Както не всички знаят от личен опит, едно време животът беше възможен и без интернет. Измислени бяха все пак телефонът и обикновената поща, за спешни случаи се ползваше телеграфът, а върхът на мобилната медийност беше... транзисторът ВЕФ. В онова време и деца, и възрастни, не се търсеха непрекъснато по джиесемите и по-често извървяха пътя до къщата на другия, до вратата на другия, до неговия дом, месторабота, училище и пр. За да го срещнат лично, да си поговорят лично, да се погледнат лице в лице. По-затворените деца не можеха да се крият за монитора на компютъра си, защото компютри почти още нямаше, а тези, които имаше, бяха допотопни в сравнение с днешните. По-затворените младежи или не толкова млади хора не можеха да си измислят всевъзможни несъществуващи самоличности, защото нямаше виртуално пространство. Дори ядосаните на едно или друго граждани или селяни (все тая) можеха да се наругаят само в лицето (в най-лошия случай по телефона) и да посрещнат ответната реакция на живо, както се казва. А не просто да влизат и излизат от чата на Фейсбук, Скайп или от страниците на някой форум, когато им скимне. Девойките не пишеха дневници (както техните баби или прабаби), а т.нар. тогава лексикони (само захаросаните или нескопосани стихчета изненадващо надживяха и това време), а думата „блог” не съществуваше, поне в българския език.
Но защо пиша всичко това? Заради носталгия по пращящия звук в слушалките на телефонните апарати с шайби или заради дългия път на писмата от един дом, офис, служба и пр., до друг/друга? Не. Никаква носталгия нямам по пращащия звук в слушалките на апаратите „ТА”, нито по невъзможните често за използване улични телефонни апарати (дори в столицата на тогавашна България); нито дори по писането с молив или химикалка. Никакво романтично чувство не ме обхваща и по пишещите машини например, на които ми се е налагало безброй пъти да преписвам редактирани варианти на чужди или собствени текстове. Пиша тези редове може би заради писмата от приятели или роднини, намиращи се далече, които човек слагаше в чекмеджето си и можеше да пази с години. Писма, които кой знае все пак успяваха да стигнат, дори когато са написани от т.нар. невъзврaщенци. Подобни писма просто нямаше как да забравиш бързо или да хвърлиш веднага, след като ги отвориш, в кошчето на електронната си кутия. Те бяха информация, стигнала през прегради и усилия. Пиша може би и заради забавния спомен как можеше да срещнеш някого на улицата, докато е тръгнал към някоя поща, за да ти се обади по телефона. Или заради това, че и до днес не обичам да общувам епистоларно. Нищо, че написаното вече стига моментално.
Спомням си, че в преломната 1989 г. бях първи курс студентка във Факултета по журналистика на СУ. Но дори в този факултет компютърната зала беше, поне в началото на 90-те години, само за парлама. Една колежка от групата ми каза веднъж в онези години, че журналистиката й помогнала да преодолее страха от другите и техните реакции, научила я да общува. Тя беше чувствителен и раним човек (и вероятно все още е),но тогава не я разбрах. Мен просто не журналистиката, не търчането по разни събития и служебният досег с всевъзможни непознати хора ме бяха извадили от черупката ми. Направил го беше, помогнал ми беше за това, някакъв друг жив човек. Направила го беше първо, разбира се, собствената ми майка с огромната си любов; направили го бяха малкото верни и искрени души (те винаги са малко, не са множество тези, които са верни и искрени, когато и да ги срещнем); направил го беше в някакъв смисъл и вироглавият темперамент, завещан от баща ми. Но и аз знам от личен опит какво значи да си затворен и раним.
Сега, бидейки на средна възраст, чета понякога във Фейсбук разни съобщения, дори лирични, от хора, които никога не съм виждала. Е, понякога ме и псуват, така да се каже, абсолютно непознати (само защото не съм била на тяхното мнение за едно или друго), но не мога дори да им се обидя. Не ме познават, не ги познавам... всякакви глупости могат да си помислят за мен, че даже и да ги напишат. Ако ме наругаеха на живо, вероятно щеше да ме заболи, нищо, че не ги познавам. Но и тези другите, които ме ласкаят понякога или пък ме ухажват (дори такива има, що ли се оплаквам ) ме виждаха в реалния живот лице в лице, дали щяха да ми кажат (напишат т.е.) точно тези думи? Едва ли.
Виртуалния свят превзе някаква част от ежедневието на мнозина. За добро и за зло, както е ставало с всички човешки изобретения. Но не високите технологии или каквито и да било технически изобретения са това, което може да направи човешката природа по-сигурна, отворена или балансирана. Тя само може да се опитва, както и се опитва, да си набави, да компенсира някои липси чрез сигурния, защитен свят, състоящ се от компютър, клавиатура и монитор (или просто лаптоп).
Затова ми се иска да кажа (пардон, напиша...) на всички, които не съм виждала скоро (а може и никога повече да не видя); както и на онези, чиито лица съм виждала само на снимка или и на снимка даже не - че ако за някои днешни деца или младежи е трудно да излязат от този „защитен свят”, то за родените по-рано, които не са израсли с него, има по-малко извинения, но не по-малко капани. Но стойте само в „защитения” свят, не го предпочитайте пред реалния, ако сте достатъчно здрави, за да извървите/пропътувате пътя до живите хора, които бихте искали да видите и които значат нещо за вас. (Ако наистина значат.) Не им пишете красиви неща, не си играйте на приятели или на влюбени в нета, ако това за вас е само игра. И не псувайте също така, не ругайте непознати по интернет. Това и в двата случая е защитен, разработен и удобен страх, без значение дали е бил заради добри намерения или заради лоши.
сряда, 30 май 2012 г.
събота, 19 май 2012 г.
Краят на приказката СДС
Спомня ли си някой днес какви бяха първите седесари и защо заливаха площади, улици и избирателни урни? Дали защото бяха десни, та десни; дали защото бяха костовисти или мартиновци (то тогава, в началото, нито костовисти, ни мартиновци и пр. имаше); дали защото бяха социалдемократи, либералдемократи, земеделци, не знам какви; за какво точно? СДС не беше разбира се тогава ясна партийна структура, не беше и „ортодоксално“ дясна, както стана след това. СДС беше идея, не партия. Беше натрупване, избухнало след едно десетилетно запушване на възможността за истинска гражданска волеизява. Отворено общество без кавички (и не точно като едноименната фондация, която взе да промотира по-късно всевъзможни експерти по публично заблуждение).
СДС беше символ на агората, събудила се след няколко десетилетия чинно маршируване по жълтите павета, пред трибуната с партийните величия и мумията на някакъв отдавна починал и доста съмнителен вожд. Беше лъвчето на надеждата на усетилите какво все пак значи свобода най-различни т.нар. обикновени хора. СДС беше сбогуването с демагогията, досадната и тотална демагогия на времето преди 10-ти ноември, която само непозналите я достатъчно могат да забравят, въпреки всички дошли по-късно демагогии и клишета на прехода. Това не беше партия на десни или на леви, на консерватори или на либерали, на българи, на турци или на роми, на бедни или на богати. Това беше утопията, мечтата, рееща се в синьото небе на София по тогавашния бул. „Ленин”. Мечта, родена след краха на една съвсем друга утопия, успяла да се задържи тук 40-50 години.
Това беше и изпусната закономерно пара, събирана под здравия похлупак на партията-държава и нейните органи за сигурност. И тази пара беше красива, поне в началото, въпреки всичките доносници, ченгета или просто вечни нагаждачи, които се намъкнаха умело в структурите на синята абревиатура. (Както разбира се и във всичко друго, за което човек може да се сети.)
После обаче разбира се, случайно или закономерно, съвсем други неща се случиха. Случиха се борби, люспения и прехвърления, битка с мастодонта, който си беше сменил името, но не и опита и ресурсите. СДС трябваше да стане дясна, каквото и да значеше това в български вариант, пък и въобще, защото имаше срещу себе си една друга, достатъчно стара и мощна партия, която нямаше каква друга идеологическа мантра да имитира, освен лявата. Бившото БКП, после БПС, стана „Демократична левица”. И нямаше никакво значение това, че СДС спечели не един и два избора и с гласовете на хора, които можеха да продават само труда си. Нито това, че БСП спечели не един и два избора не само заради т.нар. червени бабички, а и заради гласовете на хора, които купуваха и продаваха, наемаха или рекетираха за милиони.
Защо обаче са ни тези сини спомени сега? Какво значение има колко „сини идеи” са влезли в търбуха на Тагарински примерно, в сметките на Антоан Николов или на Любо Пъпката, в „славните дела” на Багера Бакърджиев, в адвокатските пледоарии на Стоянов, в самотните амбиции на Командира? Има ли значение сега, че най-вероятно след следващите избори ни Костов, ни абревиатурата СДС ще видят вече депутатски банки?
Докато се водеха битки обаче кой кой да е в родното дясното, се пробваха и разни други, отвсякъде либерални играчи. Пробва се царят, сложи и той демоса за известно време в своята кой знае защо (може би поради липса на друг свободен цвят) жълта раковина. После, след известно време, изгря и Бат Бойко на сцената. (Но този Бат е сам по себе си тема, която непрекъснато се експонира. Затова не е зле да го забравим за малко.) Пробваше се през цялото време и „хидроинженерът” Доган, когото никой не можа да катурне от мястото му на вожд на авторитарно-либералното (извинете за оксиморона) ДПС. Неговата партия, впрочем, продължава да управлява не само пари. Тя управлява „правата и свободите” на достатъчно много български граждани, несвободни от страхове.
Не можеше често да разбере обаче препатилият (бивш) син избирател коя точно дясна партия (щото каква друга, освен дясна? – другата бе и си е само БСП) евентуално да понесе. Но ако беше пролетарий – какъвто нерядко се случваше да бъде – не можеше да избере и „демократичната лява”. Която, едно, че му беше невъзможна за преглъщане, но второ и немаловажно – и тя не беше точно за пролетарии.
Либералният свят беше докарал или отгледал тук, впрочем, всевъзможни публични ментори. „По-малко държава и всичко за продан” (кражба, приватизация, ликвидация, както искате) се чуваше толкова пъти от ТВ студиа, дебати, конференции. И после защо, след поредната, този път свръхлиберална утопия, стигнахме до Волен Сидеров примерно, до рефлекса на разпадащата се нация в неговия рисково-патриотарен вариант?
И така, докато от здраво затворена в соцлагера малка балканска държава се превърнахме в разграден (отворен) балкански (европейски) двор, се превърнахме и в страна на социалните пропасти. Превърнахме се в общество, пълно с колкото искате бедни, отритнати, неграмотни, безработни и пр. „маргинали”, както е прието да се казва. И тези маргинали, които не можеха да припознаят модерната лява партия за свой представител (едни отпреди си я мразеха, други после ги разочарова, докато управляваше с царя и ДПС), тръгнаха след Сидеров или след примерно Яне Янев. И вървяха след тях, докато не се чу онова леко „хлъз”, характерно за политически трупове, които още не знаят, че са такива. Но всички по-важни политически играчи, освен БСП разбира се, продължиха и продължават в тази страна на големи социални контрасти да искат да доминират в т.нар. дясно политическо пространство; не в лявото. Понеже дясно в българския преход се оказа или се тълкуваше като априори съвременно и демократично, а ляво – като априори анахронично и неадекватно.
