събота, 30 януари 2021 г.
Вярност
понеделник, 2 ноември 2020 г.
Бели коне
Тези бели коне
Накъде отлетяха във времето
Тези бели коне
С изтънели, изящни копита
Потанцувайте с мен
Докоснете на вятъра стремето
Отворете света
И ръката на Бог ще ме вдигне
Мои бели коне
Мои малки пътуващи облаци
Колко път извърнах
А все още не мога да стигна
Там до звездния пир
Светлината сънува отломъци
Мои бели коне
В почерняла от времето снимка
петък, 5 юни 2020 г.
Животът е един безумен сън
Животът е един безумен сън
По стъпките му секва бавно силата
А ти ме чакаш някъде извън
Извън света, във който се умира
Дали изобщо някога си бил
Дали изобщо някъде те има
Измислям те като в изгубен филм
И светлината бавно те намира
Довиждане, продрани светове
Потъпкани мечти, ненужни драми
Аз вече имам място и небе
Къде спи на зрънце любовта ми
.
петък, 29 май 2020 г.
Робърт Франсис Кенеди Младши и Дел Бигтри, съмнения за ваксината срещу коронавируса
Робърт Франсис Кенеди Младши (Robert Francis Kennedy Jr. - https://en.wikipedia.org/wiki/Robert_F._Kennedy_Jr.) и Дел Бигтри (Del Bigtree - https://en.wikipedia.org/wiki/Del_Bigtree) изказват съмнения за ваксината срещу коронавируса. Какви са техните аргументи, може да се чуе в това видео, което е качено в You Tube на 23 май т.г.
Робърт Франсис Кенеди младши:
Правителството в продължение на 30 години се стреми да създаде ваксина, но без резултат. В началото на 2002 г имаше три епидемии на коронавирус, тогава ги нарекохме SARS и MERS.
Първата, от SARS, имаше естествен произход, като се предаде от прилеп на човек. Другите две епидемии, изкуствено създадени, бяха вследствие на изтичане на вирус от лаборатории, заразиха се хора. Правителството на Китай и консорциум на западните правителства вложиха милиони долари, за да създадат ваксина за коронавирус. Усърдно се трудиха в периода 2002-2012 г. Създадоха 35 ваксини, като 4 от тях били особено перспективни. Те изпробваха тези четири ваксини на порове, които имат сходни с човека респираторни проблеми на горните дихателни пътища. Поровете показаха добри резултати по изработката на антитела за продължителен период от време, но после се случи нещо ужасно.
Когато ги заразили повторно, животинките се разболели много тежко. Започнало възпаление на организма и те починали. Учените си спомнили нещо, което се случило през 60-те години, когато създали ваксина за вируса RSV, който много прилича на коронавируса. Това е вирус, който засяга горните дихателни пътища. Тогава учените не направили тестове на ваксината от RSV на животни, а веднага ваксинирали 35 деца. Организмът на децата също реагирал добре и изградил устойчиви антитела. Но, когато децата се заразили повторно, се разболели много по-тежко от неваксинираните деца. Две от децата починали. Имало скандал. И когато същото се случило с поровете, те нарекли това – усилен имунен отговор.
Това означава, че след ваксинирането Ви се струва, че сте изградили антитела, но при повторно заразяване се разболявате още по-тежко. Болестта Ви завладява по-силно, отколкото тези, които не са ваксинирани. Това се случило през 2012 г. А през 2014 г. Националния институт за здраве, под ръководството на Тони Фаучи, създаде ваксина от треска Денге, при която също бяха забелязани признаците за усилен имунен отговор. По време на клиничните изпитания се е установило, че антитела се изграждат, но може да се разболеете повече, когато се изложите на въздействието на вируса. Но те игнорираха този факт и продоха ваксината на Филипините. Ваксинирани са стотици хиляди деца и, когато се появила тази треска Денге, децата се разболели. 600 деца от тях починали. На Филипините отговорните хора бяха съдени.
