Коледа значи да отвориш сърцето си, не вратите на мола за коледна консумация.
Но свито е сърцето на бедняка, не заради всичката многотия, която примамва минувачите в мола, а заради онова мънично и важно, което няма да купи и на най-близките си.
Коледа значи да се огледаш около себе си, да погледнеш за малко и към по-периферни за тебе хора, които обикновено не забелязваш. (Може някои от тях да са точно тези, които най-много имат нужда от мъничко внимание и любов.) Но как може човек да има очи за скритото вътре в очите на периферните нему „ближни”, ако и за най-близките и най-ближни не е ясно дали ще му стигне светлина за това?
Коледа значи да се върнеш за малко към детeто в себе си. Да се оставиш, поне в някои моменти, на онзи чист, отворен, почти вълшебен поглед, който си имал за много неща. Но как ли може човек да се остави, дори и за малко, на чистия, наивен, но и вълшебен извор, ако този извор постоянно е бил затрупван не само в него, но дори в най-близките нему деца?
Коледа значи да се оставиш на светлината, особена и специфична, която така или иначе идва. Но тя е толкова крехка, толкова ненатрапчива и невидима (и толкова пъти е била обърквана с нещо друго), че дори когато въобще я усетим във и покрай себе си, се питаме само, ако изобщо се питаме, дали това е заради многото окичени елхи и лампички по прозорците, или е заради искрите от изстрели и пиратки, трещящи през една иначе толкова тиха, особена нощ.
------------
„Рождество Твое, Христе Боже наш, возсия мирови свет разума...”
сряда, 22 декември 2010 г.
петък, 10 декември 2010 г.
„Сърбите нема тоя поиск да го правилно разберат...”
От известно време в социалната мрежа Фейсбук върви една подписка, свързана с т.нар. Западни покрайнини. Тази подписка е за мен повод да се сетим за забравяните не веднъж българи от другата страна на границата.
Това, за което се апелира в подписката, е България да предяви иск за Западните покрайнини и Струмица пред съда в Хага. В нея (http://www.causes.com/causes/551618-/about?m=44968a2b) се казва, че:
„Югославия престана да съществува като държавно правен субект! А съгласно международното право, подписаните международни договори от държава, която престава да бъде държавно правен субект, губят правна сила.
След разпадането на Югославия, бившите републики на тази федерация не определиха правоприемник върху активите и пасивите й, както и на присъединената повторно през 1947 г. към нея територия - Западните покрайнини и Струмица.
Територията, известна с името Западни покрайнини, днес обхваща общините Босилеград и Димитровград и части от общините Сурдулица, Бабушница и Пирот.”
Реших да попитам някои свои познати от Босилеград и Цариброд какво мислят във връзка с тази идея. Ето част от отговорите, които получих. (Понеже не бих искала никой от тях да се почувства и най-малко притеснен, ще цитирам отговорите без да споменавам имена, оставила съм само инициала на първата буква на малкото име.) Разбира се това са само няколко лични мнения, не е никаква представителна извадка, но може би си струва все пак да се видят.
П.: „По закона на здравия разум - държава която вече не съществува - няма основание и право да те притежава!
Но сръбската политика - пак продължава не на право и на закон - но на ТЕРИТОРИАЛНОСТ!
Преди няколко седмици - в Санджак беше проблем с мешихатите-ислямисти. Сърбия реагира - както подобава! - казаха по медиите: екстремисти, шовинисти, искат отцепление!
....това същото ще кажат за нас: искат отцепление!
А по повод на Хагския съд - това е канцерогенна болка за сръбската политика! Колко вече сърби осъдиха там - сега и за нас да става дума - е прекалено! Няма да го разберат! Няма да го обмислят! Просто ще ни замразят повече!
....съветниците за сигурност на сръбския президент Тадич са хора от южна Сърбия - т.е. от териториите които са били в некогашното наше Царство! ...колко тия хора ни мразят!! Така че, заключението ми е: сърбите нема тоя поиск да го правилно разберат!
Най-оптималното решение е: Сърбия да влезе в Европейския Съюз - и границите сами по себе си да отпаднат като ненужни!
Когато Р. Сърбия стане член на ЕС - самия натиск от страна на тези хора - съветници за сигурност или какви ли не - няма да има основание или правна подкрепа.”
С.: "Това, което няма да се случи, няма защо да се обсъжда. Разбира се в Европа искам да ходя с свински цървули, а не с ШУМАДИНСКИ ОПИНЦИ. Консервативен съм и мисля, че тоя термин въобще не е лош.
Въпросът е много сложен. Хора, които имат презиме на ОВ, са на мнение името на града си остане Димитровград! А този въпрос е много по-мащабен. Енергия за такова нещо не може да се създаде в Цариброд и Босилеград.”
Р.: „Има ли смисъл? Не е ли по-важно какво иска народът в Западните покрайнини? То останаха ли изобщо хора там? То останаха ли хора и в България? За какво се прекрояват граници, след като всички ще бъдем една държава Европа? Има и други начини за прекрояване, доста по-съвременни и по-хитри: културно прекрояване и медийно облъчване...
Второ - икономическо присъствие... туристическо присъствие... Разбира се общината трябва да направи основи за повечето неща... липсват инициативи.”
Впрочем подписката, инициирана от един политик, свързан с българския преход, г-н Петко Симеонов, излезе малко след като на 27 ноември т.г. Р. Сърбия затвори границата си с България на граничния пункт близо до Босилеград, защото, както заявиха властите там, се боели от размирици. (Вероятно наистина са се боели, защото на този ден сръбското МВР е докарало включително спец части от Враня в Босилеград.) Българското министерство на външните работи изпрати някаква протестна нота във връзка със затворената граница и... дотам.
Може би не е зле да се припомни, че няколко месеца преди този инцидент, на 16 юли т.г., българското Народното събрание с голямо мнозинство ратифицира споразумението за асоцииране на Р. Сърбия към ЕС. Това ратифициране бе извършено въпреки протестите на българи от Западните покрайнини - Царибродско и Босилеградско, в края на м. април, във връзка със заявлението на председателката на парламента Цецка Цачева пред сръбската й колежка Славица Джукич-Деянович, че нашето Народно събрание ще окаже безрезервна подкрепа за приемането на Сърбия в Европейския съюз. Тези протести не попречиха и на външния ни министър Николай Младенов да заяви в началото на май пред сръбския си колега Вук Йеремич, че политиката на българско правителство е да съдейства по всякакъв начин на страните от Западните Балкани, включително и Сърбия разбира се, да станат членове на ЕС.
Припомням тези неща защото ми се струва, че политиката на България на безрезервна подкрепа за сръбското евроасоцииране, е може би само поредният пример за политическо малодушие или късогледство по отношение на т.нар. Западни покрайнини. (И не само на тях, но както и да е.) Така че, поне според мен, за българите от другата страна на границата, които, впрочем, са достатъчно разделени, и освен това непрекъснато намаляват, едва ли нещо съществено ще се промени. (Едни са се адаптирали напълно след успешната асимилационна политика, продължаваща девет десетилетия, бидейки вече четвърто или пето поколение граждани, преди поданици, на друга държава. Други са напуснали и продължават да напускат тези краища, търсейки си късмета в Белград, София или където и да било по света. Трети продължават да таят болката, страха и огорчението дълбоко в душите си. Четвърти са се превърнали в своего рода „еничари” и т.н.) Тази невъзможност нещо съществено да се промени, да разберат поне малко най-накрая и властите в Сърбия, че прословутите европейски ценности не се градят все пак нито със стари трикове, нито с бабаитлък, нито с подмолни действия (или дължащи се на собствени престъпления страхове), ще продължава най-вероятно и занапред, благодарение и на глупавата, мекушава, продажна или пък повърхностна политика на държавата-майка, на „майка” България т.е. Бих казала, впрочем, че на Балканите никога няма да има напълно отворени граници, както и достатъчно затворени рани, докато балканските държави не се научат, всяка за себе си, на това къде точно минава тънката граница между европейска и национална идентичност; между умен и отворен, и глупав и едноизмерен патриотизъм; между чужди и свои отговорности и вини.
Това, за което се апелира в подписката, е България да предяви иск за Западните покрайнини и Струмица пред съда в Хага. В нея (http://www.causes.com/causes/551618-/about?m=44968a2b) се казва, че:
„Югославия престана да съществува като държавно правен субект! А съгласно международното право, подписаните международни договори от държава, която престава да бъде държавно правен субект, губят правна сила.
След разпадането на Югославия, бившите републики на тази федерация не определиха правоприемник върху активите и пасивите й, както и на присъединената повторно през 1947 г. към нея територия - Западните покрайнини и Струмица.
Територията, известна с името Западни покрайнини, днес обхваща общините Босилеград и Димитровград и части от общините Сурдулица, Бабушница и Пирот.”
Реших да попитам някои свои познати от Босилеград и Цариброд какво мислят във връзка с тази идея. Ето част от отговорите, които получих. (Понеже не бих искала никой от тях да се почувства и най-малко притеснен, ще цитирам отговорите без да споменавам имена, оставила съм само инициала на първата буква на малкото име.) Разбира се това са само няколко лични мнения, не е никаква представителна извадка, но може би си струва все пак да се видят.
П.: „По закона на здравия разум - държава която вече не съществува - няма основание и право да те притежава!
Но сръбската политика - пак продължава не на право и на закон - но на ТЕРИТОРИАЛНОСТ!
Преди няколко седмици - в Санджак беше проблем с мешихатите-ислямисти. Сърбия реагира - както подобава! - казаха по медиите: екстремисти, шовинисти, искат отцепление!