Затова и днес, докато последните управляващи ни, т.нар. Граждани за европейско развитие на България се бият в гърдите колко са европейски, десни и не знам какви, увеличавайки славно броя на бедните и отчаяните, същите тези бедни и отчаяни (т.е. лузърите, както ни казаха, че се казваме) могат да гласуват по сърце за вечната лява, само ако са пролетаризирани червени бабички. А сините, жълтите или каквито и да било други пролетарии смениха не една и две надежди и „месии”, но, последно, и на Бат Бойко не вярват.
Много от тези сини, жълти и пр. пролетарии се заметоха отдавна разбира се по чужбина. Основаха български махали и колонии в Испания, Гърция (нищо, че сега последната се разпада), Италия, Германия, къде ли не… А родителите им не чакат „финансовият гений” Дянков да им осигури хляба насъщни. Те копаят градинките си по забравени от Бога села, където нито родното дясно ги стига, нито родното ляво. Ни залеза на Командира, ни магистралната пустота на Бойко; ни „левите” амбиции на Първанов, ни „социалните” копнежи на Станишев. Кой се интересува днес от забравената Синя приказка или от „славната” червена утопия? Те нямаше как да родят нито Меркел, нито Оланд.
СДС беше символ на агората, събудила се след няколко десетилетия чинно маршируване по жълтите павета, пред трибуната с партийните величия и мумията на някакъв отдавна починал и доста съмнителен вожд. Беше лъвчето на надеждата на усетилите какво все пак значи свобода най-различни т.нар. обикновени хора. СДС беше сбогуването с демагогията, досадната и тотална демагогия на времето преди 10-ти ноември, която само непозналите я достатъчно могат да забравят, въпреки всички дошли по-късно демагогии и клишета на прехода. Това не беше партия на десни или на леви, на консерватори или на либерали, на българи, на турци или на роми, на бедни или на богати. Това беше утопията, мечтата, рееща се в синьото небе на София по тогавашния бул. „Ленин”. Мечта, родена след краха на една съвсем друга утопия, успяла да се задържи тук 40-50 години.
Това беше и изпусната закономерно пара, събирана под здравия похлупак на партията-държава и нейните органи за сигурност. И тази пара беше красива, поне в началото, въпреки всичките доносници, ченгета или просто вечни нагаждачи, които се намъкнаха умело в структурите на синята абревиатура. (Както разбира се и във всичко друго, за което човек може да се сети.)
После обаче разбира се, случайно или закономерно, съвсем други неща се случиха. Случиха се борби, люспения и прехвърления, битка с мастодонта, който си беше сменил името, но не и опита и ресурсите. СДС трябваше да стане дясна, каквото и да значеше това в български вариант, пък и въобще, защото имаше срещу себе си една друга, достатъчно стара и мощна партия, която нямаше каква друга идеологическа мантра да имитира, освен лявата. Бившото БКП, после БПС, стана „Демократична левица”. И нямаше никакво значение това, че СДС спечели не един и два избора и с гласовете на хора, които можеха да продават само труда си. Нито това, че БСП спечели не един и два избора не само заради т.нар. червени бабички, а и заради гласовете на хора, които купуваха и продаваха, наемаха или рекетираха за милиони.
Защо обаче са ни тези сини спомени сега? Какво значение има колко „сини идеи” са влезли в търбуха на Тагарински примерно, в сметките на Антоан Николов или на Любо Пъпката, в „славните дела” на Багера Бакърджиев, в адвокатските пледоарии на Стоянов, в самотните амбиции на Командира? Има ли значение сега, че най-вероятно след следващите избори ни Костов, ни абревиатурата СДС ще видят вече депутатски банки?
Докато се водеха битки обаче кой кой да е в родното дясното, се пробваха и разни други, отвсякъде либерални играчи. Пробва се царят, сложи и той демоса за известно време в своята кой знае защо (може би поради липса на друг свободен цвят) жълта раковина. После, след известно време, изгря и Бат Бойко на сцената. (Но този Бат е сам по себе си тема, която непрекъснато се експонира. Затова не е зле да го забравим за малко.) Пробваше се през цялото време и „хидроинженерът” Доган, когото никой не можа да катурне от мястото му на вожд на авторитарно-либералното (извинете за оксиморона) ДПС. Неговата партия, впрочем, продължава да управлява не само пари. Тя управлява „правата и свободите” на достатъчно много български граждани, несвободни от страхове.
Не можеше често да разбере обаче препатилият (бивш) син избирател коя точно дясна партия (щото каква друга, освен дясна? – другата бе и си е само БСП) евентуално да понесе. Но ако беше пролетарий – какъвто нерядко се случваше да бъде – не можеше да избере и „демократичната лява”. Която, едно, че му беше невъзможна за преглъщане, но второ и немаловажно – и тя не беше точно за пролетарии.
Либералният свят беше докарал или отгледал тук, впрочем, всевъзможни публични ментори. „По-малко държава и всичко за продан” (кражба, приватизация, ликвидация, както искате) се чуваше толкова пъти от ТВ студиа, дебати, конференции. И после защо, след поредната, този път свръхлиберална утопия, стигнахме до Волен Сидеров примерно, до рефлекса на разпадащата се нация в неговия рисково-патриотарен вариант?
И така, докато от здраво затворена в соцлагера малка балканска държава се превърнахме в разграден (отворен) балкански (европейски) двор, се превърнахме и в страна на социалните пропасти. Превърнахме се в общество, пълно с колкото искате бедни, отритнати, неграмотни, безработни и пр. „маргинали”, както е прието да се казва. И тези маргинали, които не можеха да припознаят модерната лява партия за свой представител (едни отпреди си я мразеха, други после ги разочарова, докато управляваше с царя и ДПС), тръгнаха след Сидеров или след примерно Яне Янев. И вървяха след тях, докато не се чу онова леко „хлъз”, характерно за политически трупове, които още не знаят, че са такива. Но всички по-важни политически играчи, освен БСП разбира се, продължиха и продължават в тази страна на големи социални контрасти да искат да доминират в т.нар. дясно политическо пространство; не в лявото. Понеже дясно в българския преход се оказа или се тълкуваше като априори съвременно и демократично, а ляво – като априори анахронично и неадекватно.
Затова и днес, докато последните управляващи ни, т.нар. Граждани за европейско развитие на България се бият в гърдите колко са европейски, десни и не знам какви, увеличавайки славно броя на бедните и отчаяните, същите тези бедни и отчаяни (т.е. лузърите, както ни казаха, че се казваме) могат да гласуват по сърце за вечната лява, само ако са пролетаризирани червени бабички. А сините, жълтите или каквито и да било други пролетарии смениха не една и две надежди и „месии”, но, последно, и на Бат Бойко не вярват.
Много от тези сини, жълти и пр. пролетарии се заметоха отдавна разбира се по чужбина. Основаха български махали и колонии в Испания, Гърция (нищо, че сега последната се разпада), Италия, Германия, къде ли не… А родителите им не чакат „финансовият гений” Дянков да им осигури хляба насъщни. Те копаят градинките си по забравени от Бога села, където нито родното дясно ги стига, нито родното ляво. Ни залеза на Командира, ни магистралната пустота на Бойко; ни „левите” амбиции на Първанов, ни „социалните” копнежи на Станишев. Кой се интересува днес от забравената Синя приказка или от „славната” червена утопия? Те нямаше как да родят нито Меркел, нито Оланд.
събота, 18 февруари 2012 г.
Мъжка задушница
„Научих, че когато новороденото хване палеца на баща си,
това е завинаги.”
Габриел Гарсия Маркес
Седи мъжът, с когото животът ме събра, сипва вино от бутилката в чашата, после прелива от чашата капки на пода, гледа някъде извън всичко видимо и мълчи.
Днес, на поредната Мъжка задушница.
Вместо заупокойна молитва звучат руски "блатни" песни, вместо запалена свещ гори цигара, забравена в пепелника.
Знам за кого мисли сега този мой спътник и камък на шията, знам, въпреки че още доста трябва, за да се отключи езикът.
„Не тъгувай – бих му казала обаче - не се гневи. Те ще ти простят, че пак си далече, твоите мъртви. Ще простят на блудния син, който отдавна е напуснал дома, и който и да се върне сега, няма кого да намери. Ще простят, понеже ги носиш в ума и сърцето си, и точно там гори за тях твоята „свещ”.”
(Ще простят бащата и майката, чиито души са високо и чиито гробове няма кой да посети, ни един от синовете. Както само родителите, дори когато вече ги няма сред нас, могат да прощават...)
Ще му простят сигурно (не, че има за какво - освен за това, че е останал жив) – сещам се после - и онези незавърнали се от Африка почти сто мъже от секретния батальон, който в началото на 70-те Народна република България (или тогавашният Голям брат) праща в джунглите на Ангола. В една от онези горещи точки на Студената война, за които почти нищо тук не се знае, отиват 101 млади български живота; само няколко се връщат. А върналите се, дори и остарели, не забравят. Ще му прости и онзи млад войник, когото е носил на гръб, а наоколо са свистели куршуми. Че не е успял да го спаси, въпреки че е тичал и той ранен в крака, а на тежко простреляния приятел са му били броени минутите.
Ако не беше бутилката с вино (плюс „патрончето” с водка, което може би е изпил преди това) не би проговорил и за тях.
„Бог да ги прости – казва обаче накрая, след „Будь проклета, ты, Колима...” и мълчанието – да прости прегрешенията им”. (Човек като него, който със зор влиза в черква дори и по Великден, успява да отрони подобна фраза.) Знае някъде вътре в себе си, знае разбира се, че и те не са били невинни. И те е трябвало, налагало се е да отнемат живот. Изборът да заминат не е бил техен, но пушките или автоматите – да.
После отмества бутилката, чашата, пепелника, цигарите. Дискът с „блатните” песни е престанал да се върти. Пада мрак под клепачите, спомените потъват в съзнанието. „Блудният син” е допил бутилката, той вече спи и не плаче.
"Дали обаче синът ти ще ти прости... - питам наум заспалия вече мъж. - Дали ще прости това, че те е изгубил не в африканската, а в българската социална джунгла? Дали може да прости, че ти все пак си имал баща като стълб, на който, пораствайки, да се опреш, а той - не?"
*
Може би някой ден синът, който и сега вече е мъж, ще запали по същия начин, на някоя Мъжка задушница, свещ в душата си, свещ на болка и памет. Ще твърди може би, твърдоглаво като баща си, че може с всичко да се справи сам, че не му пука... Но ако случайно го познавате и сте някъде около него, не му вярвайте. Ще скърби, макар че - а може би тъкмо защото - неговият баща му е липсвал повече, отколкото може да липсва всеки един баща на синовете.
това е завинаги.”
Габриел Гарсия Маркес
Седи мъжът, с когото животът ме събра, сипва вино от бутилката в чашата, после прелива от чашата капки на пода, гледа някъде извън всичко видимо и мълчи.