Опасността на ваксината от коронавирус е в това, че тя трябва да бъде тествана първо на животни, за да се избегне същият проблем – силен отговор на имунитета, който е последван от смъртоносна инфекция.
Струва ми се, че е много странно, престъпно безразсъдно, Тони Фаучи да разрешава на тези компании да прескочат тестването на животни и направо да се премине към тестване на хора.
Снимка: Скрийншот от видео на Daystar
Дел Бигтри:
Замислете се колко е опасно това, за което учените говорят - причините за възникване на усилен имунен отговор. Те не знаят защо това се случва. Представете си, че стотици фирми участват в надпреварата по производството на тази ваксина и, ако успеят, имат печалба от 750 млрд. долара. Те работят с определен вид вирус, но коронавирусът има вече 30 мутации, при някои от тях има сериозни изменения в протеина. Какво ще стане, ако сте създали ваксина, знаейки това? А те знаят за проблема. Тони Фаучи открито заявява, че от това хората ще се разболеят още по-силно и трябва да се прави всичко много внимателно. А какво ще стане, ако на тях им се струва, че са решили този проблем и създат ваксина? Бил Гейтс осъществява мечтата си, както и Тони Фаучи, и сега целия свят ще бъде задължен да използва тази ваксина, а после изведнъж започват мутации, което ще доведе до засилен имунен отговор сред ваксинираните.
И сега проблемът е в това, че вместо 0,1 - 0,3 % смъртност, ние ще имаме – 20-30 % смъртност. При хората ще се получи същото като с поровете. Бързането да се пусне на пазара ваксината, без необходимата проверка и тестиране, може просто да унищожи нашия вид. Те правят точно това - съединиха двете най-опасни думи, свързани с ваксина – бързане и наука. Тези две думи не могат да се намират в едно изречение.
------------------------------------------------------
* Текстът на български - превод на това, което Робърт Франсис Кенеди Младши и Дел Бигтри казват, е споделен във Фейсбук и е взет оттам.
Робърт Франсис Кенеди младши:
Правителството в продължение на 30 години се стреми да създаде ваксина, но без резултат. В началото на 2002 г имаше три епидемии на коронавирус, тогава ги нарекохме SARS и MERS.
Първата, от SARS, имаше естествен произход, като се предаде от прилеп на човек. Другите две епидемии, изкуствено създадени, бяха вследствие на изтичане на вирус от лаборатории, заразиха се хора. Правителството на Китай и консорциум на западните правителства вложиха милиони долари, за да създадат ваксина за коронавирус. Усърдно се трудиха в периода 2002-2012 г. Създадоха 35 ваксини, като 4 от тях били особено перспективни. Те изпробваха тези четири ваксини на порове, които имат сходни с човека респираторни проблеми на горните дихателни пътища. Поровете показаха добри резултати по изработката на антитела за продължителен период от време, но после се случи нещо ужасно.
Когато ги заразили повторно, животинките се разболели много тежко. Започнало възпаление на организма и те починали. Учените си спомнили нещо, което се случило през 60-те години, когато създали ваксина за вируса RSV, който много прилича на коронавируса. Това е вирус, който засяга горните дихателни пътища. Тогава учените не направили тестове на ваксината от RSV на животни, а веднага ваксинирали 35 деца. Организмът на децата също реагирал добре и изградил устойчиви антитела. Но, когато децата се заразили повторно, се разболели много по-тежко от неваксинираните деца. Две от децата починали. Имало скандал. И когато същото се случило с поровете, те нарекли това – усилен имунен отговор.
