Семейство N живее в полите на Витоша, далеч от комплексите с човечарници (както наричаше панелките един мой вече покоен роднина). Съпругът бизнесмен е един от немалкото нови български богаташи. Съпругата, дарила го вече с наследник, не е нито бивша манекенка, нито бивша фолкпевица, затова пък е дарена с амбицията да бъде идеална стопанка на дома. Семейството, което явно има добри приходи от някакъв, едва ли перфектен бизнес (такъв просто не съществува, особено в страни като България), има сходство в характерите по отношение на перфектно подредения, перфектно чист дом, перфектно изгладените ризи, перфектно излъсканите обувки и т.н.
Това тричленно семейство обитава дом с разгъната площ от около 1000 кв. метра, с няколко големи тераси, бани, спални, гаражи, зала за бодибилдинг, просторни холове и сервизни помещения. Френски прозорци, прекрасен панорамен изглед, джипове 4х4. Дрешници, пълни с тоалети, обувки, заемащи цели стелажи. (СОТ, няколко 120-килограмови бодигардове.) Семейство N има обаче един проблем по отношение на къщата си. Домашните помощнички, които наема, въпреки значителната конкуренция, дебнещата отвсякъде безработица и пр. «кой знае защо» не издържат дълго.
Госпожа N смята, че проблемът е в тях разбира се. Те все пропускат нещо или пък не им стига времето за едно или друго. Ако биха могли да се погрижат за всичко в тази прелестна и просторна, добре обзаведена къща, те биха изкарали едни нелоши пари. Защо си тръгват все пак, рискувайки да нямат средства за собствените си, макар и несравнимо по-скромни, нужди?
Списъкът
Това е автентичен списък с необходимите задължителни дейности по поддържането на дома на семейство N. Този списък ми попадна случайно преди време. Прочетох го с любопитство и с известно съчувствие към всички онези, на които е бил даван. (Ако изпитате известна умора, докато го четете, и не го прочетете целия, може и да разберете защо не се задържат помощнички при семейство N.)
“I. При необходимост – колкото пъти е нужно:
1. Почистване на камина;
2. Гладене – на първо място са бебешките дрехи, после са костюмите и ризите на... (следва името на съпруга – б.а.);
3. Пране;
4. Почистване и прибиране на носените обувки;
5. Чистене на плочките в сутерена (при нужда);
6. Изхвърляне на боклука от кухнята и от всички бани (3 на брой);
7. Подреждане и изтупване на възглавниците на канапето в хола, подреждане на самото канапе;
8. Кухня – избърсване, почистване (отвън) на шкафовете, керамичен плот, хладилник (разчистване и подреждане и отвътре), измиване на пода;
9. Почистване и подреждане на зеленчуците в хладилника – да са готови за готвене;
10. Миене на съдове, подреждане на миялната, ако има достатъчно чинии, а ако има чисти чинии в миялната – подреждане;
11. Подреждане на цялата къща;
12. Подреждане на дрешника (последен етаж).
ІІ. Два пъти седмично почистване на цялата къща:
1. Прахосмукачка – под – навсякъде;
2. Бани – измиване – веднъж седмично основно и веднъж за поддръжка;
3. Прах – забърсване;
4. Всички плочки на пода – измиване;
5. Забърсване на столове и маса за хранене (вън и вътре).
ІІІ. Веднъж седмично:
1. Тераси – метене, измиване, избърсване на парапети, включително площадката пред кухнята;
2. Почистване на фурната;
3. Смяна на кърпи и чаршафи;
4. Обиране на паяжини в цялата къща;
5. Почистване на кабинката на охраната – само след указание на г-н... /следва името на съпруга – б.а./ или г-жа... /следва името на съпругата – б.а./;
6. Забърсване на паркета.
ІV. Веднъж на две седмици:
1. Почистване пред вратите на гаражите и на фитнеса;
2. Почистване на контактите и ключовете със сприт и памук;
3. Таванско помещение – прахосмукачка и обиране на паяжини.