Днес, на поредната Мъжка задушница.
Вместо заупокойна молитва звучат руски "блатни" песни, вместо запалена свещ гори цигара, забравена в пепелника.
Знам за кого мисли сега този мой спътник и камък на шията, знам, въпреки че още доста трябва, за да се отключи езикът.
„Не тъгувай – бих му казала обаче - не се гневи. Те ще ти простят, че пак си далече, твоите мъртви. Ще простят на блудния син, който отдавна е напуснал дома, и който и да се върне сега, няма кого да намери. Ще простят, понеже ги носиш в ума и сърцето си, и точно там гори за тях твоята „свещ”.”
(Ще простят бащата и майката, чиито души са високо и чиито гробове няма кой да посети, ни един от синовете. Както само родителите, дори когато вече ги няма сред нас, могат да прощават...)
Ще му простят сигурно (не, че има за какво - освен за това, че е останал жив) – сещам се после - и онези незавърнали се от Африка почти сто мъже от секретния батальон, който в началото на 70-те Народна република България (или тогавашният Голям брат) праща в джунглите на Ангола. В една от онези горещи точки на Студената война, за които почти нищо тук не се знае, отиват 101 млади български живота; само няколко се връщат. А върналите се, дори и остарели, не забравят. Ще му прости и онзи млад войник, когото е носил на гръб, а наоколо са свистели куршуми. Че не е успял да го спаси, въпреки че е тичал и той ранен в крака, а на тежко простреляния приятел са му били броени минутите.
Ако не беше бутилката с вино (плюс „патрончето” с водка, което може би е изпил преди това) не би проговорил и за тях.
„Бог да ги прости – казва обаче накрая, след „Будь проклета, ты, Колима...” и мълчанието – да прости прегрешенията им”. (Човек като него, който със зор влиза в черква дори и по Великден, успява да отрони подобна фраза.) Знае някъде вътре в себе си, знае разбира се, че и те не са били невинни. И те е трябвало, налагало се е да отнемат живот. Изборът да заминат не е бил техен, но пушките или автоматите – да.
После отмества бутилката, чашата, пепелника, цигарите. Дискът с „блатните” песни е престанал да се върти. Пада мрак под клепачите, спомените потъват в съзнанието. „Блудният син” е допил бутилката, той вече спи и не плаче.
"Дали обаче синът ти ще ти прости... - питам наум заспалия вече мъж. - Дали ще прости това, че те е изгубил не в африканската, а в българската социална джунгла? Дали може да прости, че ти все пак си имал баща като стълб, на който, пораствайки, да се опреш, а той - не?"
*
Може би някой ден синът, който и сега вече е мъж, ще запали по същия начин, на някоя Мъжка задушница, свещ в душата си, свещ на болка и памет. Ще твърди може би, твърдоглаво като баща си, че може с всичко да се справи сам, че не му пука... Но ако случайно го познавате и сте някъде около него, не му вярвайте. Ще скърби, макар че - а може би тъкмо защото - неговият баща му е липсвал повече, отколкото може да липсва всеки един баща на синовете.
неделя, 29 януари 2012 г.
By the way
Думите губят стойност, ако човек се опитва да спечели от тях,
непознавайки стойността им.
Предразсъдъците на умните са понякога по-безпощадни
от предразсъдъците на глупавите.
Мълчанието е злато,
стига да не прикрива гордост, страх или малодушие.
Приятелят не е човек, който страда от това, че имаш недостатъци;
той страда от това, че е видял в тебе качества, които може да изгубиш.
Различията могат да са и са фактор за развитие,
стига да не са стигнали вкаменелост.
непознавайки стойността им.
Предразсъдъците на умните са понякога по-безпощадни
от предразсъдъците на глупавите.
Мълчанието е злато,
стига да не прикрива гордост, страх или малодушие.
Приятелят не е човек, който страда от това, че имаш недостатъци;
той страда от това, че е видял в тебе качества, които може да изгубиш.
Различията могат да са и са фактор за развитие,
стига да не са стигнали вкаменелост.
сряда, 11 януари 2012 г.
"Сянка съм в сянката на живота"
ИЛИ ЗАЩО НЕ ТРЯБВА ДА СЕ ЗАБРАВЯТ ЖИВИТЕ
Това е част от лична кореспонденция по мейла между двама души, които не са се виждали от години. Най-лесно е да ги наречем Х и Y. Тя започва с това, че Х пише на У по повод рождения му ден. В хода на кореспонденцията Х разбира, че Y e стигнал до някакво дъно на мизерията и се опитва да му помогне, но не може да направи за него кой знае какво. След известно време Х разбира и, че Y е напуснал жилището си (където са останали бившата му жена и децата му) и е отишъл да живее в родното село на майка си. Накрая Х разбира, че не само семейството му, но и роднини и приятели изглежда са оставили Y съвсем сам...
Х до Y, 06.10.11
За много години,
надявам се,
че 50 и n-тият ти ден те е намерил жив и здрав.
Y до Х, 06.10.11
Бях абсолютно сигурен, че ако някой изобщо се обади, това ще бъдеш ти. До момента - 20.30 ч., си единствената. А тъй като нямам нито мобилен, нито домашен телефон, всъщност си единствената изобщо.
Благодаря ти.
Аз съм към края на продължителен и мъчителен развод, жена ми ме гони от собственото жилище, докато щерката навърши 18 години (в момента е на 13), синът ми завърши, отказа да кандидатства, но и не си търси работа. Аз съм безработен пенсионер по болест, жена ми ми взима уж за издръжка 100 лв. от пенсията ми от 170 лв., събирам фасове по спирките, за да си свия цигара и т. н.
Светлият ми някога свят от години се превърна в някакво протяжно живеене с идеята, че е по-добре така, отколкото мъртъв.
Затова и не ти пиша. Всъщност, не контактувам абсолютно с никого. Сянка съм в сянката на живота.
Не се оплаквам. Просто ти съобщавам.
Х до Y, 06.10.11
Ти си талантлив човек, умен и чувствителен (колкото и отдавна да сме се познавали, каквото и да си преживял, не вярвам, че си престанал да бъдеш това); трябва да излезеш от тази задънена ситуация.
Аз съм беден човек, впрочем, но мога да ти правя поне някакви жалки 50 лв. примерно, до поискване в съответна пощенска станция. Прати ми номера на тази станция и ми напиши трите си имена. Ще ти пратя запис.
p.s.: Ако гордостта ти не позволява да се съгласиш за някаква мъничка помощ, може да ти пратя тези глупави 50 лв. като хонорар :) за една така да се каже консултация. Ако се съгласиш, ще ти изпратя един файл, по чието съдържание да ми напишеш с няколко изречения какво мислиш.
Макар и не веднага, Y се съгласява да приеме това предложение, което му помага вероятно да не събира фасове поне известно време. Минава около месец, Y не се обажда, както е обещал.
Y до Х, 15.10.11
Най-накрая успях да получа текста. Ще го прочета утре внимателно и сериозно и ще ти се обадя.
Х до Y, 15.10.11
Когато решиш, обади се.
Не е нужно, пак казвам, да бързаш да четеш и мислиш върху текста (сбирката); ако ми се обадиш след седмица, две или месец (надявам се все пак до месец), ще е нормално.
Х до Y, 13.11.11
Не исках да те притеснявам с нищо, но ти се „строши” от бързане.
Какво друго ми остава, така че, освен да ти "благодаря", че ми "даде" един външен поглед към това, което ти изпратих.
[...]
"Човекът не е остров, вътре в себе си затворен...", написал един поет* и проповедник преди има-няма четири века. Може би искаш да си такъв остров; може би не само такива далечни познати като мене си отблъсквал тъпо и последователно...
Y до Х, 14.11.11
От две седмици съм на легло и яки тъпи антибиотици. Дори до компютъра не мога да се домъкна. дори сега ти пиша с мъка и треперещи ръце.
А колкото до нападките ти...
Х не знае разбира се, че Y се е разболял. Няма откъде да знае. Тя му предлага, въпреки че си има достатъчно свои грижи, ако наистина няма кой да го погледне, да дойде да му помогне, докато е болен. Но Y e сам само духом, както по-късно се оказва. Той живее в гарсониера с двете си поотраснали деца и бившата си съпруга. Те може би са и, в края на краищата, тези, които трябва да се погрижат за него.
Y до Х, 15.11.11
От години съм сериозно болен, а, както ти е известно, в природата дори най-мощните хищници се отделят от стадото, за да са самотни в смъртта си. Никой не обича да го гледат как агонизира.
Х до Y, 15.11.11
Не бих искала нито да си болен сам, а още по-малко - да умираш сам.
Ако си бил хищник, дали щеше да си толкова беден, болен и затруднен?
p.s. (16.11.11)
Ако продължаваш да не се оправяш,
и наистина няма кой да те посети и да ти помогне,
пиши ми.
Y до Х, 20.11.11
Здравей,
събрах малко сили, за да ти отговоря.
благодаря за загрижеността ти, но как си я представяш тази помощ? Взимаш такси, идваш и звъниш на вратата на гарсониерата, а отвътре се показват бившата ми жена, синът ми и дъщеря ми и учтиво те канят в пренаселения хол, в който аз съм се проснал на леглото или в креслото?...
Скоро след това Х попада на цикъл стихотворения на Y, публикувани преди време в литературен сайт.
Х до Y, 25.11.11
Попаднах наскоро на това: (Следва линк към съответната страница от сайта** – б.а.)
Може би е част от книга, която не е издавана.
Май нито една поетична книга не си издал - жалко.
Надявам се впрочем, че няма да предадеш Богу дух
заради това, че ти е твърде малък апартаментът :)
Все трябва да си имал някакви неизмислени приятели в този живот.
Всички ли наистина са те забравили?
Y мълчи около месец.
Y до Х, 31.12.11
Здравей,
На 19-ти декември се наложи окончателно да напусна своето собствено жилище и да се изнеса на селото на майка ми.
Имах огромни проблеми с купуването на компютърна конфигурация и прокарването на Интернет. Днес, 31 декември, за пръв път имам нещо като интернет връзка - 4 мегабайта за минута (за сравнение - в София нормалният пренос е около 100 мегабайта). Ти си първата, на която се обаждам.
Желая ти светла Нова година и всичко останало. Пиша кратко и бързо, защото имам проблеми и с количеството на пренос.
Бъди щастлива през 2012-та!
Х до Y, 31.12.11
Дано да бъдеш по-спокоен и щастлив,
въпреки всичко.
И да доживееш много по-добро време за себе си.
p.s. (1.01.12)
Надявам се, че все ще се намират около тебе някакви роднини или познати, които да не те оставят сам в едни или други трудности или проблеми.
Y до Х, 03.01.12
Нямам близки роднини, нямам приятели, живея гонен и самотен като улично куче.
...отдавна не желая да ми натякват колко съм смотан и неприспособим към живота.
Искам, нуждая се до смърт, от обич - деликатна, ненатраплива и не желаеща отплата - просто обич. Няма, разбира се, да я получа.
[...]
Между другото, знаеш ли, че от много, много години не съм плакал, не съм проронвал сълза?!