....това същото ще кажат за нас: искат отцепление!
А по повод на Хагския съд - това е канцерогенна болка за сръбската политика! Колко вече сърби осъдиха там - сега и за нас да става дума - е прекалено! Няма да го разберат! Няма да го обмислят! Просто ще ни замразят повече!
....съветниците за сигурност на сръбския президент Тадич са хора от южна Сърбия - т.е. от териториите които са били в некогашното наше Царство! ...колко тия хора ни мразят!! Така че, заключението ми е: сърбите нема тоя поиск да го правилно разберат!
Най-оптималното решение е: Сърбия да влезе в Европейския Съюз - и границите сами по себе си да отпаднат като ненужни!
Когато Р. Сърбия стане член на ЕС - самия натиск от страна на тези хора - съветници за сигурност или какви ли не - няма да има основание или правна подкрепа.”
С.: "Това, което няма да се случи, няма защо да се обсъжда. Разбира се в Европа искам да ходя с свински цървули, а не с ШУМАДИНСКИ ОПИНЦИ. Консервативен съм и мисля, че тоя термин въобще не е лош.
Въпросът е много сложен. Хора, които имат презиме на ОВ, са на мнение името на града си остане Димитровград! А този въпрос е много по-мащабен. Енергия за такова нещо не може да се създаде в Цариброд и Босилеград.”
Р.: „Има ли смисъл? Не е ли по-важно какво иска народът в Западните покрайнини? То останаха ли изобщо хора там? То останаха ли хора и в България? За какво се прекрояват граници, след като всички ще бъдем една държава Европа? Има и други начини за прекрояване, доста по-съвременни и по-хитри: културно прекрояване и медийно облъчване...
Второ - икономическо присъствие... туристическо присъствие... Разбира се общината трябва да направи основи за повечето неща... липсват инициативи.”
Впрочем подписката, инициирана от един политик, свързан с българския преход, г-н Петко Симеонов, излезе малко след като на 27 ноември т.г. Р. Сърбия затвори границата си с България на граничния пункт близо до Босилеград, защото, както заявиха властите там, се боели от размирици. (Вероятно наистина са се боели, защото на този ден сръбското МВР е докарало включително спец части от Враня в Босилеград.) Българското министерство на външните работи изпрати някаква протестна нота във връзка със затворената граница и... дотам.
Може би не е зле да се припомни, че няколко месеца преди този инцидент, на 16 юли т.г., българското Народното събрание с голямо мнозинство ратифицира споразумението за асоцииране на Р. Сърбия към ЕС. Това ратифициране бе извършено въпреки протестите на българи от Западните покрайнини - Царибродско и Босилеградско, в края на м. април, във връзка със заявлението на председателката на парламента Цецка Цачева пред сръбската й колежка Славица Джукич-Деянович, че нашето Народно събрание ще окаже безрезервна подкрепа за приемането на Сърбия в Европейския съюз. Тези протести не попречиха и на външния ни министър Николай Младенов да заяви в началото на май пред сръбския си колега Вук Йеремич, че политиката на българско правителство е да съдейства по всякакъв начин на страните от Западните Балкани, включително и Сърбия разбира се, да станат членове на ЕС.
Припомням тези неща защото ми се струва, че политиката на България на безрезервна подкрепа за сръбското евроасоцииране, е може би само поредният пример за политическо малодушие или късогледство по отношение на т.нар. Западни покрайнини. (И не само на тях, но както и да е.) Така че, поне според мен, за българите от другата страна на границата, които, впрочем, са достатъчно разделени, и освен това непрекъснато намаляват, едва ли нещо съществено ще се промени. (Едни са се адаптирали напълно след успешната асимилационна политика, продължаваща девет десетилетия, бидейки вече четвърто или пето поколение граждани, преди поданици, на друга държава. Други са напуснали и продължават да напускат тези краища, търсейки си късмета в Белград, София или където и да било по света. Трети продължават да таят болката, страха и огорчението дълбоко в душите си. Четвърти са се превърнали в своего рода „еничари” и т.н.) Тази невъзможност нещо съществено да се промени, да разберат поне малко най-накрая и властите в Сърбия, че прословутите европейски ценности не се градят все пак нито със стари трикове, нито с бабаитлък, нито с подмолни действия (или дължащи се на собствени престъпления страхове), ще продължава най-вероятно и занапред, благодарение и на глупавата, мекушава, продажна или пък повърхностна политика на държавата-майка, на „майка” България т.е. Бих казала, впрочем, че на Балканите никога няма да има напълно отворени граници, както и достатъчно затворени рани, докато балканските държави не се научат, всяка за себе си, на това къде точно минава тънката граница между европейска и национална идентичност; между умен и отворен, и глупав и едноизмерен патриотизъм; между чужди и свои отговорности и вини.
четвъртък, 2 декември 2010 г.
Западните покрайнини, „история” в няколко цитата
Из свидетелства на френския журналист Анри Пози, изнесени в книгата му “Войната се завръща” (излязла през 1934 г.), за положението на границата, прокарана след известния Ньойски договор.
“По протежение на планините, по които върви границата, линията от телени мрежи и укрепления се изкачва, слиза, следва от най-малката гънка на терена, тел, тел до безкрайност. Не се спира пред нищо, не щади нищо. Тъй като границата е прекарана единствено по стратегически съображения, минава през места, където най-малко може да се очаква; телените мрежи минават също през тях. Много са селищата, неизброими са нивите, които пресича. Аз видях това на двадесетина места - в Петрич, Стразимировци, Извор, Гюешево и пр. – по цялата дължина на българо-югославската граница. Има къщи, където дворът е сръбски, кухнята българска. Дините и тиквите от градината имат различни националности, които телените мрежи се стараят да напомнят и на тия, които биха посмели да забравят. За да засее градините или нивите си, селянинът в българска територия, на когото нивите са станали югославски, трябва да иска позволително от властите на съседния град. Те му разрешават един месец след това, или никак не му отговарят. Най-често когато го пропуснат да мине телените мрежи при пропуска до крепостта, притежателят намира нивите си ограбени или опустошени. Понастоящем, впрочем и от шест месеца насам, никакво позволително, вследствие на "старите мерки" не е разрешено от Белград.
Има работи още по-забавни!
Аз видях гробища, разделени на две...Нещо повече: гробове! Главата на мъртвия е между телените мрежи, краката извън. Вълчите ями са изкопани върху ковчезите. Аз видях български майки, гробовете на чиито деца са на югославска земя, да идат и да плачат на няколко метра от скъпите им гробове, понеже им е забранено да се приближават.
[…]
Групата селяни, които наблюдавах, преминавайки границата, когато забиваха коловете и ровеха земята по височините, които обграждат Цариброд - попълваха стената от телени мрежи. Те идваха - и това сведение ми беше дадено от френски консулски агент, чиито информации проверих след това чрез един източник, колкото безпристрастен, толкова и искрен - от съседните села Драговица, Скревищица, Горна Невлия. Някои от работниците имаха повече от шестдесет години, мнозина нямаха осемнадесет. Около една трета бяха жени. Повечето бяха задължени да пътуват от пет до десет километра сутрин и вечер, за да отидат на работа.
Тях ги третират с немилостива строгост.
Видях до една гора, на няколко километра от Цариброд, сръбски стражари да се забавляват да ритат в кръста български селянчета, карайки ги да падат с главата напред сред телените мрежи; жертвите с издрани лица ставаха, без да кажат дума!
Видях при изкопаването на вълча яма до Назаловци едно момиче - почти дете! - което не работеше бързо, хвърлено наземи, със сукмана запретнат до кръста, да получава петдесет камшика по голо и да тръгва, с писък и с хълбоци, покрити с кръв, към работата си!”
[…]
Никакво съобщение днес не е възможно, действително, между населението от една и съща народност, с еднакъв език, с еднаква култура, което живее от двете страни на границата и на което трактатите на мира са наложили двама господари.”
Из статия, публикувана в македоно-български-преглед „Вардар”, в която се коментира и споразумението, подписано от Г. Димитров и Й.Б.Тито в Блед, Югославия, през 1947 г.
„Срещата в Блед бележи връхната точка в антинационалната политика на БРП /к/. Въпреки че в резултат от преговорите статуквото по отношение на Горноджумайската област и Западните покрайнини се запазва, на практика Югославия получава това към което се стреми - възможност за пряка намеса във вътрешните работи на България. След Блед от българска страна се прави всичко възможно да се улесни югославската политика в Пиринско. Започва се мащабна пропагандна кампания в полза на Югославия и успехите и в изграждането на новия социално политически ред. В Горноджумайска област пристигат множество учители от Вардарско, които да обучават местното население на т. нар. “македонски език“.30 В същото време в НР Македония не само не се допускат българска литература и печатни издания, но и тотално се отрича наличието на българи там. Положението в Западните покрайнини не е по различно. Това че на местното население официално се признава статут на национално малцинство, не пречи на сръбските власти да ограничават по всякакъв начин проявите на българско самосъзнание. Нещо повече - само българите, които са съгласни да сътрудничат на сръбските тайни служби могат да се надяват на сносен живот в Титова Югославия.31”
(http://freemacedonia.net/statia.php?sn=19&tid=1)
Из шифрована телеграма на служители от българското посолство в Белград от м. юни 1961 г.:
“№412
Шифрована телеграма за посещението на служители от легацията в Белград на българо-югославския събор край Босилеград
Белград, 27 юни 1961 г.
