Житие пред кварталния магазин

Детство

Куклата е с мека, гумена глава, и макар че е цепната и шита с конец, е по-хубава от  нейната кукла, чиято глава е от гипс и дрънчи като падне на плочките. Сестра й е взела по-хубавата кукла и й шие рокли от стари чорапи. Тя не мога да шие дрехи на куклите и не може да измъква тайно бабините чорапи. Затова мълчи и си пише в тетрадката някакви детски стихове.

Младост

Нейна приятелка се омъжва за приятеля на най-близкия й приятел. Венчавка и после тържество в отбрано общество. Тя се чуди къде да застане, за да не види никой, че е със стари обувки. Не е имало как да не отиде на тази сватба, но така и не е намерила с какво.

Любов

Той е заминал, избягал е далеч от Народната република и броди сам по парижките улици. На една Коледа се обажда от уличен телефон, за да каже за първи път гласно „Обичам те“  на едно момиче, с което е живял и което е направил жена. После той ще забрави това момиче доста по-бързо, отколкото тя. Но и на него ще му трябват години.

Работа

Те се страхуват, страхуват се и от сенките си, понеже властта, тяхната власт, съвсем скоро се е сменила и още не са успели да се окопитят. Страньорът на един малък столичен вестник е написал „Смърт на червените кокошки“ върху плакат с нарисувани от сина на началника някакви кокошки. Секретарката на началника не мисли за този надпис, той не й прави впечатление, а плакатът е точно над бюрото й. Не й продължават договора, неясно защо. Няколко месеца по-късно разбира, че е било заради глупавия надпис, който не й правел впечатление, но на други явно е направил.

Университет

Следва задочно и през цялото време основната й грижа е как да изкара някой лев. Не толкова това как да си вземе изпитите – защото животът все още не е изтрил невероятно услужливата й памет и способност да научава бързо нови неща. Няма весел студентски живот, нито студентски купони. Има луканови зими и бедност. Но бедността всъщност ще я съпътства през целия й живот.

Предложение

Майка му влиза, приближава се до леглото и го поглежда строго. Той става бързо, облича се и отиват някъде. Няма ги известно време. По-късно се оказва, че това момиче, за което е искал да се жени, не било за него. Оженва се за друга, която е изглеждала подходяща, и разбира, че е сбъркал, чак в края на живота си.

Общество

Тя си търси работа, въпреки че не вярва, че ще намери. Броди по обяви, макар че често няма пари за билети, вода или кафе. После прекарва с часове в читалните на Народната библиотека. Почти никой не я заговорва, никой не се интересува от нея. Изгубила се е в големия град и се опитва да избяга от безизходицата, ровейки се в стари и нови книги, вестници, публикации. За какво ли са й...

Поприще

Понякога прави това, което може, и в което е добра. Но много пъти е правила неща, които не може, не е имала избор или пък го е пропуснала. Дали е трябвало да прави неща, които не са за нея, е отделен въпрос, но само когато е правила това, което може, са се страхували от нея. Тя дълго се е чудела защо.

Болест

Когато е била млада, е искала да пътува много. Да види света през собствените си очи. Сега не може да пътува, а и очите й са уморени, с качващи се диоптри. Няма пари за хапчета и изследвания, камо ли за пътешествия. Някои пътешествали повече си мислят, че знаят повече от нея. Но са щастливи - не знаят достатъчно.

Смърт

Смъртта е невярна любовница, сама избира кога да дойде. Момичето от този разказ не иска повече раздели, разделяло се е твърде много с най-важните хора и неща в живота си. Животът все още не се е разделил с нея. Но дали си е струвало, че не се е?

Епилог

Една жена стои в кварталния магазин и се чуди дали да си купи сок от 75 стотинки или да не си купи. Ако си купи сок, няма да й стигнат парите за цигари. За да богатее някой от контрабанда или от акцизи, друг трябва да си брои стотинките всеки ден. Заради тези глупави 75 стотинки тя сяда на пейката пред магазина и в съзнанието й изплуват кукла с гипсова глава, стари обувки на млади години, плакат с червени кокошки, забравени пътища, изгубени хора и тъга.