Х до Y, 03.01.12
Не знам кой ти е натяквал, че си бил смотан и неприспособим, не знам кой е успял да те затвори до такава степен или почти унищожи, или защо си се оставил на нещо подобно, но никога не съм те наричала с подобни думи и не съм те смятала за подобен човек.
Чуждите грехове или грешки не мога да ги платя.
...И аз не съм особено приспособима, и сигурно за някои неща съм била и съм в някакъв смисъл смотана. Но никога не съм се оставяла, на никого не съм се оставяла, да унищожи или принизи до невъзможност вътрешната ми сила, човешкото ми достойнство. Не е трябвало и ти да го правиш. Не е трябвало, вероятно, и да се опитваш да правиш едни или други неща, за които не си. Както гласи една поговорка: „Господ с едната дава, а с другата взима”, и ако има даден човек едни видове таланти или способности, някакви други способности или са твърде слаби у него, или хич ги няма.
…Не искам да чуя или да разбера по някакъв начин, че и ти, като немалко други хора в последните години, си отишъл курбан на нечия лична или на общата простотия, алчност, несигурност, хаос, егоцентризъм или както искаш го наречи. И понеже на практика нищо друго не мога да направя за теб, освен да ти пиша или да отговоря на писмата ти – се опитвам да намеря някакви думи, с които да отместя, дето се казва една йота, от собственото ти неверие. От болката и несигурността ти.
Във всеки случай не бива да смяташ, че не си ценен. Че не си талантлив. Че не си много способен даже човек. Всеки човешки живот е ценен, и всеки талант е ценен, и хора като тебе са даже по-ценни, затова и по-големи беди и злини може да им се случат. Дори и да не се справиш – а условията, в които си, а те изглеждат доста невесели – не вярвай, че всяка твоя вътрешна болка или пък невъзможна да излезе отвън сълза не се знае и отчита някъде.
Вероятно не смяташ, че има възмездие за всичко, че има висша, далеч не винаги видима справедливост, но аз съм още жива и ще бъда такава, докато ми е писано, както се казва, заради това, че вътрешната ми сила, вяра или надежда, колкото и пъти да са били и да са на кантар, са свързани с тази висша сила и справедливост. С любовта и силата на онези неведоми за хората вселенски закони и сили, които нито ти, нито аз, нито който и да било друг човек, от което и да било поколение или народ, са създали или пък могат да унищожат. Не знам как се обяснява вътрешен опит, изглежда глупаво и невъзможно да направи човек подобно нещо – но има Бог за всички. И както има висше добро, така има и висше зло, което също се опитва да лови души от памтивека. Чувствителните, добри и талантливи души са му били и са му вероятно, извини ме за шеговития тон, "любим десерт"...
Y до Х, 03.01.12
Благодаря за огромното ти писане! Казвам го съвсем сериозно. Предполагам, че си права за всичко, което казваш. Проблемите обаче са мои и трябва да се справя с тях. При обстоятелствата около мен ще ми е адски трудно, но вярвам, че ще успея. Благодаря ти отново, засега бих желал да съм сам. Ще ти се обадя, когато съм готов.
Х до Y, 09.01.12
Не искам да те безпокоя, но пиши все пак от време на време по ред-два.
Заради неизвестността.
Неизвестността за някого, който казва, че всички са го изоставили,
не е много приятна мисъл.
Y не отговаря.
Както се казва, един Бог знае какво се случва с него. Дали има дърва или студува в разгара на зимата; дали, и да има дърва, е в състояние да ги нацепи и да ги сложи в печката; дали има пари да си купи най-необходимото?
И дали има някой, който и да било, който да почука на вратата му, или е наистина съвсем сам в селската, както преди в градската, човешка пустиня?
-------------------------------------
ПОСЛЕСЛОВ
Y така и никога не написва на Х какво мисли за ръкописа, който му е бил изпратен.
Но разбира се не това е важно. Важното е, че Х не знае дали Y не е станал още по-зле от положението, в което е бил.
Може би, ако не дай Боже, Y свърши житейски си път сам и забравен в някаква селска къща, все някой ще се сети да напише за него някое прочувствено In memoriam, в което да се казва колко талантлив, способен и еди какъв си е бил Y, какви книги е издал, къде е работил и пр. Може би ще се сетят за него тогава, ако прочетат подобна вест, и бившите му колеги и приятели. Може би и децата му все някога ще се сетят, ще разберат, когато обаче станат доста по-възрастни, колко много ги е обичал баща им. Може би и бившата му съпруга ще престане да преследва висоти на духа само в поезията.*** Може би... А може и не.
Но ако Y е още жив в някаква стара къща, в някакво плевенско село, по-добре е все някой да се сети за него, докато още и въпреки всичко бие сърцето му. Защото красивите думи, които можем да напишем постфактум за някого, който вече го няма, или пък някой и друг жест, който можем да направим постфактум, вече няма да му трябват - те ще трябват на нас. За да спасим собствения си мир, не неговия, когато е бил най-застрашен. И ако някой предишен приятел, колега или пък роднина на Y го припознае в този текст, може би не е зле сега, а не постфактум да се сети за него.
„Не питай за кого бие камбаната”, пише преди много време Джон Дън. Камбаната на Дън, която бие за всеки, който може да я чуе, бие в случая заради един български журналист, писател**** и преводач.
-----------------------------------------------------------------------------
* Джон Дън (1572-1631), английски поет и англикански проповедник. (Едно от най-известните му стихотворения, израз от което се цитира в кореспонденцията, е източник на заглавието на "За кого бие камбаната?" на Хемингуей.)
** Цикълът стихотворения е публикуван в Bukvite.bg.
Едно от тях е следното:
Господи/ вън е снегът,/ вън е студът и е бяло,/ крачи жена ми по белия свят/ и е хубава като всяко начало.
Господи,/ крачи жена ми,/ стъпка по стъпка мъже я следят/ и по дирите тръгват нахални -/ няма ли за нехайните съд,/ за ботушите кални присъда?
Тя/ е докоснала първа снега,/ първо на нейното рамо е падал -/ спря да дими очарован градът/ и жена ми премина във бяло.
Триста погледа дебнат сега/ и умират от глад и от ярост -/ триста зависти да ги преклонят/ пред нозете на нейната/ цялост.
Господи,/ вън е снегът,/ вън е студът и е бяло -/ крачи жена ми по белия свят,/ тя самата - начало.
*** Бившата съпруга на Y e автор на няколко поетични книги.
**** Y е издал няколко книги в различни жанрове, между които „Homo movens: Космолог. теория за движещия се човек”, „Кой кой е в Илиада и Одисея (История на древните цивилизации)”, „Ересиархно житие на отшелника Иван, отпосле светец Рилски”, Теа и мързеливия магьосник Бо-ян” и др.
Това е част от лична кореспонденция по мейла между двама души, които не са се виждали от години. Най-лесно е да ги наречем Х и Y. Тя започва с това, че Х пише на У по повод рождения му ден. В хода на кореспонденцията Х разбира, че Y e стигнал до някакво дъно на мизерията и се опитва да му помогне, но не може да направи за него кой знае какво. След известно време Х разбира и, че Y е напуснал жилището си (където са останали бившата му жена и децата му) и е отишъл да живее в родното село на майка си. Накрая Х разбира, че не само семейството му, но и роднини и приятели изглежда са оставили Y съвсем сам...
Х до Y, 06.10.11
За много години,
надявам се,
че 50 и n-тият ти ден те е намерил жив и здрав.
Y до Х, 06.10.11
Бях абсолютно сигурен, че ако някой изобщо се обади, това ще бъдеш ти. До момента - 20.30 ч., си единствената. А тъй като нямам нито мобилен, нито домашен телефон, всъщност си единствената изобщо.
Благодаря ти.
Аз съм към края на продължителен и мъчителен развод, жена ми ме гони от собственото жилище, докато щерката навърши 18 години (в момента е на 13), синът ми завърши, отказа да кандидатства, но и не си търси работа. Аз съм безработен пенсионер по болест, жена ми ми взима уж за издръжка 100 лв. от пенсията ми от 170 лв., събирам фасове по спирките, за да си свия цигара и т. н.
Светлият ми някога свят от години се превърна в някакво протяжно живеене с идеята, че е по-добре така, отколкото мъртъв.
Затова и не ти пиша. Всъщност, не контактувам абсолютно с никого. Сянка съм в сянката на живота.
Не се оплаквам. Просто ти съобщавам.
Х до Y, 06.10.11
Ти си талантлив човек, умен и чувствителен (колкото и отдавна да сме се познавали, каквото и да си преживял, не вярвам, че си престанал да бъдеш това); трябва да излезеш от тази задънена ситуация.
Аз съм беден човек, впрочем, но мога да ти правя поне някакви жалки 50 лв. примерно, до поискване в съответна пощенска станция. Прати ми номера на тази станция и ми напиши трите си имена. Ще ти пратя запис.
p.s.: Ако гордостта ти не позволява да се съгласиш за някаква мъничка помощ, може да ти пратя тези глупави 50 лв. като хонорар :) за една така да се каже консултация. Ако се съгласиш, ще ти изпратя един файл, по чието съдържание да ми напишеш с няколко изречения какво мислиш.
Макар и не веднага, Y се съгласява да приеме това предложение, което му помага вероятно да не събира фасове поне известно време. Минава около месец, Y не се обажда, както е обещал.
Y до Х, 15.10.11
Най-накрая успях да получа текста. Ще го прочета утре внимателно и сериозно и ще ти се обадя.
Х до Y, 15.10.11
Когато решиш, обади се.
Не е нужно, пак казвам, да бързаш да четеш и мислиш върху текста (сбирката); ако ми се обадиш след седмица, две или месец (надявам се все пак до месец), ще е нормално.
Х до Y, 13.11.11
Не исках да те притеснявам с нищо, но ти се „строши” от бързане.
Какво друго ми остава, така че, освен да ти "благодаря", че ми "даде" един външен поглед към това, което ти изпратих.
[...]
"Човекът не е остров, вътре в себе си затворен...", написал един поет* и проповедник преди има-няма четири века. Може би искаш да си такъв остров; може би не само такива далечни познати като мене си отблъсквал тъпо и последователно...
Y до Х, 14.11.11
От две седмици съм на легло и яки тъпи антибиотици. Дори до компютъра не мога да се домъкна. дори сега ти пиша с мъка и треперещи ръце.
А колкото до нападките ти...
Х не знае разбира се, че Y се е разболял. Няма откъде да знае. Тя му предлага, въпреки че си има достатъчно свои грижи, ако наистина няма кой да го погледне, да дойде да му помогне, докато е болен. Но Y e сам само духом, както по-късно се оказва. Той живее в гарсониера с двете си поотраснали деца и бившата си съпруга. Те може би са и, в края на краищата, тези, които трябва да се погрижат за него.
Y до Х, 15.11.11
От години съм сериозно болен, а, както ти е известно, в природата дори най-мощните хищници се отделят от стадото, за да са самотни в смъртта си. Никой не обича да го гледат как агонизира.
Х до Y, 15.11.11
Не бих искала нито да си болен сам, а още по-малко - да умираш сам.