Снемането на копие забранено
Връща се в шифроотдела
не по-късно от 48 часа след получаването
3707 Строго секретно!
Военното аташе др. Гърков със съпругата си и секретарят на легацията др. Николов посетиха събора край Босилеград. По пътя и в Босилеград са били непрекъснато блокирани и провокирани от многобройни агенти на УДБ. В градеца няма хотел. Бе предварително уговорената квартира стопаните казали, че по независими от тях причини не могат да ги приемат. Уговарят се на място с други български семейства, но и те след кратко време отказват по същата причина. Другарите са принудили да спят на площада сред града, смущавани от виковете и псувните на удбовци. Сутринта се умили и бръснали на площада. За българите не се намерило място за спане в града, населен с българи! През същото време в Кюстендил са били принудени двама наши граждани да напуснат хотела, за да освободят място за двама югославски дипломати в София.
Според осведомеността на другарите на голяма част на името на българското малцинство не били дадени пропуски за събора. На съвместно устроените трапези за роднини и приятели от двете страни на границата са се промъкнали и агенти на УДБ с оглед на техните задачи. Съборът преминал добре.
Нашата страна във всяко отношение е била по-добре представена.
Моля за указания как да реагираме във връзка с недопустимото грубо третиране на нашите другари от югославските власти.
Атанасов
АМВнР, оп. З ш, а.е. 451, л. 189. Бланка. Оригинал. Машинопис.”
Из изследване на Пене Димитров от Босилеград, дългогодишен преподавател по български език и литература, за учебните програми по български език в Р. Сърбия, публикувано през 2002 г.
“Българите в Сърбия са общност, която населява изконно своя земя в Босилеградско, Димитровградско (Царибродско), Клисурско и Звонско, без примес от друго коренно население. Макар че са най-близо до столицата на България, в сравнение с другите български общности извън държавните граници тези българи най-дълго са в изолация от майката родина и от българското национално развитие. […]
От създаването на първите светски училища сред българите, които днес са в държавната територия на Сърбия, до края на 20. век в позициите на българския език в системите на образование се очертават няколко периода. До 1920 г., когато Западните покрайнини са част от българската държава, това е майчин, роден, език и основен предмет. От 1920 до 1941 г. в Кралството на сърби, хървати и словенци и в Югославия българският език изобщо не присъства в учебните програми, всъщност българите нямат свои учебни програми. Това е период, когато националните белези на българското население в Кралството брутално се заличават. От есента на 1941 до пролетта на 1946 г. българският език отново присъства във всички сфери на живота на българите в Сърбия: просвета, култура, администрация, правосъдие, информиране и пр., естествено - и като основен учебен предмет в средното образование. От 1946 до 1948 г. - период на бавно отстраняване на българската администрация, в пределите с компактно българско население българският език запазва позицията си на роден език - предмет, чието изучаване в основното и в средното училище е подсигурено програмно и методически. От 1949 до 1982 г. българският език като учебен предмет в Сърбия има труден път. Това са десетилетия на пълна изолация от род и родна страна, на премахване обучението на български език в гимназиите, на формално запазване законовата база, отнасяща се до основното училище, - обучение на български като майчин език. Междувременно учебните условия постоянно се влошават, материалната база обеднява, а обкръжението от сръбски език и култура е агресивно. От 1982 г. в основното училище, а в гимназиите - от 1990 до 1998 г., българският език е със статут на чужд.
[…]
Лицата, които проявяват влечение към българската култура и просвета, са подложени на тормоз, за да бъдат сплашени и да се откажат от интересите си; Учителите и преподавателите по български език са лишени от правото и възможността да опресняват и да усъвършенстват подготовката си в семинари и курсове в Сърбия, макар че най-ползотворно това би било в България; С безкраен цинизъм се заявява пред световната общественост, че „българското малцинство има всички права, но не иска да ги ползва“!; В учебното дело на българите в Сърбия българският език получава всевъзможни названия: български език, майчин език, роден език, малцинствен език, език на народността, език на малцинството, език на обществената среда, български като майчин, български като немайчин, език на обучение, български език в двуезично обучение и пр. В този умишлен словесен лабиринт дори езиковед специалист не е в състояние да се оправи.”
(http://liternet.bg/publish8/pidimitrov/syrbia.htm).
Из книгата “Брод към Цариброд” на царибродския българин Властимир Вацев, публикувана в София през 2003 г.
“Безсмъртният Андрич казва, че и гробовете умират; някои са паднали, наклонили са се и са готови да легнат до своя покойник, повредени, със строшени снимки, орнаменти и фигури.
И наистина на няколко места, натрупани на купчини или отделно, видях тежки каменни паметници, дялани грубо, почернели, посивели и покрити с плесен, със заличени надписи и надгробни слова. Други бяха лъскави и мазни като стъкло, но и на тях текстът беше нечетлив. По едно време се разнасяше мълва, че старите паметници нарочно се чупят и унищожават, за да не остане следа от предците ни и от произхода ни, а нали доскоро националшовинизма на една политика заличаваше следите ни и корените ни.
Разгледах единствената гробница, на която пише следното: “Тук почива Ранча Прьзвитера, родена 1832 г., починала 1903 година”, а от другата страна пише – “Тук почива Свещеникъ Рада Джурджовъ, роден в Табанъ на 14. V. 1830 г., починал на 10. VІ. 1909 година”. […]
В ширналото се гробище срещнах и познати, а на паметника им пише и на сръбски, и на български: “Овде почива тело Николе Соколовиhа, търговца, род. 1867 – 1934, супруга Бурга, поживе 80 година, поч. 17 новембра 1925 г., сахраньена у Софиjи”, а над словата са излети бронзови бюстове със зареяни погледи във вечното пространство. На паметника на български са издълбани имената на снахата Марийка Соколова 1906 – 1990 и Григор Соколов 1901 -1985. Кой не познава бай Гошо търговеца и кръчмаря и баба Мара, неведнъж обслужвали и в почтена възраст мющерии от различни поколения. […]
Истински бях изненадан и озадачен, когато стоях почтително пред паметника на Евдокия 1916 – 1973 и Михаил кожухаря 1914 – 1973, а на паметника на един езиков хибрид пишеше с всичките езикови и правописни нередности и сърбизми, което е ярка картина на трогателната историческа съдба на градчето и на постепенното замиране и заличаване на националната ни същност. И така, цитирам дословно думите на признателност: “За вечна признателност към вас последньи дар од нас за много обичана и не прежалима супруга… и по-нататък – маjка, татко, баба и деда. Спомен повдигат супруг Михаил син д-р Георги и снаха Jелка унуци Михаил и Владимир”.
Не ви ли се струва, че този текст показва загасването и на последните искрици от огъня на националното ни битие?”
Из публикация във в.”Сега”, май 2006 г.
„Темата за българщината и българското е твърде деликатна за повечето жители на Босилеград. По-старите, като Стефан Костов, "шопът", не смеят да говорят открито. "По Титово време се учеше на български, но животът беше да не смееш да говориш много. Имах фирма - трябваше да напиша името и на български, и на сръбски. Никога не сме имали проблеми със сръбската власт за това, че сме българи. Ама и да е имало нещо, никой не смееше да протестира", разказва Костов.
Иван Николов е много по-категоричен. „В Босилеград е проблем да си българин, човешките права се нарушават. Успяхме да интернационализираме нашия въпрос през 1995 г. и да запознаем с това световната общественост. Правата се нарушават основно в сферата на образованието - български език се изучава само 2 часа седмично, преподаването е изцяло на сръбски. Това е главният асимилационен механизъм. Историята, която се учи, е сръбската версия на българската история", негодува Николов.
"Бях една от последните генерации, които имахме образование само на български и само определен брой часове на сръбски. Възпитавам децата си по един начин, а те си идват от училище и ме питат - ти ли си прав или учителката", обяснява Александър Димитров.”
(http://www.segabg.com/online/article.asp?issueid=2250§ionid=5&id=0002401)
Из информация на в. „Труд” от м. септември 2009 г.:
„Сръбската православна църква е обявила война на вярващите българи в Западните покрайнини, оплакаха се вчера представители на неправителствени организации от региона в София. Поводът за острата им реакция е безцеремонната намеса на сръбския епископ Пахомий, попречил на освещаването на храма в с. Паралово, съобщи БГНЕС.
Според тях преследването и отстраняването на отец Йоан от енорията му, обявяването му за държавен враг в Сърбия е симптом за засиления натиск спрямо българите, които искат да имат свои църкви и манастири. “Бягай от Сърбия, българино”- с такъв текст sms е получавал отец Йоан. Той бил притискан да смени името си на Йован, а свети Иван Рилски да стане Йован Рилски. Отец Йоан заяви на срещата, че войната срещу него се води вече 8 г. От неправителствените организации поискаха заради този скандал България да се обяви срещу приемането на Сърбия в НАТО и ЕС.”
(http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=227073)
16.07.2010 г., из информация на БНТ
„България подкрепи евроинтеграцията на Сърбия
България даде рамо за присъединяването на Сърбия към ЕС с акт на парламента. С голямо мнозинство Народното събрание ратифицира споразумението за асоцииране на западната ни съседка.”