Това означава, че след ваксинирането Ви се струва, че сте изградили антитела, но при повторно заразяване се разболявате още по-тежко. Болестта Ви завладява по-силно, отколкото тези, които не са ваксинирани. Това се случило през 2012 г. А през 2014 г. Националния институт за здраве, под ръководството на Тони Фаучи, създаде ваксина от треска Денге, при която също бяха забелязани признаците за усилен имунен отговор. По време на клиничните изпитания се е установило, че антитела се изграждат, но може да се разболеете повече, когато се изложите на въздействието на вируса. Но те игнорираха този факт и продоха ваксината на Филипините. Ваксинирани са стотици хиляди деца и, когато се появила тази треска Денге, децата се разболели. 600 деца от тях починали. На Филипините отговорните хора бяха съдени.
Опасността на ваксината от коронавирус е в това, че тя трябва да бъде тествана първо на животни, за да се избегне същият проблем – силен отговор на имунитета, който е последван от смъртоносна инфекция.
Струва ми се, че е много странно, престъпно безразсъдно, Тони Фаучи да разрешава на тези компании да прескочат тестването на животни и направо да се премине към тестване на хора.
Снимка: Скрийншот от видео на DaystarДел Бигтри:
Замислете се колко е опасно това, за което учените говорят - причините за възникване на усилен имунен отговор. Те не знаят защо това се случва. Представете си, че стотици фирми участват в надпреварата по производството на тази ваксина и, ако успеят, имат печалба от 750 млрд. долара. Те работят с определен вид вирус, но коронавирусът има вече 30 мутации, при някои от тях има сериозни изменения в протеина. Какво ще стане, ако сте създали ваксина, знаейки това? А те знаят за проблема. Тони Фаучи открито заявява, че от това хората ще се разболеят още по-силно и трябва да се прави всичко много внимателно. А какво ще стане, ако на тях им се струва, че са решили този проблем и създат ваксина? Бил Гейтс осъществява мечтата си, както и Тони Фаучи, и сега целия свят ще бъде задължен да използва тази ваксина, а после изведнъж започват мутации, което ще доведе до засилен имунен отговор сред ваксинираните.
И сега проблемът е в това, че вместо 0,1 - 0,3 % смъртност, ние ще имаме – 20-30 % смъртност. При хората ще се получи същото като с поровете. Бързането да се пусне на пазара ваксината, без необходимата проверка и тестиране, може просто да унищожи нашия вид. Те правят точно това - съединиха двете най-опасни думи, свързани с ваксина – бързане и наука. Тези две думи не могат да се намират в едно изречение.
------------------------------------------------------
* Текстът на български - превод на това, което Робърт Франсис Кенеди Младши и Дел Бигтри казват, е споделен във Фейсбук и е взет оттам.
.
събота, 16 май 2020 г.
Без заглавие
Сам човек за никъде не е.
Сам човек по-добре да си изкопае гроба и да легне в него.
Но ако цената за това да не е сам е да няма свобода,
по-добре да разкъса оковите и да избяга.
Ако няма къде да избяга, пленникът се превръща в жертва.
Любовта и страхът не живеят заедно.
четвъртък, 2 април 2020 г.
Госпожа К. и квартирантът
Госпожа К. живееше в малка къща в покрайнините на града. Тя имаше деца и пораснали внуци, които не живееха с нея и които навестяваше от време на време, и те я навестяваха. Имаше и съседки, с които се виждаше почти ежедневно. Както и квартирант, мъж около петдесетте, очукан достатъчно от живота, който бе наел малка стаичка в приземния етаж на къщата й.
Преди да дойде това чудо с коронавируса, госпожа К., макар и вече минала седемдесетте, не се задържаше толкова в къщата си. Тя често отиваше при роднините си, оставаше понякога при тях за ден-два; обикаляше и магазините в търсене на по-евтини продукти, които мъкнеше после към дома с препълнена чанта-количка.
И при квартиранта си слизаше често, в малката стаичка, където си приказваха и тя го поучаваше за едно-друго, както е присъщо на възрастните хора. Защото децата си бе по-трудно да поучава и защото тях не ги виждаше всеки ден.