Ако си бил хищник, дали щеше да си толкова беден, болен и затруднен?
p.s. (16.11.11)
Ако продължаваш да не се оправяш,
и наистина няма кой да те посети и да ти помогне,
пиши ми.
Y до Х, 20.11.11
Здравей,
събрах малко сили, за да ти отговоря.
благодаря за загрижеността ти, но как си я представяш тази помощ? Взимаш такси, идваш и звъниш на вратата на гарсониерата, а отвътре се показват бившата ми жена, синът ми и дъщеря ми и учтиво те канят в пренаселения хол, в който аз съм се проснал на леглото или в креслото?...
Скоро след това Х попада на цикъл стихотворения на Y, публикувани преди време в литературен сайт.
Х до Y, 25.11.11
Попаднах наскоро на това: (Следва линк към съответната страница от сайта** – б.а.)
Може би е част от книга, която не е издавана.
Май нито една поетична книга не си издал - жалко.
Надявам се впрочем, че няма да предадеш Богу дух
заради това, че ти е твърде малък апартаментът :)
Все трябва да си имал някакви неизмислени приятели в този живот.
Всички ли наистина са те забравили?
Y мълчи около месец.
Y до Х, 31.12.11
Здравей,
На 19-ти декември се наложи окончателно да напусна своето собствено жилище и да се изнеса на селото на майка ми.
Имах огромни проблеми с купуването на компютърна конфигурация и прокарването на Интернет. Днес, 31 декември, за пръв път имам нещо като интернет връзка - 4 мегабайта за минута (за сравнение - в София нормалният пренос е около 100 мегабайта). Ти си първата, на която се обаждам.
Желая ти светла Нова година и всичко останало. Пиша кратко и бързо, защото имам проблеми и с количеството на пренос.
Бъди щастлива през 2012-та!
Х до Y, 31.12.11
Дано да бъдеш по-спокоен и щастлив,
въпреки всичко.
И да доживееш много по-добро време за себе си.
p.s. (1.01.12)
Надявам се, че все ще се намират около тебе някакви роднини или познати, които да не те оставят сам в едни или други трудности или проблеми.
Y до Х, 03.01.12
Нямам близки роднини, нямам приятели, живея гонен и самотен като улично куче.
...отдавна не желая да ми натякват колко съм смотан и неприспособим към живота.
Искам, нуждая се до смърт, от обич - деликатна, ненатраплива и не желаеща отплата - просто обич. Няма, разбира се, да я получа.
[...]
Между другото, знаеш ли, че от много, много години не съм плакал, не съм проронвал сълза?!
Х до Y, 03.01.12
Не знам кой ти е натяквал, че си бил смотан и неприспособим, не знам кой е успял да те затвори до такава степен или почти унищожи, или защо си се оставил на нещо подобно, но никога не съм те наричала с подобни думи и не съм те смятала за подобен човек.
Чуждите грехове или грешки не мога да ги платя.
...И аз не съм особено приспособима, и сигурно за някои неща съм била и съм в някакъв смисъл смотана. Но никога не съм се оставяла, на никого не съм се оставяла, да унищожи или принизи до невъзможност вътрешната ми сила, човешкото ми достойнство. Не е трябвало и ти да го правиш. Не е трябвало, вероятно, и да се опитваш да правиш едни или други неща, за които не си. Както гласи една поговорка: „Господ с едната дава, а с другата взима”, и ако има даден човек едни видове таланти или способности, някакви други способности или са твърде слаби у него, или хич ги няма.
…Не искам да чуя или да разбера по някакъв начин, че и ти, като немалко други хора в последните години, си отишъл курбан на нечия лична или на общата простотия, алчност, несигурност, хаос, егоцентризъм или както искаш го наречи. И понеже на практика нищо друго не мога да направя за теб, освен да ти пиша или да отговоря на писмата ти – се опитвам да намеря някакви думи, с които да отместя, дето се казва една йота, от собственото ти неверие. От болката и несигурността ти.
Във всеки случай не бива да смяташ, че не си ценен. Че не си талантлив. Че не си много способен даже човек. Всеки човешки живот е ценен, и всеки талант е ценен, и хора като тебе са даже по-ценни, затова и по-големи беди и злини може да им се случат. Дори и да не се справиш – а условията, в които си, а те изглеждат доста невесели – не вярвай, че всяка твоя вътрешна болка или пък невъзможна да излезе отвън сълза не се знае и отчита някъде.
Вероятно не смяташ, че има възмездие за всичко, че има висша, далеч не винаги видима справедливост, но аз съм още жива и ще бъда такава, докато ми е писано, както се казва, заради това, че вътрешната ми сила, вяра или надежда, колкото и пъти да са били и да са на кантар, са свързани с тази висша сила и справедливост. С любовта и силата на онези неведоми за хората вселенски закони и сили, които нито ти, нито аз, нито който и да било друг човек, от което и да било поколение или народ, са създали или пък могат да унищожат. Не знам как се обяснява вътрешен опит, изглежда глупаво и невъзможно да направи човек подобно нещо – но има Бог за всички. И както има висше добро, така има и висше зло, което също се опитва да лови души от памтивека. Чувствителните, добри и талантливи души са му били и са му вероятно, извини ме за шеговития тон, "любим десерт"...
Y до Х, 03.01.12
Благодаря за огромното ти писане! Казвам го съвсем сериозно. Предполагам, че си права за всичко, което казваш. Проблемите обаче са мои и трябва да се справя с тях. При обстоятелствата около мен ще ми е адски трудно, но вярвам, че ще успея. Благодаря ти отново, засега бих желал да съм сам. Ще ти се обадя, когато съм готов.
Х до Y, 09.01.12
Не искам да те безпокоя, но пиши все пак от време на време по ред-два.
Заради неизвестността.
Неизвестността за някого, който казва, че всички са го изоставили,
не е много приятна мисъл.
Y не отговаря.
Както се казва, един Бог знае какво се случва с него. Дали има дърва или студува в разгара на зимата; дали, и да има дърва, е в състояние да ги нацепи и да ги сложи в печката; дали има пари да си купи най-необходимото?
И дали има някой, който и да било, който да почука на вратата му, или е наистина съвсем сам в селската, както преди в градската, човешка пустиня?
-------------------------------------
ПОСЛЕСЛОВ
Y така и никога не написва на Х какво мисли за ръкописа, който му е бил изпратен.
Но разбира се не това е важно. Важното е, че Х не знае дали Y не е станал още по-зле от положението, в което е бил.
Може би, ако не дай Боже, Y свърши житейски си път сам и забравен в някаква селска къща, все някой ще се сети да напише за него някое прочувствено In memoriam, в което да се казва колко талантлив, способен и еди какъв си е бил Y, какви книги е издал, къде е работил и пр. Може би ще се сетят за него тогава, ако прочетат подобна вест, и бившите му колеги и приятели. Може би и децата му все някога ще се сетят, ще разберат, когато обаче станат доста по-възрастни, колко много ги е обичал баща им. Може би и бившата му съпруга ще престане да преследва висоти на духа само в поезията.*** Може би... А може и не.
Но ако Y е още жив в някаква стара къща, в някакво плевенско село, по-добре е все някой да се сети за него, докато още и въпреки всичко бие сърцето му. Защото красивите думи, които можем да напишем постфактум за някого, който вече го няма, или пък някой и друг жест, който можем да направим постфактум, вече няма да му трябват - те ще трябват на нас. За да спасим собствения си мир, не неговия, когато е бил най-застрашен. И ако някой предишен приятел, колега или пък роднина на Y го припознае в този текст, може би не е зле сега, а не постфактум да се сети за него.
„Не питай за кого бие камбаната”, пише преди много време Джон Дън. Камбаната на Дън, която бие за всеки, който може да я чуе, бие в случая заради един български журналист, писател**** и преводач.
-----------------------------------------------------------------------------
* Джон Дън (1572-1631), английски поет и англикански проповедник. (Едно от най-известните му стихотворения, израз от което се цитира в кореспонденцията, е източник на заглавието на "За кого бие камбаната?" на Хемингуей.)
** Цикълът стихотворения е публикуван в Bukvite.bg.
Едно от тях е следното:
Господи/ вън е снегът,/ вън е студът и е бяло,/ крачи жена ми по белия свят/ и е хубава като всяко начало.
Господи,/ крачи жена ми,/ стъпка по стъпка мъже я следят/ и по дирите тръгват нахални -/ няма ли за нехайните съд,/ за ботушите кални присъда?
Тя/ е докоснала първа снега,/ първо на нейното рамо е падал -/ спря да дими очарован градът/ и жена ми премина във бяло.
Триста погледа дебнат сега/ и умират от глад и от ярост -/ триста зависти да ги преклонят/ пред нозете на нейната/ цялост.
Господи,/ вън е снегът,/ вън е студът и е бяло -/ крачи жена ми по белия свят,/ тя самата - начало.
*** Бившата съпруга на Y e автор на няколко поетични книги.
**** Y е издал няколко книги в различни жанрове, между които „Homo movens: Космолог. теория за движещия се човек”, „Кой кой е в Илиада и Одисея (История на древните цивилизации)”, „Ересиархно житие на отшелника Иван, отпосле светец Рилски”, Теа и мързеливия магьосник Бо-ян” и др.
четвъртък, 22 декември 2011 г.
Еклисиаст в защита на Златния Телец*
Повод за този текст е Изявлението на Варненския и Великопреславски епархийски съвет във връзка с породилия публичен скандал "Линкълн MKZ Хибрид" на Варненския владика.
Цитат от Изявлението **:
„За какво става въпрос? За прекалено големия интерес към новата придобивка на Варненска Митрополия, Която е Една от трите най-големи в България. Новата й придобивка е на стойност 36 хиляди долара! При това не закупена от Митрополията, а предоставена за ползване. Доводите на фарисеите са: как може, в момент на криза, Епархийският Архиерей да си позволява такъв лукс!
Нека си говорим откровено, дори с най-новите си екстри на свръхпестеливост на бензин, с автоматичното си преминаване на електрозадвижване, автомобилът с тази цена не може да бъде наречен лукс. Нека не ставаме жалки и не мерим с аршина на бездомници.”
Не приляга, разбира се, на представители на висшия клир да се мерят „с аршина на бездомници”. Подобно нещо е прилягало само, кой знае защо, на апостолите Христови, да кажем (скитали се по градове села да проповядват, лекуват, увещават и пр.) или на самия Христос. Високият сан в институцията Българска православна църква се свързва вече, на практика, с всякакви лъскави лимузини и мощни джипове, с часовници „Ролекс” и разни други подобни вещи; и в никакъв случай – с недоимък от какъвто и да било характер. Висшият клир у нас не от вчера (сигурно има и изключения, но колко ли са?) обича богатите, казано най-общо, не бедните. И не ще да прилича по нищо на вторите. А онези, които не разбират „естествеността” на подобни нагласи, са – поне според йереите от Варненската митрополия - не какви да е други, а „фарисеи”.