(http://bnt.bg/bg/news/view/33025/bylgarija_podkrepi_evrointegracijata_na_syrbija)
“По протежение на планините, по които върви границата, линията от телени мрежи и укрепления се изкачва, слиза, следва от най-малката гънка на терена, тел, тел до безкрайност. Не се спира пред нищо, не щади нищо. Тъй като границата е прекарана единствено по стратегически съображения, минава през места, където най-малко може да се очаква; телените мрежи минават също през тях. Много са селищата, неизброими са нивите, които пресича. Аз видях това на двадесетина места - в Петрич, Стразимировци, Извор, Гюешево и пр. – по цялата дължина на българо-югославската граница. Има къщи, където дворът е сръбски, кухнята българска. Дините и тиквите от градината имат различни националности, които телените мрежи се стараят да напомнят и на тия, които биха посмели да забравят. За да засее градините или нивите си, селянинът в българска територия, на когото нивите са станали югославски, трябва да иска позволително от властите на съседния град. Те му разрешават един месец след това, или никак не му отговарят. Най-често когато го пропуснат да мине телените мрежи при пропуска до крепостта, притежателят намира нивите си ограбени или опустошени. Понастоящем, впрочем и от шест месеца насам, никакво позволително, вследствие на "старите мерки" не е разрешено от Белград.
Има работи още по-забавни!
Аз видях гробища, разделени на две...Нещо повече: гробове! Главата на мъртвия е между телените мрежи, краката извън. Вълчите ями са изкопани върху ковчезите. Аз видях български майки, гробовете на чиито деца са на югославска земя, да идат и да плачат на няколко метра от скъпите им гробове, понеже им е забранено да се приближават.
[…]
Групата селяни, които наблюдавах, преминавайки границата, когато забиваха коловете и ровеха земята по височините, които обграждат Цариброд - попълваха стената от телени мрежи. Те идваха - и това сведение ми беше дадено от френски консулски агент, чиито информации проверих след това чрез един източник, колкото безпристрастен, толкова и искрен - от съседните села Драговица, Скревищица, Горна Невлия. Някои от работниците имаха повече от шестдесет години, мнозина нямаха осемнадесет. Около една трета бяха жени. Повечето бяха задължени да пътуват от пет до десет километра сутрин и вечер, за да отидат на работа.
Тях ги третират с немилостива строгост.
Видях до една гора, на няколко километра от Цариброд, сръбски стражари да се забавляват да ритат в кръста български селянчета, карайки ги да падат с главата напред сред телените мрежи; жертвите с издрани лица ставаха, без да кажат дума!
Видях при изкопаването на вълча яма до Назаловци едно момиче - почти дете! - което не работеше бързо, хвърлено наземи, със сукмана запретнат до кръста, да получава петдесет камшика по голо и да тръгва, с писък и с хълбоци, покрити с кръв, към работата си!”
[…]
Никакво съобщение днес не е възможно, действително, между населението от една и съща народност, с еднакъв език, с еднаква култура, което живее от двете страни на границата и на което трактатите на мира са наложили двама господари.”
Из статия, публикувана в македоно-български-преглед „Вардар”, в която се коментира и споразумението, подписано от Г. Димитров и Й.Б.Тито в Блед, Югославия, през 1947 г.
„Срещата в Блед бележи връхната точка в антинационалната политика на БРП /к/. Въпреки че в резултат от преговорите статуквото по отношение на Горноджумайската област и Западните покрайнини се запазва, на практика Югославия получава това към което се стреми - възможност за пряка намеса във вътрешните работи на България. След Блед от българска страна се прави всичко възможно да се улесни югославската политика в Пиринско. Започва се мащабна пропагандна кампания в полза на Югославия и успехите и в изграждането на новия социално политически ред. В Горноджумайска област пристигат множество учители от Вардарско, които да обучават местното население на т. нар. “македонски език“.30 В същото време в НР Македония не само не се допускат българска литература и печатни издания, но и тотално се отрича наличието на българи там. Положението в Западните покрайнини не е по различно. Това че на местното население официално се признава статут на национално малцинство, не пречи на сръбските власти да ограничават по всякакъв начин проявите на българско самосъзнание. Нещо повече - само българите, които са съгласни да сътрудничат на сръбските тайни служби могат да се надяват на сносен живот в Титова Югославия.31”
(http://freemacedonia.net/statia.php?sn=19&tid=1)
Из шифрована телеграма на служители от българското посолство в Белград от м. юни 1961 г.:
“№412
Шифрована телеграма за посещението на служители от легацията в Белград на българо-югославския събор край Босилеград
Белград, 27 юни 1961 г.
Снемането на копие забранено
Връща се в шифроотдела
не по-късно от 48 часа след получаването
3707 Строго секретно!
Военното аташе др. Гърков със съпругата си и секретарят на легацията др. Николов посетиха събора край Босилеград. По пътя и в Босилеград са били непрекъснато блокирани и провокирани от многобройни агенти на УДБ. В градеца няма хотел. Бе предварително уговорената квартира стопаните казали, че по независими от тях причини не могат да ги приемат. Уговарят се на място с други български семейства, но и те след кратко време отказват по същата причина. Другарите са принудили да спят на площада сред града, смущавани от виковете и псувните на удбовци. Сутринта се умили и бръснали на площада. За българите не се намерило място за спане в града, населен с българи! През същото време в Кюстендил са били принудени двама наши граждани да напуснат хотела, за да освободят място за двама югославски дипломати в София.
Според осведомеността на другарите на голяма част на името на българското малцинство не били дадени пропуски за събора. На съвместно устроените трапези за роднини и приятели от двете страни на границата са се промъкнали и агенти на УДБ с оглед на техните задачи. Съборът преминал добре.
Нашата страна във всяко отношение е била по-добре представена.
Моля за указания как да реагираме във връзка с недопустимото грубо третиране на нашите другари от югославските власти.
Атанасов
АМВнР, оп. З ш, а.е. 451, л. 189. Бланка. Оригинал. Машинопис.”
Из изследване на Пене Димитров от Босилеград, дългогодишен преподавател по български език и литература, за учебните програми по български език в Р. Сърбия, публикувано през 2002 г.
“Българите в Сърбия са общност, която населява изконно своя земя в Босилеградско, Димитровградско (Царибродско), Клисурско и Звонско, без примес от друго коренно население. Макар че са най-близо до столицата на България, в сравнение с другите български общности извън държавните граници тези българи най-дълго са в изолация от майката родина и от българското национално развитие. […]
От създаването на първите светски училища сред българите, които днес са в държавната територия на Сърбия, до края на 20. век в позициите на българския език в системите на образование се очертават няколко периода. До 1920 г., когато Западните покрайнини са част от българската държава, това е майчин, роден, език и основен предмет. От 1920 до 1941 г. в Кралството на сърби, хървати и словенци и в Югославия българският език изобщо не присъства в учебните програми, всъщност българите нямат свои учебни програми. Това е период, когато националните белези на българското население в Кралството брутално се заличават. От есента на 1941 до пролетта на 1946 г. българският език отново присъства във всички сфери на живота на българите в Сърбия: просвета, култура, администрация, правосъдие, информиране и пр., естествено - и като основен учебен предмет в средното образование. От 1946 до 1948 г. - период на бавно отстраняване на българската администрация, в пределите с компактно българско население българският език запазва позицията си на роден език - предмет, чието изучаване в основното и в средното училище е подсигурено програмно и методически. От 1949 до 1982 г. българският език като учебен предмет в Сърбия има труден път. Това са десетилетия на пълна изолация от род и родна страна, на премахване обучението на български език в гимназиите, на формално запазване законовата база, отнасяща се до основното училище, - обучение на български като майчин език. Междувременно учебните условия постоянно се влошават, материалната база обеднява, а обкръжението от сръбски език и култура е агресивно. От 1982 г. в основното училище, а в гимназиите - от 1990 до 1998 г., българският език е със статут на чужд.
[…]
Лицата, които проявяват влечение към българската култура и просвета, са подложени на тормоз, за да бъдат сплашени и да се откажат от интересите си; Учителите и преподавателите по български език са лишени от правото и възможността да опресняват и да усъвършенстват подготовката си в семинари и курсове в Сърбия, макар че най-ползотворно това би било в България; С безкраен цинизъм се заявява пред световната общественост, че „българското малцинство има всички права, но не иска да ги ползва“!; В учебното дело на българите в Сърбия българският език получава всевъзможни названия: български език, майчин език, роден език, малцинствен език, език на народността, език на малцинството, език на обществената среда, български като майчин, български като немайчин, език на обучение, български език в двуезично обучение и пр. В този умишлен словесен лабиринт дори езиковед специалист не е в състояние да се оправи.”
(http://liternet.bg/publish8/pidimitrov/syrbia.htm).
Из книгата “Брод към Цариброд” на царибродския българин Властимир Вацев, публикувана в София през 2003 г.
“Безсмъртният Андрич казва, че и гробовете умират; някои са паднали, наклонили са се и са готови да легнат до своя покойник, повредени, със строшени снимки, орнаменти и фигури.
И наистина на няколко места, натрупани на купчини или отделно, видях тежки каменни паметници, дялани грубо, почернели, посивели и покрити с плесен, със заличени надписи и надгробни слова. Други бяха лъскави и мазни като стъкло, но и на тях текстът беше нечетлив. По едно време се разнасяше мълва, че старите паметници нарочно се чупят и унищожават, за да не остане следа от предците ни и от произхода ни, а нали доскоро националшовинизма на една политика заличаваше следите ни и корените ни.