Но, откакто светът влезе в спиралата на тази пандемия и държавата, която й даваше малко над 200 лв. пенсия, влезе там също, госпожа К. се промени. Тя се изолира в дома си, спазвайки стриктно всички препоръки на правителството и националния щаб за борба с вируса. Всеки ден от екрана на телевизора й звучаха поредните заповеди и мерки за борба със заразата, завършващи с бодрия призив на ТВ водещи, не останали си по къщите, „Останете си вкъщи!“. То и какво друго можеше да прави една пенсионерка в това извънредно положение, освен да си стои вкъщи, да свърши някоя домакинска работа, да гледа телевизия и да отива, макар и възможно по-рядко, до най-близкия магазин?
Госпожа К. престана да кани съседки в дома си и да ходи по техните къщи. С децата и внуците се чуваха по телефона. И те й казваха също колко важно е за възрастен човек като нея да ограничи максимално всичките си контакти. Тя си уши предпазна маска за лице (в аптеките маски нямаше), въоръжи се и с дезифектанти, гумени ръкавици и пр. Понякога излизаше на двора с маската и от разстояние си казваше по няколко думи с някоя съседка. А, когато трябваше да й даде парите за наем, ток и пр., квартирантът почукваше на прозореца й, тя го отваряше и така, внимателно, от разстояние, посягаше за парите. Поръчваше му понякога и да й купи продукти или лекарства, и после по същия начин те стигаха до нея през прозореца.
Квартирантът, от своя страна, изобщо не се прашеше от страховития вирус. Не го интересуваха ни маски, ни опасности, ни съблюдаване на социална дистанция. Това, което го плашеше и измъчваше все повече, с всеки нов ден в извънредно положение, бе собственото му печално дередже. Защото фирмичката – магазин за вещи втора употреба, в която работеше, бе една от многото, пуснала кепенци, поради мерките на правителството за борба с Covid-19. И квартирантът бе останал без работа.
Със собственика на фирмата се познаваха отдавна – не беше лош човек, напротив, нито алчен, но двамата му работници, един от които беше нашият герой, работеха при него без трудови договори. Ако имаше договори, осигуровки и пр., плюс разходите за наем за помещение, режийни и пр., дребният бизнес на собственика вероятно нямаше да издържи, доста преди настаналото извънредно положение. А, когато то настъпи и клиенти вече нямаше, на собственика му останаха не приходи, а само разходите за наем, за издръжка на семейството и децата, както и – от човешка солидарност – някакви, макар и дребни пари, за двамата души, с които работеше. Нищо, че работа вече нямаше.
Не се знаеше, обаче, докога щеше да издържи тази солидарност на собственика към квартиранта на госпожа К. В страна, в която и преди, и след обявеното извънредно положение, нямаше никаква съпричастност на управляващите към бедния, изтерзан народ, кой се интересува от някакъв си наемник без трудов договор, осигуровки към държавата, без никакво имущество и дом?
Квартирантът на госпожа К., въпреки че нямаше вече защо, продължи да става всеки ден по обичая си рано. Той се качваше в градския транспорт, свалян понякога от контрольорите, понеже нямаше пари за билети, и обикаляше после пеша с часове улиците на града. Отиваше и до затворения офис на фирмата, където се виждаха понякога със собственика. Отбиваше се и при други свои познати, търсеше изход от създалото се положение. Но работа нямаше и трудно можеше да се намери в настанилата се повсеместна стагнация. Или, ако имаше, тя беше само в криминалния сектор. А квартирантът не искаше все пак да стига дотам, въпреки че и такива мисли му минаваха през главата. Дори не можеше да се пътува вън от града, да се отиде в друг град, да се направи някой опит за търговийка, да се продаде нещо на някой битпазар. Нищо не беше същото. Работеха само магазини за хранителни продукти, аптеки и банки. А в магазините не даваха разбира се нито хляб, нито цигари, нито каквото и да било друго без пари. В банки пък нямаше въобще защо да влиза. Те не бяха за такива като него.