В някои от епархиите на Българската православна църква има, впрочем, енории, в които черквите пустеят, няма служби и свещеници в тях. Или има само веднъж или няколко пъти в годината. И няма кой понякога дори да опее останалите по села и малки, замиращи градчета, починали хора. Няма кой (или поне няма кой навреме) да извърши един неотложен (не като кръщението или венчанието, примерно, които винаги може да почакат) духовен обряд. Разбира се, това е характерно по-скоро за по-бедните епархии, като Видинската, примерно. И може би неслучайно подобни краища на България западат. Дали поради това, че икономически и материално са западнали, западат и духовно; или дали поради това, че са западнали духовно, западат и материално, е трудно да се каже. (Във всеки случай, има връзка между едното и другото.) Но недоимъкът в подобни епархии не интересува натрупалите достатъчно приходи други епархии, по-богати от тях. Нито това как се издържат свещениците интересува понякога владиците.
Вероятно мнозина не знаят, че енорийските свещеници дават на своята митрополия десятък (10%) от всички приходи на храмовете, в които служат. А това, което митрополиите дават, по-точно продават на енорийските свещеници, са свещи на килограм, които после се продават на бройки. Разликата в стойността на свещите, продадени на кило, и на бройки, оформя част от приходите на съответния храм. (Ако има, както и има енории, в които има твърде малко приходи, понеже няма достатъчно венчавки, кръщавки и пр. треби - и заплатата на съответния свещеник или неговият трудов договор, осигуровки и пр. не са сигурни. Тази заплата нерядко е по-малка, впрочем, от стойността на десятъка, който енорийският свещеник дава на съответната митрополия.)
На този фон – без даже да споменавам на какъв икономически хал са мнозина от православните, номинално или не християни – не един и двама висши свещенослужители на Българската православна църква демонстрират доста добро материално положение. И не само, че го демонстрират, но – което е по-страшно и заради което въобще се осмелих да напиша този тест – някои от тях се опитват да аргументират своя очевидно луксозен начин на живот с цитати от Библията, от Светото Писание. Както се случва в цитираното официално Изявление на Варненския епархийски съвет:
"Всичко си има време, време има за всяка работа под небето…
… Време да разхвърляш камъни и време да събираш камъни.
…Време да мълчиш и време да говориш.
Това са думите на Еклисиаста. За сетен път се убеждаваме в неговата мъдрост. Ето, дошло е време в нашата градина да се хвърлят камъни и ние няма друго що да сторим, освен да ги събираме и да чистим градината си.”
[…]
И ако на някой човек Бог е дал богатство и имот и му е дал власт да се ползва от тях, да взема своя дял и да се наслаждава от трудовете си – това е Божий дар. [Екл. 5:18 ]"
„Суета на суетите и всичко е суета”, казва още Еклисиаст, но този цитат едва ли е подходящ, за да може едни монаси, дали обет за нестежание (каквито са всички от висшия клир), да оправдаят влечението си не даже към лукс, но и въобще към материални блага. Затова те „чистят градината си” от камъните на едни или други безбожни журналисти, които си нямали друга работа и взели да вдигат шум за „скромната” лимузина на Варненския владика. Коя, обаче, е в случая градината и каква е длъжността на всички онези, избрали свещенически или монашески кръст? Дали в тази градина лимузини трябва да „растат”, дали ролекси? И затова ли, в крайна сметка, се стремят да растат в църковната йерархия едни или други йереи – за да имат „богатство и имот” и да се наслаждават на „трудовете си”? А и кои трудове, впрочем? Да не би светите митрополии на Българската православна църква, която и да било от тях, да са бизнес-център или производствено предприятие?
„Господи, прости им, те не знаят какво вършат” – се казва още в Изявлението на Варненския епархийски съвет. И това „Господи, прости им” се отнася не, разбира се, до духовници, опитващи се да защитят чрез Светото Писание прастарото изкушение, наречено Златен Телец. Отнася се до онези журналисти, които са се осмелили да забележат въпросното изкушение; да публикуват снимки на поредния владишки „аксесоар”. Както и да напишат (да претълкуват, както се казва в Изявлението), че владиката Кирил бил готов да подаде оставка. (Митрополитският сан, както и патриаршеският, е до живот; свалянето от подобен сан се случва доста рядко.)
Какво точно е казал Варненският митрополит в Синода след шума около споменатия "Линкълн", какво са разбрали/неразбрали журналистите, не стана съвсем ясно. Но в официалния текст, с който Епархийският съвет на Варненска митрополия обяснява случая, се казва следното:
"Светият Синод е едно малко Народно Събрание. И в него има дебати, при които понякога прехвърчат искри. И там, както в живота, понякога се изричат хиперболизирани думи (пр. „От сто години не сме се виждали”. „Сто пъти ти казах”, „Отказвам се от тебе чрез Държавен вестник”). Всеки разумен човек знае, че това са само просто едни изрази. Така е и с претълкуваните думи на Негово Високопреосвещенство Варненския и Великопреславски Митрополит д-р Кирил, действителен член на две академии.
По време на дебат, в който той не е съгласен с решението по определен въпрос, се изрича желание за оставка, но такава не е подадена. Защо някои пренебрегват изказването, че е заявено желание за оставка, а не че е подадена. Чудим се как през ума на журналистите не минава мисълта, че той пожизнено е Архиерей! Така ли лесно се подава оставка от Архиерей в разцвета на Неговите жизнени и творчески сили! Не, нали!".
Не, разбира се, има си хас... В разцвета на Неговите (с главна буква...) жизнени и творчески сили (пък и - да ме прости владиката - с неговия бизнес талант) това би било истинско разхищение.
Колкото до това, че Варненският митрополит е д-р по богословие (и член на две академии – вероятно Софийската и Московската духовни академии), добре е, разбира се, че имаме владика с богословска титла. Но с титла или не, с дисертация, защитена в духовна академия, или не, Негово високопреосвещенство не може да не знае „колко много е харесвал” Христос търговците в храма...
Какво впрочем, прави Светият Синод на БПЦ, как се намесва/не се намесва в подобни случаи, не е трудно да се отгатне. Синодът обикновено оставя нещата да отшумят на принципа „Всяко чудо за три дни”. Така постъпи висшият орган на БПЦ и в случая с „архонт” Бинев и произвелия го за такъв Старозагорски владика. Е, порица съответния митрополит с едно „мъмрене”, но нито за Галактион имаше от това каквито и да било последствия, нито за „автентичността” на произведения архонт.
Може би и затова, както се разбра наскоро чак, владиката Галактион е продължил да произвежда архонти... Без значение, че след скандалния случай с „архонт” Бинев от 2007 г., Светият Синод излезе с официална, публично оповестена позиция против раздаването на архонтски титли. ("Няма да бъде призната титлата, защото не е благословена от Синода, а отхвърлянето трябва да бъде извършено от този, който я е дал.", казва Русенският митрополит Неофит в началото на 2007 г. Малко след това Светият Синод на БПЦ излезе с решение, оповестено публично, че: „В наградния фонд на Българската православна църква (БПЦ) и нейните поделения - епархии, манастири и пр., не съществува званието "архонт", то не може да бъде давано от нейно име и не се признава за българско църковно отличие. Извършени удостоявания със званието "архонт" от представители на БПЦ са недействителни.")
Това решение на Синода от началото на 2007 г. се оказа непознато или забравено, впрочем, за Пловдивският митрополит Николай. (Само преди дни той заяви пред микрофона на Горан Благоев от БНТ, че подкрепя даването на архонтски титли.) И, което е още по-важно – то изобщо не е спряло Старозагорския владика да произвежда още архонти. Сред последните, произведени от Старозагорския владика и бивш агент на ДС, е например скандалният бизнесмен Иван Кочев – Чомбе. На неговото въвеждане в архонтство присъствал и друг „архонт на БПЦ”, Илко Йоцов, бивш зам.-министър на енергетиката и обвиняем по делото срещу Валентин Димитров - Топлото.
Дали архиереите, най-висшите духовници в Българската православна църква, разбират до каква степен светът с най-комерсиалната, с най-анти-Христовата му част се опитва да влезе вече дори в „Светая светих” на тяхната... на нашата поместна Православна църква? Дали въобще си спомнят, освен това, обета си за нестежание? (Тоест, обещанието да не се пристрастяват към вещи и пари.) Дали си спомнят и за думите на Христос, изречени пред първите му апостоли: "...който иска да бъде пръв, нека бъде най-последен от всички и на всички слуга"[Марко: 9-35]. Или тези: "където е съкровището ти, там ще е и сърцето ти" [Матей, 6:21].
Разбира се, Църквата въобще не е точно и само институция. Църквата са всички вярващи, принадлежащи към нея; някакъв неизчислим, невидим духовен сбор. Но какво се казва все пак за духовните пастири в Светото Писание?
„7. Затова, о, пастири, изслушайте словото Господне.
8. Жив съм Аз! казва Господ Бог; задето Моите овци бяха оставени да бъдат разграбвани и, нямайки пастир, станаха плячка на всички полски зверове, и задето Моите пастири не търсиха овците Ми, понеже те пасоха сами себе си, а Моите овци не пасоха, -
9. затова, о, пастири, изслушайте словото Господне.
10. Тъй казва Господ Бог: ето, Аз съм против пастирите, и ще изискам овците Си от ръцете им и не ще им дам вече да пасат овците, и пастирите няма вече да пасат сами себе си, и ще изтръгна Моите овци из техните челюсти, и те не ще бъдат тяхна храна.” [Иезекиил, 34:7-10].
Послепис
Уважаеми владици на Българската православна църква,
Не оставяйте паството само да се лута.
Не оставяйте и подчинени Вам свещеници да продават чорапогащници, примерно, за да се издържат.
Не допускайте и в най-бедната епархия, и в най-бедната енория на Българската православна църква починали хора да бъдат погребвани без молитва и опело. (Ако беше толкова бедна материално институцията БПЦ, щяхте ли Вие, първослужителите й, да изглеждате толкова добре?).
Не допускайте никой обикновен, редови монах да проси помощ за манастира си от миряните, а те да го питат: "И защо да ви даваме пари, за нова лимузина на владиката ли?"
И не винете журналистите (нищо, че част от тях наистина са безбожни) затова, че снимат лимузините и джиповете ви. Тяхна работа е да отразяват това, което виждат, а ваша – да направите така, че да има по-малко вярващи единствено в материалното.
Ако не промените поне част от обърканата и тревожна картина, ще сте „мед, що звънти, и кимвал, що дрънка” - без значение къде точно дрънка тази „мед” и колко бизнесмени „архонти” се прикачат към нея.
--------------------------------------------------------
* Текстът е написан преди около две седмици и е публикуван във в. "Култура".
** Цялото изявление на Варненския епархийски съвет може да се прочете тук:
http://mitropolia-varna.org//index.php?option=com_content&task=view&id=1789&Itemid=1
Цитат от Изявлението **:
„За какво става въпрос? За прекалено големия интерес към новата придобивка на Варненска Митрополия, Която е Една от трите най-големи в България. Новата й придобивка е на стойност 36 хиляди долара! При това не закупена от Митрополията, а предоставена за ползване. Доводите на фарисеите са: как може, в момент на криза, Епархийският Архиерей да си позволява такъв лукс!
Нека си говорим откровено, дори с най-новите си екстри на свръхпестеливост на бензин, с автоматичното си преминаване на електрозадвижване, автомобилът с тази цена не може да бъде наречен лукс. Нека не ставаме жалки и не мерим с аршина на бездомници.”