Разгледах единствената гробница, на която пише следното: “Тук почива Ранча Прьзвитера, родена 1832 г., починала 1903 година”, а от другата страна пише – “Тук почива Свещеникъ Рада Джурджовъ, роден в Табанъ на 14. V. 1830 г., починал на 10. VІ. 1909 година”. […]
В ширналото се гробище срещнах и познати, а на паметника им пише и на сръбски, и на български: “Овде почива тело Николе Соколовиhа, търговца, род. 1867 – 1934, супруга Бурга, поживе 80 година, поч. 17 новембра 1925 г., сахраньена у Софиjи”, а над словата са излети бронзови бюстове със зареяни погледи във вечното пространство. На паметника на български са издълбани имената на снахата Марийка Соколова 1906 – 1990 и Григор Соколов 1901 -1985. Кой не познава бай Гошо търговеца и кръчмаря и баба Мара, неведнъж обслужвали и в почтена възраст мющерии от различни поколения. […]
Истински бях изненадан и озадачен, когато стоях почтително пред паметника на Евдокия 1916 – 1973 и Михаил кожухаря 1914 – 1973, а на паметника на един езиков хибрид пишеше с всичките езикови и правописни нередности и сърбизми, което е ярка картина на трогателната историческа съдба на градчето и на постепенното замиране и заличаване на националната ни същност. И така, цитирам дословно думите на признателност: “За вечна признателност към вас последньи дар од нас за много обичана и не прежалима супруга… и по-нататък – маjка, татко, баба и деда. Спомен повдигат супруг Михаил син д-р Георги и снаха Jелка унуци Михаил и Владимир”.
Не ви ли се струва, че този текст показва загасването и на последните искрици от огъня на националното ни битие?”
Из публикация във в.”Сега”, май 2006 г.
„Темата за българщината и българското е твърде деликатна за повечето жители на Босилеград. По-старите, като Стефан Костов, "шопът", не смеят да говорят открито. "По Титово време се учеше на български, но животът беше да не смееш да говориш много. Имах фирма - трябваше да напиша името и на български, и на сръбски. Никога не сме имали проблеми със сръбската власт за това, че сме българи. Ама и да е имало нещо, никой не смееше да протестира", разказва Костов.
Иван Николов е много по-категоричен. „В Босилеград е проблем да си българин, човешките права се нарушават. Успяхме да интернационализираме нашия въпрос през 1995 г. и да запознаем с това световната общественост. Правата се нарушават основно в сферата на образованието - български език се изучава само 2 часа седмично, преподаването е изцяло на сръбски. Това е главният асимилационен механизъм. Историята, която се учи, е сръбската версия на българската история", негодува Николов.
"Бях една от последните генерации, които имахме образование само на български и само определен брой часове на сръбски. Възпитавам децата си по един начин, а те си идват от училище и ме питат - ти ли си прав или учителката", обяснява Александър Димитров.”
(http://www.segabg.com/online/article.asp?issueid=2250§ionid=5&id=0002401)
Из информация на в. „Труд” от м. септември 2009 г.:
„Сръбската православна църква е обявила война на вярващите българи в Западните покрайнини, оплакаха се вчера представители на неправителствени организации от региона в София. Поводът за острата им реакция е безцеремонната намеса на сръбския епископ Пахомий, попречил на освещаването на храма в с. Паралово, съобщи БГНЕС.
Според тях преследването и отстраняването на отец Йоан от енорията му, обявяването му за държавен враг в Сърбия е симптом за засиления натиск спрямо българите, които искат да имат свои църкви и манастири. “Бягай от Сърбия, българино”- с такъв текст sms е получавал отец Йоан. Той бил притискан да смени името си на Йован, а свети Иван Рилски да стане Йован Рилски. Отец Йоан заяви на срещата, че войната срещу него се води вече 8 г. От неправителствените организации поискаха заради този скандал България да се обяви срещу приемането на Сърбия в НАТО и ЕС.”
(http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=227073)
16.07.2010 г., из информация на БНТ
„България подкрепи евроинтеграцията на Сърбия
България даде рамо за присъединяването на Сърбия към ЕС с акт на парламента. С голямо мнозинство Народното събрание ратифицира споразумението за асоцииране на западната ни съседка.”
(http://bnt.bg/bg/news/view/33025/bylgarija_podkrepi_evrointegracijata_na_syrbija)
сряда, 29 септември 2010 г.
За еднооките водачи и духовната просвета
Тези дни доста се изписа и каза по българските медии по темата трябва ли да има или не религиозно образование в училищата. Съдържайки често познатия въпрос: “Трябва ли въобще една светска държава да има нещо общо с подобно образование?”, мненията и позициите на различни хората по темата в по-честия случай стигаха до това, че може да има такова като свободно избираем предмет, и че всеки опит подобно обучение да се превърне в задължително, би бил не само недемократичен, но би довел и до негативни последици. Изразиха се и опасения, че подобно задължително, т.е. предполага се по-масово обучение, ще сепарира, ще разделя децата допълнително на християни и мюсюлмани, на вярващи и атеисти.
Това дали държавните образователни системи на една светска държава трябва да отделят ресурс за подобно образование е решен, впрочем, в доста европейски страни по начин, подобен на този, какъвто искаха да бъде от Българската православна църква и от Главното мюфтийство на мюсюлманите в България. Казвам подобен, защото нито православното, нито мюсюлманското вероизповедание е пожелало или би могло въобще да пожелава чрез своето ръководство или представители задължителност в смисъла, в който някои тук я разбират. Задължително в случая значи, че ако който и да било родител не иска подобно образование за детето си, неговото дете няма да бъде занимавано с такова. Ще учи етика примерно или други, подобно назовани или алтернативно избрани предмети, но никакъв случай задължително религия. Както е, впрочем, и в страни – членки на ЕС, в които има обучение по религия/религии - като Гърция, Германия, Норвегия, Швеция, Словения, Полша, Румъния и др. Всяка страна има своя специфика и свой модел в това отношение, но така или иначе религиозно образование има в доста европейски и разбира се светски страни. (Впрочем, във всички тези страни и не само в тях големят въпрос за това как може да се избегне, не да се стимулира или пък да "разрешава" само през т.нар. политкоректно говорене т.нар. война между цивилизациите, няма как да не стои.)
Като оставим настрана това какво се разбира/не се разбира под задължителност, можем да обобщим накратко това, което поне в България има досега като практика в обучението по религия като свободно избираем предмет. Под един процент от всички ученици в страната са посещавали свободно избираемите предмети “Религия – Православие” и “Религия – Ислям” за миналата 2009-2010-та учебна година. По данни от Синдиката на българските учители, три хиляди от тях са посещавали “Религия – Православие” и малко над 20 хиляди “Религия – Ислям”. Тези свободно избираеми предмети (или СИП-ове, както се наричат) имат много нисък общ процент на посещаемост не само и не толкова поради желанието или нежеланието на родителите да записват децата си за подобни предмети, а защото за да се организира обучение по подобни предмети в което и да било училище трябва не само директорът му да има желание за това, но и съответната община, към която е съответното училище, да го включи в разходите за образование, да отпусне средства за него.
Можем да си представим какво значи това, не само защото живеем във време, когато средства се икономисват от всичко. Дори България да не търсеше още дъното на своя икономически и финансов кризис, дефицитът ни не е само материален или финансов. Има и друг - ценностен дефицит, който разбира се далеч не е характерен само за страна като България, но, от друга страна, като се събере материалния с духовния ценностен недостиг, нищо чудно, че и на най-силно обичащите родината си български емигранти не им се прибира в страната. И че по-голямата част от доброто, знаещото и подготвеното, което успява да се роди и отгледа в това общество въпреки всичко, продължава да напуска или да иска да я напусне. Колкото до всички онези деца и младежи, които израснаха в хаос и вопиюща комерсиалност, сред мутризация, чалгизация и пр., попивайки ги без никакъв противовес или защита, те могат също да я искат да напуснат и част от тях сигурно също ще го направят. Давайки на свой ред принос към крими или порноконтингента на която и да било по-богата, по-уредена страна.
Разбира се това за чалгизацията, хаоса, безперспективността или многото емигранти всички го знаем. Както и това, че в “българската душа” така да се каже, ако си позволя този символичен израз, не само поради все още близките исторически 45-години идеологическо идолопоклонничество, но и поради причини и нишки, криещи се доста по-назад във времето, не е била никога, казано общо, нито напълно християнска, нито дълбоко православна. Когато е имала, обаче, сред себе си водачи, които са били и духовни, не само политически, още по-малко комерсиални, без да имат каквото и да било държавна подкрепа (когато не е имало самостоятелна държавност т.е.), е могла да се организира и образователно, и културно, и политически. За доста кратък в исторически контекст период, и минавайки през няколко локални и една-две световни войни, в тази малка страна възрожденският, преддържавен елит, се преобразува и развива по един или друг начин (колкото и да воюва братоубийствено помежду си), в елит и по време на собствена държавност; елит, доста различен от днешния, не само защото разбира се са минали още няколко поколения време.
В един момент през втората половина на миналия век, този елит, след като е бил изметен, прогонен, пречупен или унищожен след края на Втората световна война, бе заменен с друг, който не само беше атеистичен или богоборчески да го нарека, но беше и елементарно, безпросветно атеистичен в по-голямата си част. Липсваше му не само метафизичен (да не говорим за богословски) интерес или знание - колкото и изключения да има разбира се, изключения от общото правило или тенденции винаги има – но и културна и личностна свобода. За 20 и малко повече вече години т.нар. преходен период, който настъпи след 10 ноември 1989 г., малко или повече точно из недрата на този елит се роди и голяма част от днешния ни, т.нар. елит, който се характеризира с това, че израсна във време, в което има всичко, само не и скрупули. Бай Ганю, Гьочоолу и Дочоолу, казано пак символично, които сигурно никога не са умирали, не са си тръгвали от тук, се развихриха с нова сила, само дето нямаше вече кой знае колко Алековци за убиване. Родените по-късно Алековци не искаха нито да описват, нито да се връщат от Чикаго; от Торонто, Монтреал, Лондон, Берлин, Париж, Прага, Кейптаун или Брисбейн. А още по-лошо в известен смисъл беше, че никакъв Антим І или Иларион Макариополски, или Стефан екзарх, или Петър Дънов, ако щете, не се появи и не искаше да спасява никого вече. Това, което се появи, беше само един митрополит Пловдивски Николай, да не говорим за старозагорския му колега.