Квартирантът се опитваше криво-ляво да събере, въпреки всичко, нужните пари за прехрана, да плати и наема за стаичката, в която живееше, за да не остане без покрив над главата. Той се опита веднъж-дваж да спомене на хазайката си, че работа няма и пари за наем също, но тя и без друго непрекъснато повтаряше, че пенсията й е малка, че токът е скъп, че електрическата печка в стаята му (която той пускаше само нощем) харчи много.
Една вечер, докато квартирантът за пореден път си броеше стотинките, а хазайката му бе прекарала поредния си ден в гледане на сериали и новини за коронавируса, тя се почувства толкова зле, че реши да вика Бърза помощ. „Сигурно съм го хванала проклетия вирус – помисли си тя. – Не мога да дишам…“. Хазайката звънна на 112, чукна и на пода, за да викне квартиранта си, на когото каза после през прозореца, че й е зле. Квартирантът предложи да й помогне, с каквото може, но тя му каза да не влиза.
Бърза помощ дойде сравнително бързо. Докторът видя, че жената няма никакви симптоми за коронавирус, а се е уплашила дотолкова, че е обострила свои старчески болежки, и й постави някаква инжекция. Госпожа К. се успокои, но за ден-два. После пак, общувайки само с телевизионния екран, превзет от новините за опасния вирус, тя продължи да се задъхва и тревожи.
Квартирантът и той продължи по същия начин. След още седмица-две безполезно търсене на средства за препитание, се озова в компанията на стари познати, които го почерпиха с няколко чашки. И, като нямаха с какво друго да му помогнат, бидейки от неговата черга, дадоха му бутилка с домашна ракия. Квартирантът излезе от дома на познатите си, залитайки, и – в разрез с всички мерки и ограничения, наложени от правителството – седна на пейка в близкия парк.
Беше вече тъмно, нямаше хора, всичко наоколо беше пусто. Нямаше и кьорав полицай, който да го глоби с 5000 лева за нарушаване на Закона за извънредното положение. Но и да имаше някой да го глоби, как ли щеше тази държава да вземе 5000 лева от несретник, нямащ и пет лева, скътани настрана? Мъжът отвори бутилката, отпи няколко глътки, запали последната си цигара и погледът му потъна в нищото. Уж беше вечер април, а беше студено, зимата упорито не искаше да си тръгва…
През туй време, някъде накрая на града, госпожа К., изпълнила всички предохранителни мерки да не си отиде от коронавирус, се строполи на пода от инсулт. Дали от поредните новини за нарастващите жертви на вируса, дали от застоялия живот, дали от възрастта или от всичко, взето заедно, кръвното й скочи рязко и един кръвоносен съд се спука в мозъка й. Нямаше кой да се обади на 112, да уведоми роднините й. Нямаше кой да отвори вратата й и да я намери навреме.
Квартирантът прегърна бутилката и полегна на студената пейка, където неусетно заспа. Над него мина един ангел, събиращ душите, претегли добрите и лошите му дела, поколеба се за миг и реши да остави душата му в тялото до сутринта. Ако тялото издържи… Имаше по-спешен случай, който зовеше ангела към малка къща в края на града. Там, пред невиждащите погледи на премиера, министъра на здравеопазването и генерала-хирург, окупирали и този път новините, една тотално изолирана старица се гърчеше, на метър от телефона и заключената врата. От екрана на телевизора продължаваше да се чува „Останете си вкъщи“.
Преди да дойде това чудо с коронавируса, госпожа К., макар и вече минала седемдесетте, не се задържаше толкова в къщата си. Тя често отиваше при роднините си, оставаше понякога при тях за ден-два; обикаляше и магазините в търсене на по-евтини продукти, които мъкнеше после към дома с препълнена чанта-количка.
И при квартиранта си слизаше често, в малката стаичка, където си приказваха и тя го поучаваше за едно-друго, както е присъщо на възрастните хора. Защото децата си бе по-трудно да поучава и защото тях не ги виждаше всеки ден.