Дойдох само да ти кажа, че те обичам

13 февруари, вечерта

Тя се опитва да изпие една малка чаша с твърд алкохол и да се шегува със себе си.

– Утре е св. Валентин, ден на влюбените, дали някой ще се сети да се обади и да ми каже, че ме обича? „I just called to say I love you…“ и пр.

– Стига с тоя св. Валентин – казва един стар приятел, с когото се познават отдавна. Плюшена сърца, вечеря на свещи, дрън-дрън. Хайде пий, че то какво друго ни остава.

– Е, що пък? – продължава да се шегува тя. – За любовта нали няма граници. А може и чек, деликатно сложен до свещите :)…

После престават да си говорят глупости. Тя отпива от своята чаша, но някак си се обръща и чашата се накланя, изсипвайки част от съдържанието на пода.

– Дали някой не си го поиска? – пита се тя, вече сериозно. – Знам, че имаше едно такова поверие. А може би си внушавам?

– Внушаваш си – казва старият й приятел, който е останал вече може би единственият човек, на когото може да разчита.

Тя си тръгва, а чашата й остава недопита. Този порок никога не й е бил присъщ.

14 февруари, сутринта

Тя сънува, че се е изгубила някъде, в някакъв непознат град, и не може да намери пътя. И по някое време го вижда – този, който никога не й е казвал, че я обича на някакъв си ден на св. Валентин, нито й е предлагал вечеря на свещи и още по-малко глупави плюшени сърца. Този, когото не може да прегърне, понеже се е преселил вече е в друго измерение, на което живите казват „оня свят“ и нищо не знаят за него.

– Значи наистина си ме обичала – казва той, докато я прегръща силно.

– Да, но такава ли трябваше да е цената? – казва тя, защото и в съня си знае, знае добре, че прегръща някого, който завинаги си е отишъл. От него е останало само едно яке, взето за спомен като неподвластна на умиране вещ. Знае, че тялото му всъщност лежи в земята на някакво глупаво гробище, далеч от нея, където даже не може да отиде.

– И татко ти също иска да знае дали го обичаш… – казва той. И после сънят се стопява.

Тя се събужда. Поплаква си малко. Става, облича се и излиза от къщи. Вижда избелелия некролог, залепен на външната врата за поредната годишнина от смъртта на баща й, целува снимката на него и казва: „И тебе те обичам, татко“.
.

Напишете по-долу своите коментари

Сбогуване

Човек не може да се сбогува напълно с най-важните неща и най-важните хора в живота си. Сбогуването е твърде уморително.

През 1986-та се сбогувах за първи път с някого, който бе станал част от мен и аз от него. Той трябваше да избяга от страната, управлявана тогава от друг вид простаци, защото нямаше да оцелее в нея. И това, че избяга, беше правилно решение. Единственото, което не беше правилно, е, че макар и след години, забрави напълно един свой верен приятел, който го беше подкрепял с цялата си душа.

През 1990-та се сбогувах за втори път. С нещо може би твърде силно и твърде красиво, за да е възможна любов. Човекът, с когото се сбогувах тогава, не постъпи правилно. „Най-важното не се вижда с очите“ – какво се казва в „Малкият принц“, а той избра видимото. Години след това умря сам, изоставен и забравен. А беше човек, обичан от много хора и заслужаващ много. Но само една позната, която той не избра през далечната 1990-та, се сети за него в края на дните му.

Има и едно друго сбогуване, за което няма как да забравя. За него някак си не мога да повярвам, че се е случило напълно, въпреки че оттогава минаха повече от 20 години. Не знам дали то беше правилно или неправилно, знам само, че синовете не винаги трябва да слушат своите майки.

И накрая, последното сбогуване, което ми се случи съвсем скоро. Това сбогуване не беше по избор - смъртта дойде и го сбогува с мен. Смъртта не пита никого, когато сбогува. И пиша този текст заради него, защото нямам вече време за сбогуване. Да се сбогуваш с някого, с когото си живял 19 години и който е успял да те понесе и приеме какъвто си, както и ти него, не е лесно.