Защо казвам всичко това? Защото, колкото и да е на пръв поглед странно и несъстоятелно може би за някои като пример или аргументация, наскоро чух един професор по теория на литературата в Софийския университет да каза в ефира на БНР, че, цитирам: “И най-убедените християни, които познавам, не стъпват в православната църква, за тях тя е кощунство срещу правата вяра”. Както и, че: “Самото християнство има много нравствени кусури като чиста религия”. Професорът, за който става дума, е при това един симпатичен, честен и уважаван човек. Той обаче не се посвени да се прави на корифей за неща, които не само, че не са точно в неговата сфера, но и най-вероятно успя да убеди всички онези слушатели, за които “дядо Господ е нещо като бабина деветина” (последният израз разбира се не е негов, а мой), че знае какво значи християнство и какво значи православие. Църквата, или казано по-точно нейните владици, си замълчаха. Те едва ли и биха могли да оборят достойно и аргументирано всичко онова, което професорът, който цитирах, ги посъветва. А това, което този професор ги посъветва, беше да не се борят за религиозно образование в училищата. “Недейте, братя – каза им той - ще сгрешим спрямо хората и спрямо Бога”.
Това, че един светски мислещ човек (макар и с богата историческа и лична култура, както е в случая), започне да съветва духовниците от БПЦ кое е добро и кое не спрямо Бога - заявявайки в същото време, че да стъпиш в православен храм е кощунство за най-убедените християни – е само един, макар и доста показателен пример, че нещо просто не е в ред и то много не е в ред. Този пример е показателен, макар и индиректно, и за това колко слаба духом и интелектуално може да е една Църква, която не може да стигне не само до душата или съзнанието на този професор, но и до душите, съзнанието, мисленето на много други като него; да им подкаже, на тяхното, не на някое по-лесно ниво, в какво точно бъркат. Защото иначе (както и си е), най-добрите водачи, които и да са те, в едни особени полета не на материални, а на съвсем други същности и ценности, слепите ще бъдат водени, и то в по-добрия случай, от «еднооки самуилови войници».
Там, където много възрастни не знаят, че «пътят към храма» не е само израз от съветски филм; където много от тях не знаят като влязат в храм, какво точно да правят в него и затова стоят разкрачени примерно или се чудят къде да си сложат ръцете; там, където и сред най-образованите се срещат хора с много ниска или пък объркана, неадекватна религиозна култура; какво да кажем за т.нар. обикновени хора? Какво могат да научат тези т.нар. обикновени от просветени, които сами се нуждаят от просвета, или от владици, които сами се нуждаят от подкрепа?
Може би само и единствено затова професорът, за който стана дума по-горе, е прав. Няма как възрастни, които сами не знаят по какви точно пътища вървят, да показват табели на пътища на децата си.
Това дали държавните образователни системи на една светска държава трябва да отделят ресурс за подобно образование е решен, впрочем, в доста европейски страни по начин, подобен на този, какъвто искаха да бъде от Българската православна църква и от Главното мюфтийство на мюсюлманите в България. Казвам подобен, защото нито православното, нито мюсюлманското вероизповедание е пожелало или би могло въобще да пожелава чрез своето ръководство или представители задължителност в смисъла, в който някои тук я разбират. Задължително в случая значи, че ако който и да било родител не иска подобно образование за детето си, неговото дете няма да бъде занимавано с такова. Ще учи етика примерно или други, подобно назовани или алтернативно избрани предмети, но никакъв случай задължително религия. Както е, впрочем, и в страни – членки на ЕС, в които има обучение по религия/религии - като Гърция, Германия, Норвегия, Швеция, Словения, Полша, Румъния и др. Всяка страна има своя специфика и свой модел в това отношение, но така или иначе религиозно образование има в доста европейски и разбира се светски страни. (Впрочем, във всички тези страни и не само в тях големят въпрос за това как може да се избегне, не да се стимулира или пък да "разрешава" само през т.нар. политкоректно говорене т.нар. война между цивилизациите, няма как да не стои.)
Като оставим настрана това какво се разбира/не се разбира под задължителност, можем да обобщим накратко това, което поне в България има досега като практика в обучението по религия като свободно избираем предмет. Под един процент от всички ученици в страната са посещавали свободно избираемите предмети “Религия – Православие” и “Религия – Ислям” за миналата 2009-2010-та учебна година. По данни от Синдиката на българските учители, три хиляди от тях са посещавали “Религия – Православие” и малко над 20 хиляди “Религия – Ислям”. Тези свободно избираеми предмети (или СИП-ове, както се наричат) имат много нисък общ процент на посещаемост не само и не толкова поради желанието или нежеланието на родителите да записват децата си за подобни предмети, а защото за да се организира обучение по подобни предмети в което и да било училище трябва не само директорът му да има желание за това, но и съответната община, към която е съответното училище, да го включи в разходите за образование, да отпусне средства за него.
Можем да си представим какво значи това, не само защото живеем във време, когато средства се икономисват от всичко. Дори България да не търсеше още дъното на своя икономически и финансов кризис, дефицитът ни не е само материален или финансов. Има и друг - ценностен дефицит, който разбира се далеч не е характерен само за страна като България, но, от друга страна, като се събере материалния с духовния ценностен недостиг, нищо чудно, че и на най-силно обичащите родината си български емигранти не им се прибира в страната. И че по-голямата част от доброто, знаещото и подготвеното, което успява да се роди и отгледа в това общество въпреки всичко, продължава да напуска или да иска да я напусне. Колкото до всички онези деца и младежи, които израснаха в хаос и вопиюща комерсиалност, сред мутризация, чалгизация и пр., попивайки ги без никакъв противовес или защита, те могат също да я искат да напуснат и част от тях сигурно също ще го направят. Давайки на свой ред принос към крими или порноконтингента на която и да било по-богата, по-уредена страна.
Разбира се това за чалгизацията, хаоса, безперспективността или многото емигранти всички го знаем. Както и това, че в “българската душа” така да се каже, ако си позволя този символичен израз, не само поради все още близките исторически 45-години идеологическо идолопоклонничество, но и поради причини и нишки, криещи се доста по-назад във времето, не е била никога, казано общо, нито напълно християнска, нито дълбоко православна. Когато е имала, обаче, сред себе си водачи, които са били и духовни, не само политически, още по-малко комерсиални, без да имат каквото и да било държавна подкрепа (когато не е имало самостоятелна държавност т.е.), е могла да се организира и образователно, и културно, и политически. За доста кратък в исторически контекст период, и минавайки през няколко локални и една-две световни войни, в тази малка страна възрожденският, преддържавен елит, се преобразува и развива по един или друг начин (колкото и да воюва братоубийствено помежду си), в елит и по време на собствена държавност; елит, доста различен от днешния, не само защото разбира се са минали още няколко поколения време.
В един момент през втората половина на миналия век, този елит, след като е бил изметен, прогонен, пречупен или унищожен след края на Втората световна война, бе заменен с друг, който не само беше атеистичен или богоборчески да го нарека, но беше и елементарно, безпросветно атеистичен в по-голямата си част. Липсваше му не само метафизичен (да не говорим за богословски) интерес или знание - колкото и изключения да има разбира се, изключения от общото правило или тенденции винаги има – но и културна и личностна свобода. За 20 и малко повече вече години т.нар. преходен период, който настъпи след 10 ноември 1989 г., малко или повече точно из недрата на този елит се роди и голяма част от днешния ни, т.нар. елит, който се характеризира с това, че израсна във време, в което има всичко, само не и скрупули. Бай Ганю, Гьочоолу и Дочоолу, казано пак символично, които сигурно никога не са умирали, не са си тръгвали от тук, се развихриха с нова сила, само дето нямаше вече кой знае колко Алековци за убиване. Родените по-късно Алековци не искаха нито да описват, нито да се връщат от Чикаго; от Торонто, Монтреал, Лондон, Берлин, Париж, Прага, Кейптаун или Брисбейн. А още по-лошо в известен смисъл беше, че никакъв Антим І или Иларион Макариополски, или Стефан екзарх, или Петър Дънов, ако щете, не се появи и не искаше да спасява никого вече. Това, което се появи, беше само един митрополит Пловдивски Николай, да не говорим за старозагорския му колега.
Защо казвам всичко това? Защото, колкото и да е на пръв поглед странно и несъстоятелно може би за някои като пример или аргументация, наскоро чух един професор по теория на литературата в Софийския университет да каза в ефира на БНР, че, цитирам: “И най-убедените християни, които познавам, не стъпват в православната църква, за тях тя е кощунство срещу правата вяра”. Както и, че: “Самото християнство има много нравствени кусури като чиста религия”. Професорът, за който става дума, е при това един симпатичен, честен и уважаван човек. Той обаче не се посвени да се прави на корифей за неща, които не само, че не са точно в неговата сфера, но и най-вероятно успя да убеди всички онези слушатели, за които “дядо Господ е нещо като бабина деветина” (последният израз разбира се не е негов, а мой), че знае какво значи християнство и какво значи православие. Църквата, или казано по-точно нейните владици, си замълчаха. Те едва ли и биха могли да оборят достойно и аргументирано всичко онова, което професорът, който цитирах, ги посъветва. А това, което този професор ги посъветва, беше да не се борят за религиозно образование в училищата. “Недейте, братя – каза им той - ще сгрешим спрямо хората и спрямо Бога”.