Не приляга, разбира се, на представители на висшия клир да се мерят „с аршина на бездомници”. Подобно нещо е прилягало само, кой знае защо, на апостолите Христови, да кажем (скитали се по градове села да проповядват, лекуват, увещават и пр.) или на самия Христос. Високият сан в институцията Българска православна църква се свързва вече, на практика, с всякакви лъскави лимузини и мощни джипове, с часовници „Ролекс” и разни други подобни вещи; и в никакъв случай – с недоимък от какъвто и да било характер. Висшият клир у нас не от вчера (сигурно има и изключения, но колко ли са?) обича богатите, казано най-общо, не бедните. И не ще да прилича по нищо на вторите. А онези, които не разбират „естествеността” на подобни нагласи, са – поне според йереите от Варненската митрополия - не какви да е други, а „фарисеи”.
В някои от епархиите на Българската православна църква има, впрочем, енории, в които черквите пустеят, няма служби и свещеници в тях. Или има само веднъж или няколко пъти в годината. И няма кой понякога дори да опее останалите по села и малки, замиращи градчета, починали хора. Няма кой (или поне няма кой навреме) да извърши един неотложен (не като кръщението или венчанието, примерно, които винаги може да почакат) духовен обряд. Разбира се, това е характерно по-скоро за по-бедните епархии, като Видинската, примерно. И може би неслучайно подобни краища на България западат. Дали поради това, че икономически и материално са западнали, западат и духовно; или дали поради това, че са западнали духовно, западат и материално, е трудно да се каже. (Във всеки случай, има връзка между едното и другото.) Но недоимъкът в подобни епархии не интересува натрупалите достатъчно приходи други епархии, по-богати от тях. Нито това как се издържат свещениците интересува понякога владиците.
Вероятно мнозина не знаят, че енорийските свещеници дават на своята митрополия десятък (10%) от всички приходи на храмовете, в които служат. А това, което митрополиите дават, по-точно продават на енорийските свещеници, са свещи на килограм, които после се продават на бройки. Разликата в стойността на свещите, продадени на кило, и на бройки, оформя част от приходите на съответния храм. (Ако има, както и има енории, в които има твърде малко приходи, понеже няма достатъчно венчавки, кръщавки и пр. треби - и заплатата на съответния свещеник или неговият трудов договор, осигуровки и пр. не са сигурни. Тази заплата нерядко е по-малка, впрочем, от стойността на десятъка, който енорийският свещеник дава на съответната митрополия.)
На този фон – без даже да споменавам на какъв икономически хал са мнозина от православните, номинално или не християни – не един и двама висши свещенослужители на Българската православна църква демонстрират доста добро материално положение. И не само, че го демонстрират, но – което е по-страшно и заради което въобще се осмелих да напиша този тест – някои от тях се опитват да аргументират своя очевидно луксозен начин на живот с цитати от Библията, от Светото Писание. Както се случва в цитираното официално Изявление на Варненския епархийски съвет:
"Всичко си има време, време има за всяка работа под небето…
… Време да разхвърляш камъни и време да събираш камъни.
…Време да мълчиш и време да говориш.
Това са думите на Еклисиаста. За сетен път се убеждаваме в неговата мъдрост. Ето, дошло е време в нашата градина да се хвърлят камъни и ние няма друго що да сторим, освен да ги събираме и да чистим градината си.”
[…]
И ако на някой човек Бог е дал богатство и имот и му е дал власт да се ползва от тях, да взема своя дял и да се наслаждава от трудовете си – това е Божий дар. [Екл. 5:18 ]"
„Суета на суетите и всичко е суета”, казва още Еклисиаст, но този цитат едва ли е подходящ, за да може едни монаси, дали обет за нестежание (каквито са всички от висшия клир), да оправдаят влечението си не даже към лукс, но и въобще към материални блага. Затова те „чистят градината си” от камъните на едни или други безбожни журналисти, които си нямали друга работа и взели да вдигат шум за „скромната” лимузина на Варненския владика. Коя, обаче, е в случая градината и каква е длъжността на всички онези, избрали свещенически или монашески кръст? Дали в тази градина лимузини трябва да „растат”, дали ролекси? И затова ли, в крайна сметка, се стремят да растат в църковната йерархия едни или други йереи – за да имат „богатство и имот” и да се наслаждават на „трудовете си”? А и кои трудове, впрочем? Да не би светите митрополии на Българската православна църква, която и да било от тях, да са бизнес-център или производствено предприятие?
„Господи, прости им, те не знаят какво вършат” – се казва още в Изявлението на Варненския епархийски съвет. И това „Господи, прости им” се отнася не, разбира се, до духовници, опитващи се да защитят чрез Светото Писание прастарото изкушение, наречено Златен Телец. Отнася се до онези журналисти, които са се осмелили да забележат въпросното изкушение; да публикуват снимки на поредния владишки „аксесоар”. Както и да напишат (да претълкуват, както се казва в Изявлението), че владиката Кирил бил готов да подаде оставка. (Митрополитският сан, както и патриаршеският, е до живот; свалянето от подобен сан се случва доста рядко.)
Какво точно е казал Варненският митрополит в Синода след шума около споменатия "Линкълн", какво са разбрали/неразбрали журналистите, не стана съвсем ясно. Но в официалния текст, с който Епархийският съвет на Варненска митрополия обяснява случая, се казва следното:
"Светият Синод е едно малко Народно Събрание. И в него има дебати, при които понякога прехвърчат искри. И там, както в живота, понякога се изричат хиперболизирани думи (пр. „От сто години не сме се виждали”. „Сто пъти ти казах”, „Отказвам се от тебе чрез Държавен вестник”). Всеки разумен човек знае, че това са само просто едни изрази. Така е и с претълкуваните думи на Негово Високопреосвещенство Варненския и Великопреславски Митрополит д-р Кирил, действителен член на две академии.
По време на дебат, в който той не е съгласен с решението по определен въпрос, се изрича желание за оставка, но такава не е подадена. Защо някои пренебрегват изказването, че е заявено желание за оставка, а не че е подадена. Чудим се как през ума на журналистите не минава мисълта, че той пожизнено е Архиерей! Така ли лесно се подава оставка от Архиерей в разцвета на Неговите жизнени и творчески сили! Не, нали!".
Не, разбира се, има си хас... В разцвета на Неговите (с главна буква...) жизнени и творчески сили (пък и - да ме прости владиката - с неговия бизнес талант) това би било истинско разхищение.
Колкото до това, че Варненският митрополит е д-р по богословие (и член на две академии – вероятно Софийската и Московската духовни академии), добре е, разбира се, че имаме владика с богословска титла. Но с титла или не, с дисертация, защитена в духовна академия, или не, Негово високопреосвещенство не може да не знае „колко много е харесвал” Христос търговците в храма...
Какво впрочем, прави Светият Синод на БПЦ, как се намесва/не се намесва в подобни случаи, не е трудно да се отгатне. Синодът обикновено оставя нещата да отшумят на принципа „Всяко чудо за три дни”. Така постъпи висшият орган на БПЦ и в случая с „архонт” Бинев и произвелия го за такъв Старозагорски владика. Е, порица съответния митрополит с едно „мъмрене”, но нито за Галактион имаше от това каквито и да било последствия, нито за „автентичността” на произведения архонт.
Може би и затова, както се разбра наскоро чак, владиката Галактион е продължил да произвежда архонти... Без значение, че след скандалния случай с „архонт” Бинев от 2007 г., Светият Синод излезе с официална, публично оповестена позиция против раздаването на архонтски титли. ("Няма да бъде призната титлата, защото не е благословена от Синода, а отхвърлянето трябва да бъде извършено от този, който я е дал.", казва Русенският митрополит Неофит в началото на 2007 г. Малко след това Светият Синод на БПЦ излезе с решение, оповестено публично, че: „В наградния фонд на Българската православна църква (БПЦ) и нейните поделения - епархии, манастири и пр., не съществува званието "архонт", то не може да бъде давано от нейно име и не се признава за българско църковно отличие. Извършени удостоявания със званието "архонт" от представители на БПЦ са недействителни.")
Това решение на Синода от началото на 2007 г. се оказа непознато или забравено, впрочем, за Пловдивският митрополит Николай. (Само преди дни той заяви пред микрофона на Горан Благоев от БНТ, че подкрепя даването на архонтски титли.) И, което е още по-важно – то изобщо не е спряло Старозагорския владика да произвежда още архонти. Сред последните, произведени от Старозагорския владика и бивш агент на ДС, е например скандалният бизнесмен Иван Кочев – Чомбе. На неговото въвеждане в архонтство присъствал и друг „архонт на БПЦ”, Илко Йоцов, бивш зам.-министър на енергетиката и обвиняем по делото срещу Валентин Димитров - Топлото.
Дали архиереите, най-висшите духовници в Българската православна църква, разбират до каква степен светът с най-комерсиалната, с най-анти-Христовата му част се опитва да влезе вече дори в „Светая светих” на тяхната... на нашата поместна Православна църква? Дали въобще си спомнят, освен това, обета си за нестежание? (Тоест, обещанието да не се пристрастяват към вещи и пари.) Дали си спомнят и за думите на Христос, изречени пред първите му апостоли: "...който иска да бъде пръв, нека бъде най-последен от всички и на всички слуга"[Марко: 9-35]. Или тези: "където е съкровището ти, там ще е и сърцето ти" [Матей, 6:21].
Разбира се, Църквата въобще не е точно и само институция. Църквата са всички вярващи, принадлежащи към нея; някакъв неизчислим, невидим духовен сбор. Но какво се казва все пак за духовните пастири в Светото Писание?
„7. Затова, о, пастири, изслушайте словото Господне.
8. Жив съм Аз! казва Господ Бог; задето Моите овци бяха оставени да бъдат разграбвани и, нямайки пастир, станаха плячка на всички полски зверове, и задето Моите пастири не търсиха овците Ми, понеже те пасоха сами себе си, а Моите овци не пасоха, -
9. затова, о, пастири, изслушайте словото Господне.
10. Тъй казва Господ Бог: ето, Аз съм против пастирите, и ще изискам овците Си от ръцете им и не ще им дам вече да пасат овците, и пастирите няма вече да пасат сами себе си, и ще изтръгна Моите овци из техните челюсти, и те не ще бъдат тяхна храна.” [Иезекиил, 34:7-10].
Послепис
Уважаеми владици на Българската православна църква,
Не оставяйте паството само да се лута.
Не оставяйте и подчинени Вам свещеници да продават чорапогащници, примерно, за да се издържат.
Не допускайте и в най-бедната епархия, и в най-бедната енория на Българската православна църква починали хора да бъдат погребвани без молитва и опело. (Ако беше толкова бедна материално институцията БПЦ, щяхте ли Вие, първослужителите й, да изглеждате толкова добре?).
Не допускайте никой обикновен, редови монах да проси помощ за манастира си от миряните, а те да го питат: "И защо да ви даваме пари, за нова лимузина на владиката ли?"