Надявам се това сбогуване наистина да е последно. Понеже животът е кратък дори само за едно важно сбогуване. А ако има дори само още едно – надявам се не аз, а другият да се сбогува. И ако има някой, на когото да му пука за мен до края на дните ми, това да не е само някой, забравен от мен, когото не съм избрала навреме.

Довиждане

Не мога да повярвам, че те няма

И че животът е като пролял се дъжд

Животът е илюзия, измама

Но въпреки това не мога изведнъж

Земята е попила всички капки

И никога не ще те видя пак

Защо боли проклетата измама

Защо боли от свършения факт

Прегръщам те във мислите си само

Прегръщам те под тъжни небеса

Гробарите отдавна са пияни

А гробът е подгизнал от вода

Дано не си самотен и тъгуващ

Дано не си отчаян и смутен

Довиждане, не ща да се сбогувам

С това, че ще останеш част от мен

В името на Аллах, Всемилостивия...

Едно от нападнатите кафенета в Париж. Петък, 13 ноември 2015 г

Те сигурно си мислили, че ще отидат в рая, при хуриите. Но няма да отидат там и никакви хурии няма да ги чакат. А тези, които са ги научили, че „в името на Бога“, „в името на Аллах“, могат да убиват, обикновено остават живи. Но дори и да не остават, идват други на тяхно място, никнат като гъби след дъжд. И джихадът не като вътрешна битка за усъвършенстване, а като война за превземане на света на „неверниците“, се захранва непрекъснато като вирус в пандемия.

Как се отглежда един човешки живот и колко е крехък той в началото, знае всяка майка и почти всеки баща. И тези, които стрелят с автомати по случайни „неверници“, също са били в началото един много крехък човешки живот. Но са израсли така, че никой не ги е научил да ценят живота – нито чуждия, нито своя. Даже напротив – да вярват, че да убиеш или да се взривиш „в името на Аллах“ е героична кауза. „В името на Аллах, Всемилостивия…“.

Защо? Заради някои сури в Корана, които могат да се прочетат така, че да оправдаят избиването на „неверници“, или заради това, че е пълно с проповедници, които казват какво бил казал пратеникът Мохамед или самият Аллах. „Аллах казва…“ – казват проповедниците, сякаш самите те са говорили с Него. Или ако не с него, то с пратеника Мохамед, сякаш са били негови съвременници. И е пълно с овце, които вярват на това. С овце, които вървят след демони и после стават вълци.

През туй време „неверниците“, някои от които наистина са такива, продължават да водят празни политкоректни дебати. Те не познават добре нито вярата на другите, нито своята, както е прието да се казва, традиционна вяра. Те са постхристияни. За тях „Бог е мъртъв“ от времето на Ницше насам или е заменен с вяра в свободата на човека да пее на някоя голяма сцена с брада и рокля, защото така му харесва.

А сега някои цитати:

„Не тръгвайте да обикаляте света в търсене на мъдрост.
Всичко е вътре във вас.
Вместо да изследвате външния свят,
изследвайте вътрешния си свят и ще намерите също толкова много чудеса.
Осемнадесетте хиляди вселени са там.
Тази една истинска точка, която е Бог е там.
изследвайте вътрешния си свят и ще намерите Бог и себе си.“
Мохамед Рахим Бава Мухаеддин
„Трябва да се научите да обичате хората, дори когато те не ви обичат. Това е тайната в познаването на Аллах. “

Имам Искендер Али Михр

Как се съчетават подобни мъдрости с масовите убийства „в името на Аллах“ в Париж и с всякакви подобни акции?

Никак. В убийствата няма никаква мъдрост, но те ще продължават да се случват. Защото в ислямският свят, с всичката условност на това обобщение, не доминира мъдростта, която съществува в третата световна монотеистична вяра. Това, което доминира, е най-вече фундаментално невежество, оплетено с политика и нечисти интереси, при това добре финансирано. А нечистите интереси не се срещат разбира се само в ислямския свят, срещат се навсякъде. Даже доста много се срещат. Но така или иначе, благодарение на всякакви такива интереси, фундаменталното невежество се пресели вече и в Европа.