Това, че един светски мислещ човек (макар и с богата историческа и лична култура, както е в случая), започне да съветва духовниците от БПЦ кое е добро и кое не спрямо Бога - заявявайки в същото време, че да стъпиш в православен храм е кощунство за най-убедените християни – е само един, макар и доста показателен пример, че нещо просто не е в ред и то много не е в ред. Този пример е показателен, макар и индиректно, и за това колко слаба духом и интелектуално може да е една Църква, която не може да стигне не само до душата или съзнанието на този професор, но и до душите, съзнанието, мисленето на много други като него; да им подкаже, на тяхното, не на някое по-лесно ниво, в какво точно бъркат. Защото иначе (както и си е), най-добрите водачи, които и да са те, в едни особени полета не на материални, а на съвсем други същности и ценности, слепите ще бъдат водени, и то в по-добрия случай, от «еднооки самуилови войници».
Там, където много възрастни не знаят, че «пътят към храма» не е само израз от съветски филм; където много от тях не знаят като влязат в храм, какво точно да правят в него и затова стоят разкрачени примерно или се чудят къде да си сложат ръцете; там, където и сред най-образованите се срещат хора с много ниска или пък объркана, неадекватна религиозна култура; какво да кажем за т.нар. обикновени хора? Какво могат да научат тези т.нар. обикновени от просветени, които сами се нуждаят от просвета, или от владици, които сами се нуждаят от подкрепа?
Може би само и единствено затова професорът, за който стана дума по-горе, е прав. Няма как възрастни, които сами не знаят по какви точно пътища вървят, да показват табели на пътища на децата си.
понеделник, 13 септември 2010 г.
Из записките на Йордан Йорданов Юри - 2
Тази втора извадка от ръкописни текстове на фотографа е с по-личен
и, както може да се види, поетичен характер.
Майсторът на визуалния изказ с още някои негови щрихи в света на думите.
--------------------------------------
30.12.1970 г.
Да стоиш пред огледалото,
обхванат от безброй съмнения –
да чакаш безропотно чаша кафе,
да се вглеждаш в гънките на яката,
да затваряш шумно вратата и
произнасяш гръмки фрази,
Не!
Пътьом, палещ цигара,
да срещащ мразовития диск на слънцето;
да стигаш задъхан до познатия вход
и с трепет да се залавяш за работа;
да мъчиш да изтриеш мръсотията,
ежедневно наслоявана;
да усещаш, че сърцето ти ще хвръкне от умора
и да продължиш до последното стъпало.
Едва тогава да спреш пред запотеното стъкло
и да въздъхнеш,
взирайки се продължително в омарата на настъпващия ден.
Да!
Това можеш да научиш от един обикновен метач на стълбище.
8.07.1974 г.
За да останеш прав и смажеш пошлостта –
кураж се иска.
За да пречупиш гордостта и следваш пътя на сърцето –
кураж се иска.
19.01.1975 г.
Необяснимо е защо
в залез изгревът превръща се,
и устните дори да парят,
остават да мълчат.
27.01.1975 г.
Студената луна изплува.
Копнеж?
Не!
Вяра?
Не!
Огледало?
За някои.
Болка?
Понякога.
Ненавист?
Да!
Луната премина разстоянието на моя прозорец.
Спокойно ще заспя.
2.09.1975 г.
Потърсих вяра,
посрещна ме безверие.
Подадох някому ръка,
оказа се мечтателна наивност.
23.03.1976 г.
Quo vadis ?
Птиците имат свой език,
на него разговарят помежду си.
Хората също имат свой език,
на него се учат на четмо и писмо,
но не винаги се разбират.
Само човешката мъка е безмълвна,
не се нуждае от никакви думи -
както песента на птицата,
загубила най-свидното.
22.04.1976 г.
След дълго отсъствие птицата се завърна.
Времето на нейната тегоба бе променило нещата.
Дървото, на което тя кацна с трепет,
бе свело клоните си по-ниско.
Кората още по-дълбоко бе врязала бръчките си,
песента на листата звучеше по-плахо.
Единствено гнездото бе останало непроменено,
достатъчно да събере отново две сърца –
твоето и моето.
3.05.1976 г.
Стръкчета здравец,
чаша хинин,
здравец на масата,
спомен един.
Стръкчета здравец,
навяващи жал,
здравец в чашата
носи печал.
14.04.1977 г.
Любовта се изразява само с едно единствено време – настояще.
10.05.1978 г.
Поне веднъж,
с пламнали очи,
в луната взирала ли си се?
Наравно със звездите
лелеела ли си безброй мечти?
Веднъж поне,
с залостени копнежи,
да изпревариш утрото успявала ли си?
И срещу настъпващия слънчев бяс
да разпилееш вишнев цвят от спомени,
поне веднъж?
Веднъж поне
сама била ли си?
31.05.1978 г.
Венец ще оплета
от онзи син синчец,
който е легнал в ливадите
зад двора.
От лятна нощ
по-син е синият синчец в ливадите,
където като деца играехме
на прескочи магаре.
От този син синчец
венец ще оплета
за теб,
мое дете.
23.06.1978 г.
Там,
върху тревата,
останал бих през вечерта,
да придружавам облаците бели само.
На птиците със смеха да другарувам
бих останал там,
под боровете,
цяла нощ.
Разпънат,
да аплодирам с овации от мечти
играта на слънчевия диск,
останал бих до утрото.
Там,
върху тревата,
до нова среща!
14.09.1981 г. – понеделник, Мексико Сити
На милата ми Катрин
Когато в очите ти грее усмивка,
единствено тогава нещата имат стойност за мен!
Вървим заедно,
докато и най-малката бръчица на съмнение
изчезва от лицето ти.
Ръката ти остава в моята
и продължава да ме пари
до прага на пътната врата,
където две врабчета в клоните
люлеят своето птиче щастие.
Държа ръката си в косите ти,
докато почувствам сигурността и спокойствието ти.
Едва тогава се решавам
и ти прошепвам нещо кратко,
което толкова продължително време пазя в себе си...
И срещам твоето мълчаливо съгласие и решителност.
Всичко това е написано с разноцветни кристалчета
в очите ти.
Поемам пътя,
без да се колебая,
мое мило дете.
сряда, 25 август 2010 г.
ИЗ ЗАПИСКИТЕ НА ЙОРДАН ЙОРДАНОВ - ЮРИ
Йордан Йорданов е роден в София на 28.06.1940 г. и умира там на 1.09.2009 г. През 1958 г. завършва средно училище по изкуствата в родния си град, а в периода 1964-68 – специализирани курсове по фотография. По-важните му изложби, отличия и участия са: Златен медал, получен в гр. Мюнстер през 1970 г., Златен медал от Биеналето на българската фотография в София през 1983 г. и Голямата награда на това Биенале през 1987 г. Самостоятелни изложби в Благоевград през 1980 г.; в Мюнхен, Галерия “Занго”, 1988 г.; в Токио, Галерия “Шадаи”, 1989 г.; както и на ФОТОФЕСТ, Хюстън, 1990 г. Представяне на поредицата “Български затвори” в галерия “Макта”, София, 1996 г. Самостоятелни изложби във Варна през 1997 г., в Пловдив и в Цюрих през 2000 г. Авторска изложба “L’envers et l’endroit” (“Лице и опако”) във Френския културен институт в София, 1998 г. Изпълнение на фотографски проекти, финансирани от швейцарската фондация “PRO HELVETIA” - “Български затвори” (1994), “Албания днес” (1995) и “Монголия” (1998), довели до три специални документални поредици. Тематични поредици, финансирани от самия него, фотографът прави и из различни ромски гета и при цигани катунари, при пътуванията си в Мексико и в Испания и др. Финалист на “Mother Jones”, Международния фонд за документална фотография, Сан Франциско, 1995 г.; както и в ABV Competition: “Какво е знание?”, Цюрих, 2000 г. Награда за социална фотография на KODAK Competition, НДК, София, 2001 г., и други. Фотографии на Йордан Йорданов – Юри са представени в колекциите на фотографския отдел на Парижката национална библиотека, Галерия “Занго” в Мюнхен, Института по политехника в Токио, Елисейския музей в Лозана, Музея за изящни изкуства в Хюстън, Националната художествена галерия в София и в частни колекции.----------------------------------------------
Фрагментите, които следват, са взети в голямата си част от ръкописни бележки, спомени, размисли на фотографа.
6.10.1983 – четвъртък
Лабораторният процес е верига от отделни фази и грешката в една единствена се отразява на резултата. Човешкото лице е резултат на подобен процес, с различни структури, но и в двата случая резултатът винаги е налице, независимо добър или лош.
3.02.1989, София
През 1976 г. посетих подбалканско селце и за първи път осъзнах значението и смисъла на автентичността – лица и картини, запазили патината на времето. Година след това незначителна поръчка ме запрати в най-южните райони на страната. Села, на път да се сгромолясат; обитателите, хора на пределна възраст, непосредствени, сърцати, деликатно любознателни, искрени, поразително скромни и потискащо самотни, брояха се на пръсти.