V. Веднъж месечно:
1. Миене на прозорци, врати, рамки и брави;
2. Почистване на шкафовете в гаража отвън, отвърте;
3. Подреждане и забърсване на шкафовете и отвърте навсякъде;
4. Забърсване на вратите на гаражите и на фитнеса – отвън, отвътре и отдолу;
5. Подреждане на гардероба за външните дрехи и обувки; махане на излишните закачали (ако е необходимо);
6. Чистене и подреждане на склада и шкафовете в мокрото и изхвърляне на всичко ненужно;
7. Плочки – стени – баня.
VІ. Веднъж на три месеца:
1. Лампи и градински лампи.
VІІ. Пролет и есен:
1. Каменен цокъл с препарат – къща и ограда;
2. Почистване с влажна кърпа на дървената ограда;
3. Вдигане на скарите пред кухнята и почистване под тях (ако има кой да ги вдигне);
VІІІ. Други задължения:
1. Метене на пътя;
2. Отваряне на вратата и посрещане на гости;
3. Записване на необходимите за домакинството неща (препарати, кофи, парцали и т.н.);
4. Оправяне на багаж след пътуване; почистване на чатни и куфари;
5. Почистване на количките на бебето; столчета, играчки;
6. Вденъж годишно пране на пердета, щори, завивки, калъфи, въглавници, платната на перголата;
7. Зашиване на нещо дребно, например копче.»
Какво толкова? – може би биха казали някои. Вероятно има не хиляди, милиони по-заможни семейства по света, които биха могли да изискват и изискват такива услуги от слугите, пардон помощниците, в дома си. Това обаче, което семейство N не разбира, е, че за подробни изрядно изпълнени услуги ще им трябва не една или дори две домашни помощнички, които да идват почасово два пъти седмично, а слуга/слуги, които непрекъснато да са на разположение.
Последното все пак може би това обичащо перфектната чистота семейство ще го разбере, макар и доста трудно. Дали обаче някой ден г-н N ще разбере например, че не е чак толкова нужно да си сменя обувките по няколко пъти на ден? Или пък г-жа N ще успее някога да си каже, че грижата за перфектния вид на къща, колкото прогимназия, могат да те превърнат в иконом на собствения ти дом? Който освен, че не разбира защо си тръгват слугите, може да се превърне и в човек, който гледа най-вече дали няма някое петънце по многобройните плочки, паркети, прозорци, тераси; дали винаги има свежи зеленчуци в хладилниците; дали винаги са чисти и подредени баните, спалните, гаражите; дали винаги са изрядно изгладени ризите и костюмите, и т.н. и т.н. И не толкова дали примерно не е "кацнало" в небето пред него някое облаче, дали слънцето е сменило вече цветовете на покривите на кварталите в дълбокия хоризонт, който се отваря пред къщата. Там, от склоновете на планината, приютила вече не един и двама перфектно уредени, перфектно устремени новобогаташи.
----------------------------
*Фамилията на семейство N не започва с буквата “н”, ако използваме кирилица. Семейство N e просто едно от всичките n на брой по-заможни семейства, които покриха със скъпи, големи сгради склоновете на Витоша.
----------------------------------------------------------
http://www.eurochicago.com/2010/02/spisakat-na-semeystvo-n/
вторник, 23 февруари 2010 г.
четвъртък, 11 февруари 2010 г.
ПРАВОСЛАВНИ? КАЗУСИ
Първо частно православно гробище
Наскоро Знеполският епископ Йоан, викарий на Софийския митрополит, заедно с архимандрит Григорий, протосингел на Софийската епархия, осветиха в столичния квартал Бояна храма на първото частно православно гробище в страната. Храмът, чийто патрон е св. архангел Михаил, е бил построен за около година и три месеца, и е напълно завършен и изографисан (за това досега са отишли 2,5 милиона лв.).
Словосъчетанието “първо частно православно гробище” ми напомня малко за “ортодоксалната банка” на името на св. Никола, каквото беше учредена преди години, с участие на Св. Синод на БПЦ. Не знам какво стана после с тази банка, но във всеки случай епитетът “ортодоксална” не й отиваше особено. Подобно на това и частното “православно гробище” е малко като “частно православие”, което, прости ме Боже, е “възможно” само в някои аспекти – т.е. красива “частна” църква, добре подредено частно гробище, възможност да те опее някой владика, когато си идеш от този свят и т.н. За спасението на душите обаче нито частните “православни” банки помагат, нито частните гробища.