И не винете журналистите (нищо, че част от тях наистина са безбожни) затова, че снимат лимузините и джиповете ви. Тяхна работа е да отразяват това, което виждат, а ваша – да направите така, че да има по-малко вярващи единствено в материалното.
Ако не промените поне част от обърканата и тревожна картина, ще сте „мед, що звънти, и кимвал, що дрънка” - без значение къде точно дрънка тази „мед” и колко бизнесмени „архонти” се прикачат към нея.
--------------------------------------------------------
* Текстът е написан преди около две седмици и е публикуван във в. "Култура".
** Цялото изявление на Варненския епархийски съвет може да се прочете тук:
http://mitropolia-varna.org//index.php?option=com_content&task=view&id=1789&Itemid=1
четвъртък, 15 декември 2011 г.
Защитници на добива на шистов газ в България
1. Илиян Драганов Василев
Посланик в Русия от 2000 до 2006 г. През 1981–1990 г. сътрудник в Международния отдел на БЗНС, по-късно – резидент-мениджър, консултант по международно строителство и развитие във фирма „Дж. Джоунс и Ко“ и представител на фирмата в България, а през 1994–1997 г. - изпълнителен директор на ДОО „Хоум сервиз“. Изпълнителен директор и Българската международна стопанска асоциация, председател на Агенцията за чуждестранни инвестиции. От 2007 г. до април 2011 - председател на Делойт България. Заместник-председател на българския Реформ Юнион Клуб.
Секретен сътрудник на ДС с псевдоним „Сашо 11”
Из Решение № 175/ 14.12.2010 г. на Комисията по досиетата, в което се оповястяват данни за принадлежност към ДС на посланици, генерални консули и заместник-ръководители на дипломатическите мисии на Р. България.
Три имена Илиян Драганов Василев
Дата на раждане 07.07.1956 г.
Място на раждане гр. София
Вербувал го служител ст. лейт. Христов на 09.02.1988 г., регистриран на 09.03.1988 г.
Ръководил го служител ст. лейт. Христов
Структури, в които е осъществявано сътрудничеството ДС, ПГУ
Качеството, в което е осъществявано сътрудничеството-секретен сътрудник секретен сътрудник
Псевдоними Сашо-11
Документи, въз основа на които е установена принадлежността към органите по чл. 1 Документи от ръководилия го щатен служител; рег. бланка; рег. дневник; картони – обр. 1 – 2 бр. и обр. 3; дело Ф1, а.е. 7553; доклад на НРС рег. № RB102101-001-04/ 12-2093/ 28.10.2010 г.
Снемане от действащия оперативен отчет
Публична длъжност или публична дейност Извънреден и пълномощен посланик в Москва от 04.02.2000 г. до 30.06.2006 г.
2. Васил Симеонов Балинов,
проф. дгн в Минно-геоложкия университет,
агент и секретен сътрудник на ДС с псевдоним „Балтов”
Из Решение № 230/ 16.06.2011 г. на Комисията по досиетата, отнасящо се до ръководителите на държавни институции, създадени със закон или с постановление на Министерския съвет, и техните заместници; други длъжности, които се заемат с акт на Министерския съвет или министър-председателя – Висша атестационна комисия
Три имена Васил Симеонов Балинов
Дата на раждане 04.08.1936 г
Място на раждане гр. Луковит
Вербувал го служител регистриран на 06.01.1973 г.
Ръководил го служител ст. лейт. Георги Николов Георгиев; о. р. Орлин Симеонов; лейт. Димитър Г. Азлалиев; лейт. Иван Димов; кап. Бранимир Грозданов
Структури, в които е осъществявано сътрудничеството ДС, ПГУ-VII
Качеството, в което е осъществявано сътрудничеството-секретен сътрудник агент; секретен сътрудник
Псевдоними Балтов
Данни в наличните документи, въз основа на които е установена принадлежността към органите по чл. 1 Разходен документ, отчетен от ръководил го щатен служител; документи от ръководили го щатни служители; рег. дневник; картони – обр. 1 – 2 бр. и обр. 3; дело Ф1, а.е. 3517.
Снемане от действащия оперативен отчет 1976 г.
Публична длъжност или публична дейност Член на научна комисия по геологически и географски науки от 2000 г. до 2006 г.
3. Проф. Кристалина Стойкова – научен секретар на Геологичния институт на БАН.
Консултант на нефтените компании Texaco, British Gas, Enterprise Oil, OMW, Melrose Resources при сондиране за нефт и газ в черноморския шелф - според информация, дадена от самата нея в CV. (Американската компания за добив на нефт „Тексако“, погълната в последствие от „Шеврон“, е осъдена за 8,6 милиарда долара от Еквадор за замърсяване на водите и почвите.)
Из CV-то на проф. Стойкова:
По важни научни и научно-приложни разработки• Монографии • Научни статии• Цитирания• Научни и приложни разработки• Участие в международни проекти• Внедрявания• Изобретения 90Над 150 цитата, от тях – 56 в чуждестранни монографии и международни списания, 24 в монографии в България, над 70 в български списания.съвместни проекти по МГКП, с Австрия, Пери-Тетиски консорциум, Францияконсултант на редица нефтени компании (Texaco, British Gas, Enterprise Oil, OMW, Melrose Resources) при сондиране за нефт и газ в черноморския шелф
4. Алекс Алексиев,
Институт за иследване на Балканите и Черноморския регион
/и екперт по радикален ислям (?!) в института "Хъдсън"/
Днес по пограма "Хоризонт" на БНР, г-н Алексиев, който, доколкото разбирам, живее в САЩ, заяви, че никъде нямало доказан случай на замърсяване на водата при добив да шистов газ, както и че аргументите на онези, които говорят за рисковете от този добив у нас, са, цитирам, "комунистическа пропаганда".
Който има време и желание да търси и обработва видима публично или не толкова (но достатъчно доказуема) информация, свързана с активно шестващи по ТВ дебати, пресконференции, интервюта и пр. "безкористни" защитници на добива на шистов газ в България, може ако иска да продължи и допълни този списък. Той въобще не обхваща всички.
Посланик в Русия от 2000 до 2006 г. През 1981–1990 г. сътрудник в Международния отдел на БЗНС, по-късно – резидент-мениджър, консултант по международно строителство и развитие във фирма „Дж. Джоунс и Ко“ и представител на фирмата в България, а през 1994–1997 г. - изпълнителен директор на ДОО „Хоум сервиз“. Изпълнителен директор и Българската международна стопанска асоциация, председател на Агенцията за чуждестранни инвестиции. От 2007 г. до април 2011 - председател на Делойт България. Заместник-председател на българския Реформ Юнион Клуб.
Секретен сътрудник на ДС с псевдоним „Сашо 11”
Из Решение № 175/ 14.12.2010 г. на Комисията по досиетата, в което се оповястяват данни за принадлежност към ДС на посланици, генерални консули и заместник-ръководители на дипломатическите мисии на Р. България.
Три имена Илиян Драганов Василев
Дата на раждане 07.07.1956 г.
Място на раждане гр. София
Вербувал го служител ст. лейт. Христов на 09.02.1988 г., регистриран на 09.03.1988 г.
Ръководил го служител ст. лейт. Христов
Структури, в които е осъществявано сътрудничеството ДС, ПГУ
Качеството, в което е осъществявано сътрудничеството-секретен сътрудник секретен сътрудник
Псевдоними Сашо-11
Документи, въз основа на които е установена принадлежността към органите по чл. 1 Документи от ръководилия го щатен служител; рег. бланка; рег. дневник; картони – обр. 1 – 2 бр. и обр. 3; дело Ф1, а.е. 7553; доклад на НРС рег. № RB102101-001-04/ 12-2093/ 28.10.2010 г.
Снемане от действащия оперативен отчет
Публична длъжност или публична дейност Извънреден и пълномощен посланик в Москва от 04.02.2000 г. до 30.06.2006 г.
2. Васил Симеонов Балинов,
проф. дгн в Минно-геоложкия университет,
агент и секретен сътрудник на ДС с псевдоним „Балтов”
Из Решение № 230/ 16.06.2011 г. на Комисията по досиетата, отнасящо се до ръководителите на държавни институции, създадени със закон или с постановление на Министерския съвет, и техните заместници; други длъжности, които се заемат с акт на Министерския съвет или министър-председателя – Висша атестационна комисия
Три имена Васил Симеонов Балинов
Дата на раждане 04.08.1936 г
Място на раждане гр. Луковит
Вербувал го служител регистриран на 06.01.1973 г.
Ръководил го служител ст. лейт. Георги Николов Георгиев; о. р. Орлин Симеонов; лейт. Димитър Г. Азлалиев; лейт. Иван Димов; кап. Бранимир Грозданов
Структури, в които е осъществявано сътрудничеството ДС, ПГУ-VII
Качеството, в което е осъществявано сътрудничеството-секретен сътрудник агент; секретен сътрудник
Псевдоними Балтов
Данни в наличните документи, въз основа на които е установена принадлежността към органите по чл. 1 Разходен документ, отчетен от ръководил го щатен служител; документи от ръководили го щатни служители; рег. дневник; картони – обр. 1 – 2 бр. и обр. 3; дело Ф1, а.е. 3517.
Снемане от действащия оперативен отчет 1976 г.
Публична длъжност или публична дейност Член на научна комисия по геологически и географски науки от 2000 г. до 2006 г.
3. Проф. Кристалина Стойкова – научен секретар на Геологичния институт на БАН.
Консултант на нефтените компании Texaco, British Gas, Enterprise Oil, OMW, Melrose Resources при сондиране за нефт и газ в черноморския шелф - според информация, дадена от самата нея в CV. (Американската компания за добив на нефт „Тексако“, погълната в последствие от „Шеврон“, е осъдена за 8,6 милиарда долара от Еквадор за замърсяване на водите и почвите.)
Из CV-то на проф. Стойкова:
По важни научни и научно-приложни разработки• Монографии • Научни статии• Цитирания• Научни и приложни разработки• Участие в международни проекти• Внедрявания• Изобретения 90Над 150 цитата, от тях – 56 в чуждестранни монографии и международни списания, 24 в монографии в България, над 70 в български списания.съвместни проекти по МГКП, с Австрия, Пери-Тетиски консорциум, Францияконсултант на редица нефтени компании (Texaco, British Gas, Enterprise Oil, OMW, Melrose Resources) при сондиране за нефт и газ в черноморския шелф
4. Алекс Алексиев,
Институт за иследване на Балканите и Черноморския регион
/и екперт по радикален ислям (?!) в института "Хъдсън"/
Днес по пограма "Хоризонт" на БНР, г-н Алексиев, който, доколкото разбирам, живее в САЩ, заяви, че никъде нямало доказан случай на замърсяване на водата при добив да шистов газ, както и че аргументите на онези, които говорят за рисковете от този добив у нас, са, цитирам, "комунистическа пропаганда".
Който има време и желание да търси и обработва видима публично или не толкова (но достатъчно доказуема) информация, свързана с активно шестващи по ТВ дебати, пресконференции, интервюта и пр. "безкористни" защитници на добива на шистов газ в България, може ако иска да продължи и допълни този списък. Той въобще не обхваща всички.
Абонамент за:
Публикации (Atom)