Но, откакто светът влезе в спиралата на тази пандемия и държавата, която й даваше малко над 200 лв. пенсия, влезе там също, госпожа К. се промени. Тя се изолира в дома си, спазвайки стриктно всички препоръки на правителството и националния щаб за борба с вируса. Всеки ден от екрана на телевизора й звучаха поредните заповеди и мерки за борба със заразата, завършващи с бодрия призив на ТВ водещи, не останали си по къщите, „Останете си вкъщи!“. То и какво друго можеше да прави една пенсионерка в това извънредно положение, освен да си стои вкъщи, да свърши някоя домакинска работа, да гледа телевизия и да отива, макар и възможно по-рядко, до най-близкия магазин?
Госпожа К. престана да кани съседки в дома си и да ходи по техните къщи. С децата и внуците се чуваха по телефона. И те й казваха също колко важно е за възрастен човек като нея да ограничи максимално всичките си контакти. Тя си уши предпазна маска за лице (в аптеките маски нямаше), въоръжи се и с дезифектанти, гумени ръкавици и пр. Понякога излизаше на двора с маската и от разстояние си казваше по няколко думи с някоя съседка. А, когато трябваше да й даде парите за наем, ток и пр., квартирантът почукваше на прозореца й, тя го отваряше и така, внимателно, от разстояние, посягаше за парите. Поръчваше му понякога и да й купи продукти или лекарства, и после по същия начин те стигаха до нея през прозореца.
Квартирантът, от своя страна, изобщо не се прашеше от страховития вирус. Не го интересуваха ни маски, ни опасности, ни съблюдаване на социална дистанция. Това, което го плашеше и измъчваше все повече, с всеки нов ден в извънредно положение, бе собственото му печално дередже. Защото фирмичката – магазин за вещи втора употреба, в която работеше, бе една от многото, пуснала кепенци, поради мерките на правителството за борба с Covid-19. И квартирантът бе останал без работа.
Със собственика на фирмата се познаваха отдавна – не беше лош човек, напротив, нито алчен, но двамата му работници, един от които беше нашият герой, работеха при него без трудови договори. Ако имаше договори, осигуровки и пр., плюс разходите за наем за помещение, режийни и пр., дребният бизнес на собственика вероятно нямаше да издържи, доста преди настаналото извънредно положение. А, когато то настъпи и клиенти вече нямаше, на собственика му останаха не приходи, а само разходите за наем, за издръжка на семейството и децата, както и – от човешка солидарност – някакви, макар и дребни пари, за двамата души, с които работеше. Нищо, че работа вече нямаше.
Не се знаеше, обаче, докога щеше да издържи тази солидарност на собственика към квартиранта на госпожа К. В страна, в която и преди, и след обявеното извънредно положение, нямаше никаква съпричастност на управляващите към бедния, изтерзан народ, кой се интересува от някакъв си наемник без трудов договор, осигуровки към държавата, без никакво имущество и дом?
Квартирантът на госпожа К., въпреки че нямаше вече защо, продължи да става всеки ден по обичая си рано. Той се качваше в градския транспорт, свалян понякога от контрольорите, понеже нямаше пари за билети, и обикаляше после пеша с часове улиците на града. Отиваше и до затворения офис на фирмата, където се виждаха понякога със собственика. Отбиваше се и при други свои познати, търсеше изход от създалото се положение. Но работа нямаше и трудно можеше да се намери в настанилата се повсеместна стагнация. Или, ако имаше, тя беше само в криминалния сектор. А квартирантът не искаше все пак да стига дотам, въпреки че и такива мисли му минаваха през главата. Дори не можеше да се пътува вън от града, да се отиде в друг град, да се направи някой опит за търговийка, да се продаде нещо на някой битпазар. Нищо не беше същото. Работеха само магазини за хранителни продукти, аптеки и банки. А в магазините не даваха разбира се нито хляб, нито цигари, нито каквото и да било друго без пари. В банки пък нямаше въобще защо да влиза. Те не бяха за такива като него.