И още един цитат:

„Има само един Бог.
Бог е един.
Той е Tози, който има най-прекрасните качества,
Онзи, който има мир и спокойствие.
Той е Всемогъщият, който създава, предпазва,
и поддържа всичко.
Този Бог е Един,
и от този Един, бяха сътворени тези хора и творения, които
донесоха Истината.
Ресулите, Божиите пратеници,
Олимаргалите, светлинните същества,
Кулбтите, божествено мъдрите същества,
Евлия, светиите,
Ембия, пророците,
и Гнасисите, мъдреците,
всички те дойдоха да утвърдят и покажат, че има само един Бог.“

Мохамед Рахим Бава Мухаеддин

В името на този един Бог хората ще престанат да убиват и ще престанат да се заблуждават, докато възможно повече мюсюлмани по света не разберат защо вяра без култура и просветен, не спекулативен разум, е обречена на „тъмно средновековие“. Каквито тенденции впрочем, въобще не се забелязват в центъра на третата световна монотестична вяра, където, докато пъдят дявола с камъни в Мека, хората продължават да са безпросветни тълпи. Но не само там не се забелязва това. И на много други места не се забелязва.

Забелязват се обаче все по-големи злини. Забелязва се „Ислямска държава“, която се опитва да замени Аллах Всемилостивия с царя на бесовете. Забелязва се и една световна мрежа от готови да убиват и да умират в името на лукавия заблудени човешки души.

А от другата страна е една постхриянска Европа, която е минала оттатък своето Просвещение. Тя отдавна се е разделила с тъмните векове на християнския фундаментализъм, но, провъзгласявайки свободата за основна ценност, е забравила, че не можеш да дадеш свобода на несвободните. Защото и да им я дадеш, те могат да я използват, за се опитат да разрушат една цивилизация, градена с векове. Която цивилизация не е трудна за рушене не само заради отворените си граници, „евроатлантически ценности“ и празни политкоректни дебати, но и заради това, че е изгубила своята вертикална ос. Въпреки високите си катедрали, строени също с векове.

Новите „варвари“ са усвоили добре техническата част на тази цивилизация. Тя къде по-лесно се усвоява. Независимо дали става дума за автомобили, таблети, сматфони или сглобяване на бомби по рецепти от интернет. Но културата не е нещо, което се усвоява по същия начин. И не може да поникне на чужди корени. Може на свои.

Затова:

„Не тръгвайте да обикаляте света в търсене на мъдрост.
Всичко е вътре във вас.
Вместо да изследвате външния свят,
изследвайте вътрешния си свят и ще намерите също толкова много чудеса.
Осемнадесетте хиляди вселени са там.
Тази една истинска точка, която е Бог е там.
изследвайте вътрешния си свят и ще намерите Бог и себе си.“

Мохамед Рахим Бава Мухаеддин

.

За един човешки живот - апел към институциите и към хората

Тази публикация съдържа писмо, изпратено до различни български министерства и ведомства. В писмото, публикувано тук с леки съкращения, се апелира за тяхното съдействие за решаването на спешен и комплициран проблем, от който зависи един човешки живот.  Ако някой смята, че може да помогне с нещо за случая, който е описан в това писмо, може да остави коментар и да поиска координатите на автора на блога.

До

Министерството на труда и социалната политика на Р. България

Агенцията за социално подпомагане към МТСП

Министерство на здравеопазването на Р. България

Министерството на вътрешните работи на Р. България

Главна дирекция "Национална полиция"

Столична дирекция на вътрешните работи

Второ РУ на МВР – София

Копие:

Община Исперих

Община Русе

Уважаеми дами и господа,

Пиша Ви това писмо във връзка с един български гражданин – Ивайло Колев Колев, който се намира в много трудно положение. Ако в най-скоро време той не успее да си издави документ за самоличност и няма възможност за медицинско лечение, има реалност опасност за живота му.

Какъв е случаят?