И така, докато за обгрижването на частни православни гробища изглежда няма никакви проблеми, за обгрижването на изоставени деца и бездомни хора, оставени на бедните плещи на отец Иван от Нови хан например, в неговия приют тип “дядовата ръкавичка”, може би ще помагат примерно... българските масони. (Имаше, във всеки случай, някакви подобни изявления от тяхна страна.)
Свети Иван или свети Йован
Покрай красивия, богато украсен храм, дарен на Софийската митрополия, в който новопредставлените по-първи жители на Бояна ще поемат в едни по-други селения, когато им дойде времето, се сещам и за един друг храм, намиращ се в едно малко, бедно село. В един край, който преди девет десетилетия е бил част от Софийската света митрополия, и който става част от друга митрополия и друга държава. Храм, който също е новопостроен, но продължава да е неосветен. За който, за нейна чест, Българската православна църква е дала пари. Храм, чийто патрон е св. Иван Рилски, и се намира в с. Паралово, Босилеградско, на няколко километра от границата с България. Българите, които живеят там, доживяла 90 години след един договор, сключен след края на Първата световна война в Ньои, да имат храм, в който един “непослушен” свещеник иска да служи литургии на родния им език.
Тези българи неведнъж са се обръщали за съдействие към владиците на Българската православна църква. Молели са за помощ, застъпничество пред “техните братя в Христа” от Сръбската православна църква, за да може храмът да бъде осветен. Всуе. Сръбският епископ Пахомий (в чиято енория е храмът в Паралово), който вече два пъти отказа да освети храма, бе придумван само от представители на светската власт – от министъра за българите в чужбина Божидар Димитров например. Пахомий обаче, както можеше да се очаква, би осветил този храм ако в него се служи само на сръбски език и ако служи свещеник, който е напълно предан на добре позната асимилационна политика над българското малцинство в Сърбия - на която политика, за съжаление, Сръбската православна църква съдейства напълно.
В името на “православното братство” между различните православни църкви българският патриарх Максим, митрополитите, Св. Синод на БПЦ запазиха, окачвано, мълчание, по въпроса с неосветения храм в Паралово. (Те си мълчаха, очаквано, и когато към тях се отправяха призиви по други поводи – като например случая с Македонската православна църква, която реши да “придърпа” към себе си името на известната исторически Охридска света архиепископия.) Отец Йоан, свещеникът на храма в Паралово, на когото до голяма степен е заслугата за построяването на този храм, беше обвинен от владиката Пахомий в непослушност към местния епископ, в неизпълнения на задълженията, в носене на нагръден кръст без благословия. Имаше и искания към името на храма в Паралово – да се напише като св. Йован, не като св. Иван, Рилският Чудотворец.
Според много местни българи обаче, ако отец Йоан би бил напълно послушен на епископ Пахомий, това би значело ни повече, ни по-малко да бъде послушен и на сръбските специални служби. “Сръбският епископ Пахомий няма морално право да се позовава на църковни канони, защото СПЦ в нарушение на всички канони и християнски принципи е дошла на окупирана българска земя, от която предварително са прогонени или избити българските свещеници, и не за да служи на Христа....” Това се казва в едно обръщение, изпратено миналата есен, от председателя на Културно-информационния център в Босилеград Иван Николов до Св. Синод на БПЦ.
Непослушният отец Йоан продължи да служи на български, охраняван по неволя, докато служи, от местни българи. Охулван и притискан от светската и църковната власт на страната, чийто гражданин е. Оказа се, освен всичко друго, че и днес един православен свещеник може да е поставен в казус, какъвто не би трябвало да има, поне в този век. За разлика от някои сръбски православни свещеници например, които служат на родния си език в населени места, които не са част от сръбската държава - имайки разбирането на съответните светски и църковни власти за техните права и пълната подкрепа, разбира се, на Сръбската православна църква.