По-късно приятели ме “срещнаха” с родопско село на 1200 м надморска височина, в което традиционните форми на труд – коситба, животновъдство, отглеждане на картофи, [както и] близостта на града, обезпечаващ работа за младите, бяха съхранили жизнения ритъм и удоволствието от живота.
Изразът “околна среда” е нелеп. Съществува единствено природа, която диша и пулсира. И ако възнамеряваме да водим равноправно партньорство, следва да гледаме на нея като част от нашата душевна среда, което означава да сме готови да понесем лишения и загуби.
май 1989
Никой не е в състояние да ми попречи да наблюдавам звездите по здрач, морето по изгрев, снежинките през запотеното стъкло. Удоволствието е в това да правиш, което искаш да правиш. Фотографията стимулира това право с пълна сила.
4.04.1990 г. - сряда
Шумът от вълните е като психиката на човека на човека – тайнствен, обезпокояващ, неизследван докрай, галещ слуха, въпросителен, сияйно привличащ, смазващо потискащ, влудяващо жизнерадостен.
Не укорявай! Има огромен смисъл в човешката плахост (спотаена агресия), защото хвърля доза на съмнение върху трофейния героизъм.
Нашето съществуване се осмисля от факта, че светът продължава да е загадка. Добрата снимка е или причина, или следствие, рядко и двете заедно. Огледалният образ на даден предмет прави излишно присъствието на самия предмет в кадъра.
Фотографът, изследващ поведението на човека, неговите жестове и мимика, промените в израза на лицето, едва доловимите реакции, формира качества, сродни с тези на психолога. Това е от особена полза при изграждането на верни и убедителни образи / “фото фрази”. Режисьори като Трюфо и Бертолучи (“Последният император”) защитиха блестящо тъкмо това, и не само те.
13.04.1990 г.
Спортът е насилие, ражда “лидери”. И фашизмът и комунизмът имаха такива, еднакво яки, но душевно сакати.
18.04.1990 г.
Фотографията е послание, което предполага достъпност, бърз и недвусмислен “прочит”, известна символика, лаконичност.
19.04.1990 – четвъртък
Ние сме на крачка от душевно страдащите, а гледаме на тях от километри.
Не е въпрос да отгледаш някого, а да го приютиш и приласкаеш с любов и с цялата си душа, да му помогнеш според силите си да се развие и, най-важното, да го освободиш! Да няма входове, а изходи към света!
“- Влез ти, който влизаш с добри намерения!”
23.04.1990 – понеделник
Всичко дължа на любознателността си, собствения си труд и ентусиазма на приятелите.
2 септември 1990 – неделя
БНТ, “Всяка неделя”. Йордан Вълчев: “Човекът е най-великото куче!”
Автор на документален разказ за лагерите Белене, Ловеч, Куциян.
Изпитвам нужда да показвам, не да разказвам. Малко се интересувам от причините, това, което ме засяга, са резултатите. Главното е субстанцията, па макар и във форма на “лепкава кал”. В чиста среда срещаш най-често нечисти помисли и порочни характери.
1 ноември 1990 – четвъртък
Слушайки българската народна песен, за сетен път се убеждавам в уникалния й характер. Звуците са смайващи, жизнерадостни и тайнствени, дълбоки. Имам усещането, че скачам от връх на връх. Звуци, приканващи към колективно действие. Какво е хорото - колективна игра, обръч, сила, ръка в ръка.
Кънтри музиката е разлята, прилича на пътуващ влак, ритъмът й наподобява на вадене на вода от бунар.
25.12.1990 – вторник; Коледа – Рождество Христово!
Светлината е особен процес. Изразът “Бог е светлина!” едва ли е случаен. (Една от впечатляващите гледки е сграда, огряна от слънчева светлина, на фона на оловносиво небе.) Светлината е известие; съдържа начало, тревога, очарование, действие, края на един свят и началото на нов. Нейното обаяние се съдържа не в количеството, а главно в качеството. Ето защо пламъкът на една свещ превъзхожда всякакъв род сияйни “величия”.
30 май 2001 г.
В началото бе Образът. Съвременният свят е свят на Образа, независимо, че според канона в началото бе Словото. Бог е образ и слово. Какво по-конкретно слово от Образа! Образното слово. Да не говорим за езика на глухонемите!
В началото бе Образът. Словото е образна словесност или словесна образност. Обичам образите. Езикът е следствие на видяното, при философите – на невидяното.
Най-примамливият модел на света е двуполюсният:
Ин – Ян.
Небе – Земя.
Истина – лъжа.
Пейзаж при залез...
Многословието е зрелище. Да се изразяваш кратко и ясно е талант.
Недатирано (вероятно 2001 г.)
Природа е човекът-звяр и звярът-човек. За тях ме е боляло и продължава да ме боли. Поболедувайте и Вие сега – ако искате и можете. Защото един иска, но не може, а друг – може, но не иска. Не че аз не искам от време на време. Това, което изпитвам обаче по всяко време, е глад. И да не помислите, че това е глад за култура. А и колко ли са онези, които изобщо мислят?
Вглеждам се и какво виждам? Пазари навсякъде. Пред мен, зад мен, под мен, над мен. Супермен. Навсякъде. Пазарна икономия на всичко. Стоки първа и втора употреба и такива, за които не стигаш въобще до употреба. С една дума – злоупотреба.
“Обърни се с гняв назад” – ми нашепва вътрешният глас.
Отново гледам и не виждам нищо и никой...
Недатирано (вероятно 2001 г.)
...Да гледаш, да гледаш и пак да гледаш, докато видиш! Докато видиш и се усетиш! А усетиш ли се веднъж, вдигаш “пушката” и “стреляш” без да ти мигне окото! Защото мигне ли – пропуснал си мига! Иди го гони ако си нямаш работа! Да, ама аз искам работа, а не да кисна пред бюрото или социални грижи. Твърдят, че безгрижните били щастливи. Просто не искам да съм толкова щастлив!
Човешкото око е от най-работоспособните органи. Не мига дори в сънищата. Защото мигне ли... Вглеждайки се продължително, то успява да превърне конкретния факт в символ.
---------------------------------------
ПОСЛЕСЛОВ
Подготвих този текст в памет на един човек, който остави почерк в света на Образите. В памет на талант, който като мнозина други, прекара последните години от живота си в недоимък и самота. Той бе видял много лице и опако, можеше да гради пластове и да минава през тях, можеше да “опитомява” затворници, скитници, обикновени/необикновени хора. Да изважда Образи. В някои от неговите снимки включително и през гърбовете на хората човек може да си представи лица.
Преди година, на 1 септември 2009 г. Йордан Йорданов - Юри напусна този свят. На гроба му в “Бакърена фабрика” в София ще отидат може би само най-близките. Стойността на това, което той остави (позната най-вече на едно отиващото си поколение фотографи), не е обаче като праха, в който рано или късно всички ще се превърнем. Тя е жива като окото на Юри, което можеше да вижда онова, което наистина си струва, да го улавя и “запечатва” в безмълвно слово, да “зарежда” запечатания миг с характерно-конкретно и с безкрайно време.
------------------------------------------------------------------------
"Несебър 1970",
една от знаковите снимки на Юри
неделя, 8 август 2010 г.
Паднали щъркели
Понякога само пийналите мъже в кръчмата могат да ти се зарадват. Но и това е нещо. Особено ако тези, които смяташ за най-близки, са били заети с къде по-важни неща от това да видят кога си се срутил отвътре. И така, докато слушаш поредната обикновена история, в която някой някого си набил, понеже бил го напсувал на майка, може двама-трима случайни познати да поискат със себе си да те почерпят. Не че могат да го направят, но поне си намерил с кого да си “поговориш”, някой, който ако не друго, нито иска, нито може да те нарани.
Понякога тези, които са ти духом най-далечни, ти се падат кръвни роднини. И ако воюват с душата ти по-зле от всеки друг и не можеш да ги избегнеш, най-свирепият бяс се сродява с болката и тя става единствена, перманентно замитаща всичко връзка между вас. Взимайки от тебе, тази болка може дори да ги направи горди. Тя е особен стимулант, “хранителна добавка” за онези, които наистина се хранят с нея.
Не понякога, а много пъти може да си искал всичко да свърши. Да се свърши тази убиваща бавно, постепенно (първо най-деликатните, после почти всички важни, безхитростни връзки, с които си бил свързан с живота и това, което можеш да оставиш в него) кал. Но ако никой не е знаел, никой не е чул навреме как се превръщат в дрипи крилете на толкова неродени, непораснали или бързо убити надежди, никой или почти никой няма да знае, че да убиеш дори само една птица в духа на човека е като да убиеш "щъркел", носещ няколко неродени деца.
Понякога тези, които са ти духом най-далечни, ти се падат кръвни роднини. И ако воюват с душата ти по-зле от всеки друг и не можеш да ги избегнеш, най-свирепият бяс се сродява с болката и тя става единствена, перманентно замитаща всичко връзка между вас. Взимайки от тебе, тази болка може дори да ги направи горди. Тя е особен стимулант, “хранителна добавка” за онези, които наистина се хранят с нея.
Не понякога, а много пъти може да си искал всичко да свърши. Да се свърши тази убиваща бавно, постепенно (първо най-деликатните, после почти всички важни, безхитростни връзки, с които си бил свързан с живота и това, което можеш да оставиш в него) кал. Но ако никой не е знаел, никой не е чул навреме как се превръщат в дрипи крилете на толкова неродени, непораснали или бързо убити надежди, никой или почти никой няма да знае, че да убиеш дори само една птица в духа на човека е като да убиеш "щъркел", носещ няколко неродени деца.
Абонамент за:
Публикации (Atom)