Ивайло Колев Колев е роден на 24 декември 1954 г. в гр. Исперих, където по това време се е намирала майка му, която е родом от този град. Затова неговият акт за раждане е бил издаден там. Той е живял в гр. Русе, където са живели родителите му, които са починали преди доста години. Още през 70-те години, след казармата, Ивайло Колев започва да живее в София, първоначално по квартири. Работил е в МК „Кремиковцци“, както и за известно време в Сирия. Като се връща оттам, той купува апартамент в ж.к. „Свобода“ (следва точния адрес - б.а). Живее в този апартамент на семейни начала с една жена, с която няма официално сключен брак. Ражда му се син. В началото на 90-те години Ивайло Колев се скарва с жената, с която е живял на семейни начала, преписва апартамента на сина си, който тогава е бил още малък, и напуска жилището си.

След като напуска жената, с която е живял, и апартамента си в ж.к. "Свобода", Ивайло Колев започва да работи като строителен работник в околностите на София. Понякога е имал квартира, понякога не, случвало му се е да спи в мазета, гаражи, каросерии на камиони и пр. Въпреки това той се кани неведнъж да си извади лична карта, но поради това, че не е запазил акта си за раждане, издаден в Исперих пред 1954 г., както и средства за пътуване дотам, както и поради това, че често остава без средства за препитание и без дом, той си остава без валиден документ за самоличност. Има само своя стар зелен паспорт, издаден от МВР - Русе, с отдавна изтекъл срок на годност, в който паспорт може да се види, че има печати за адресна регистрация в ж.к. „Свобода“ в София, където е живял доста години, но лична карта няма. Както и здравноосигурителни права.

От няколко месеца Ивайло Колев започва да не може да се храни, пие само сокове и бульони, защото не може да преглъща друго. С помощта на приятели отива първо на преглед при общопрактикуващ лекар, който изказва съмнение, че става въпрос за рак на гърлото, и праща Ивайло Колев на преглед при специалист уши нос и гърло. Приятелите му плащат прегледа, както и някои изследвания, като кръвна картина и ЕКГ. Преди няколко дни Ивайло Колев успява да отиде на преглед при д-р Райнов в болница ИСУЛ в София, който след като го преглежда, казва, че пациентът няма много време. Трябва да му се направи биопсия – да се вземе проба от образувание, който той има на гърлото си, и за да се направи това, той трябва да влезе за един ден в болница. Очертава се също така, че ако диагнозата се потвърди, Ивайло Колев трябва да влезе и за по-дълго за болнично лечение. Междувременно този човек, който е отслабнал много, все по-трудно и по-трудно е в състояние да преглътне дори бульоните, които единствено могат да минат през гърлото му. И освен от образуванието, което се развива в тялото му, е застрашен да умре и от глад, понеже не може да се храни.

За да влезе един човек в която и да било болница в България, както е известно, му трябва документ за самоличност. И пари, за да си възстанови здравноосигурителните права – вероятно няколкостотин лв. в случая, или пък ако трябва на свободни начала да си плаща в болницата, още повече. Ивайло Колев няма тези пари. Не е в състояние и да работи, защото вече е доста слаб и болен.

Не знам колко струва човешкият живот в нашата държава, уважаеми Дами и Господа. За бедните хора, отишли на социалното дъно в България, той изглежда не струва нищо. Никой не се интересува от това дали те могат да с позволят медицински грижи или не. Дори когато става дума буквално за техния живот. Затова, че могат да умрат бавно, агонизирайки и без надежда, че има начин да не бъдат оставени така, без никаква адекватна помощ. И се водят дебати, в същото време, за това дали здравноосигурените пациенти да влизат в болница с пръстови отпечатъци и дали се да се сложат данъци на някои видове храни, които се смятат за по-вредни. Но ако някой беден, много беден човек, който няма нищо друго, освен живота си, е на път да го загуби – а такива хора има немалко, впрочем, тук – системата не се интересува от това. Ако действително нямат пари за болница и за медицински грижи, проблемът се оказва само техен.