Квартирантът се опитваше криво-ляво да събере, въпреки всичко, нужните пари за прехрана, да плати и наема за стаичката, в която живееше, за да не остане без покрив над главата. Той се опита веднъж-дваж да спомене на хазайката си, че работа няма и пари за наем също, но тя и без друго непрекъснато повтаряше, че пенсията й е малка, че токът е скъп, че електрическата печка в стаята му (която той пускаше само нощем) харчи много.
Една вечер, докато квартирантът за пореден път си броеше стотинките, а хазайката му бе прекарала поредния си ден в гледане на сериали и новини за коронавируса, тя се почувства толкова зле, че реши да вика Бърза помощ. „Сигурно съм го хванала проклетия вирус – помисли си тя. – Не мога да дишам…“. Хазайката звънна на 112, чукна и на пода, за да викне квартиранта си, на когото каза после през прозореца, че й е зле. Квартирантът предложи да й помогне, с каквото може, но тя му каза да не влиза.
Бърза помощ дойде сравнително бързо. Докторът видя, че жената няма никакви симптоми за коронавирус, а се е уплашила дотолкова, че е обострила свои старчески болежки, и й постави някаква инжекция. Госпожа К. се успокои, но за ден-два. После пак, общувайки само с телевизионния екран, превзет от новините за опасния вирус, тя продължи да се задъхва и тревожи.
Квартирантът и той продължи по същия начин. След още седмица-две безполезно търсене на средства за препитание, се озова в компанията на стари познати, които го почерпиха с няколко чашки. И, като нямаха с какво друго да му помогнат, бидейки от неговата черга, дадоха му бутилка с домашна ракия. Квартирантът излезе от дома на познатите си, залитайки, и – в разрез с всички мерки и ограничения, наложени от правителството – седна на пейка в близкия парк.
Беше вече тъмно, нямаше хора, всичко наоколо беше пусто. Нямаше и кьорав полицай, който да го глоби с 5000 лева за нарушаване на Закона за извънредното положение. Но и да имаше някой да го глоби, как ли щеше тази държава да вземе 5000 лева от несретник, нямащ и пет лева, скътани настрана? Мъжът отвори бутилката, отпи няколко глътки, запали последната си цигара и погледът му потъна в нищото. Уж беше вечер април, а беше студено, зимата упорито не искаше да си тръгва…
През туй време, някъде накрая на града, госпожа К., изпълнила всички предохранителни мерки да не си отиде от коронавирус, се строполи на пода от инсулт. Дали от поредните новини за нарастващите жертви на вируса, дали от застоялия живот, дали от възрастта или от всичко, взето заедно, кръвното й скочи рязко и един кръвоносен съд се спука в мозъка й. Нямаше кой да се обади на 112, да уведоми роднините й. Нямаше кой да отвори вратата й и да я намери навреме.
Квартирантът прегърна бутилката и полегна на студената пейка, където неусетно заспа. Над него мина един ангел, събиращ душите, претегли добрите и лошите му дела, поколеба се за миг и реши да остави душата му в тялото до сутринта. Ако тялото издържи… Имаше по-спешен случай, който зовеше ангела към малка къща в края на града. Там, пред невиждащите погледи на премиера, министъра на здравеопазването и генерала-хирург, окупирали и този път новините, една тотално изолирана старица се гърчеше, на метър от телефона и заключената врата. От екрана на телевизора продължаваше да се чува „Останете си вкъщи“.
сряда, 27 ноември 2019 г.
Без дъно
Илюстрация: Еspirited.com
Изгубена в бездънен лабиринт,
се връщам пак към себе си неясно.
Бавно се спуска черният килим,
мъгла се стеле и крещя безгласно.
Коя съм аз? Защо съм тук сега?
Безкраен ли е пътят ми в трънака?
Защо не срещнах нийде милостта,
нито живот безбеден, устоим на мрака?
.
Абонамент за:
Публикации (Atom)