Случаят, заради който се обръщам към Вас, уважаеми Дами и Господа, е по-комплициран не само защото човекът, за когото става дума, наистина няма никакви пари, за да плати лечението си и за да възстанови здравноосигурителните си права. Случаят е по-сложен и защото този човек, както вече споменах, няма валиден документ за самоличност. За да си извади такъв документ, му трябва копие от акта за раждане, но дори сега да успее да намери някой, който да го закара до Исперих за своя сметка, в Община Исперих може да поискат някакъв документ за самоличност, за да му извадят копие от акта за раждане. А в тази община вероятно вече трудно ще се намерят хора, които да го познаят и да свидетелстват, ако се наложи, че той именно е Ивайло Колев Колев, роден в Исперих на 24 декември 1954 г., понеже майка му, която е от този град, се е намирала преди Коледа на 1954-та година там.

А Ивайло Колев, както вече споменах, няма нито пари, нито време. Време да чака за възможност за медицински изследвания и грижи. За да се спаси този човек или поне да се спаси от опасността да угасне бавно и жестоко в агония, без достъп до адекватни медицински грижи, той се нуждае от съдействие от страна на институциите, които представлявате. Трябва да му се издаде, първо, временна бележка от МВР, че това е същото лице, данни за което разбира се има в служба ЕСГРАОН, до която имат достъп държавните и общински служители в Р. България, където и да се намират те. Ивайло Колев разбира се има своя уникален, единствен като за всеки български гражданин Единен граждански номер. Неговият ЕГН е (следва цифрите от ЕГН-то - б.а.). И дори в служба ЕСГРАОН да не е отразена по някакви причини неговата последна адресна регистрация в ж.к. „Свобода“, където е живял доста години и където е имал апартамент, и за която адресна регистрация има печати в стария му паспорт, да се направи изключение и тази временна бележка да се издаде от Второ РУ на МВР – София, към което е ж.к. „Свобода“. Да се изиска, също така, по служебен ред от Община Исперих копие от неговия акт за раждане. Да се отпусне, освен това на Ивайло Колев социална помощ за издаването на лична карта и да не се глобява, по възможност, този беден и болен човек, затова, че няма лична карта, каквато, доколкото знам, е процедурата в случая. Защото през този конкретен случай прозира и един друг неглижиран социален проблем в България, който се заключава в това, че има хора, български граждани в тази страна, които нямат издадени лични карти просто защото са много, много бедни. Да се глобяват такива хора заради това, че не са си извадили документи за самоличност, е като, метафорично казано, да глобиш босия затова, че няма цървули...

И след като – ако, надявам се, с Ваша помощ, уважаеми Дами и Господа, на този човек се издаде лична карта, и то по възможност в кратки срокове, защото той наистина няма време да чака, с оглед на състоянието, в което се намира, да се осигури от Службата за социално подпомагане достъп за него за медицинско лечение – изследвания и престой в болница не по обичайния ред, за който той просто няма пари, наистина няма, а чрез някакви специфични социални инструменти, каквито надявам се все пак има в тази държава.

[...]

Затова Ви моля, уважаеми Дами и Господа, оценявайки спешността и комплицираността на този случай, да направите необходимото за това, на този човек да бъде издаден документ за самоличност и той да има възможността за изследвания и лечение в болница. Защото по нормалния административен ред, поради причините, които описах в това писмо до Вас, това няма как да се случи. А в случая наистина става дума за един човешки живот, за един български гражданин с много сериозно заболяване, който ако не получи адекватни медицински грижи в скоро време, наистина е застрашен от това не само животът му да свърши, но и да свърши по жесток и агонизиращ начин.

С най-добри пожелания и в очакване на бързи и резултатни реакции от Ваша страна,

Мариана Христова

* * *

И е бяла душата на стареца,
бяла като протрито платно
и се къса пердето на залеза
като стреме под старо седло.

И потегля отново към себе си
там, където смъртта го държи
върху стъпки от стари безвремия
и отдавна протрити лъжи.

И е бяла душата на стареца
и дете е той, пълно с живот,
но отдавна не тича към лятото,
а стои сам пред края суров.