За "единството на духа"
Отскоро, което разбира се е похвално, Българската православна църква има сайт (http://www.bg-patriarshia.bg/). В него между другото може да се прочете и изявлението на Св. Синод във връзка с неговата среща с бившия вече Западноевропейски митрополит Симеон, който Синодът отстрани в началото на декември м.г. със синодална наредба. В подкрепа на митрополит Симеон, между впрочем, наши емигранти, живеещи в различни краища на Европа, от различни енории на Западноевропейската епархия, написаха десетки писма. Поводът за тези писма беше точно отстраняването на митрополита, критиките към неговия викарий епископ Тихон (който според нашите владици твърде много се сближил с католиците), както и изпращането за временно управляващ Западноевропейската епархия на старозагорския митрополит Галактион. (Известен с това, че има агентурното минало, както и с това, че в разрез с каноничните правила на БПЦ произведе преди три години Слави Бинев за архонт в катедралата “Санта Мария Маджоре” в Рим.)
В изявлението на Св. Синод по повод срещата с владиката Симеон се казва: “С радост известяваме за братолюбивата среща на Св. Синод с Негово Високопреосвещенство бившия Западно- и Средноевропейски митрополит Симеон, състояла се на 18.12.2009 г. в гр. София, в сградата на Синодалната палата. По време на срещата бяха засвидетелствани любовта и грижата на Св. Синод за здравословното състояние на дядо Симеон, а така също и за душеспасението на богоспасяемата Западно- и Средноевропейска епархия. В края на срещата дядо Симеон получи заповедта си за освобождаване и взе обратно писмата, които той и Епархийският съвет са писали до Св. Синод след издаването на Синодалната наредба. Св. Синод изразява увереност, че дядо Симеон като монах и дългогодишен клирик на св. Църква ще прояви послушание и ще се съобрази и изпълни добронамерените решения и постановления на Св. Синод за благото на св. Църква и душеспасението на всички.”
Какво ни остава, освен да се надяваме, че по молитвите и благодарение на послушанието на дядо Симеон, Западноевропейската епархия ще излъчи в законен избор и срок владика, на когото, както на владиката Симеон, да повярват и да се доверят живеещите в диоцеза на тази епархия български емигранти. За такова доверие, между впрочем, не стига само традиционния благообразен изказ на висшия клир в официално приетите от него документи.
Такъв благ изказ има разбира се и в отношенията с другите православните църкви и в частност със Сръбската православна църква, за чиято неотстъпчивост и неразбиране към правата на православните българи, живеещи в Сърбия, вече стана дума. Както се казва в посланието на българския патриарх Максим до черногорския и приморски митрополит Амфилохий от 19 ноември м.г., по повод кончината на предишния сръбски патриарх Павле, владиците от двете църкви отстоявали заедно “единството на духа чрез връзките на мира”. “С особена признателност и дълбока благодарност си спомняме неговото (на патриарх Павле – б.а.) братолюбиво отношение в дни на изпитания за единството на светата ни Църква и повереното ни паство. Както с личното му участие, така и в общите ни трудове ведно с представителите на почитаемата йерархия на Сръбската православна църква отстоявахме „единството на духа чрез връзките на мира" (Еф. 4:3) за опазване чистотата на светата ни вяра и за добро свидетелство пред света.”
Както гласи евангелският израз, “по плодовете им ще ги познаете”, [Матей, 7:16]. Мълчанието на клириците, или пък официалните благи думи далеч не винаги са достатъчни за “опазване чистота на вярата” и за “добро свидетелство пред света”.
Наскоро Знеполският епископ Йоан, викарий на Софийския митрополит, заедно с архимандрит Григорий, протосингел на Софийската епархия, осветиха в столичния квартал Бояна храма на първото частно православно гробище в страната. Храмът, чийто патрон е св. архангел Михаил, е бил построен за около година и три месеца, и е напълно завършен и изографисан (за това досега са отишли 2,5 милиона лв.).
Словосъчетанието “първо частно православно гробище” ми напомня малко за “ортодоксалната банка” на името на св. Никола, каквото беше учредена преди години, с участие на Св. Синод на БПЦ. Не знам какво стана после с тази банка, но във всеки случай епитетът “ортодоксална” не й отиваше особено. Подобно на това и частното “православно гробище” е малко като “частно православие”, което, прости ме Боже, е “възможно” само в някои аспекти – т.е. красива “частна” църква, добре подредено частно гробище, възможност да те опее някой владика, когато си идеш от този свят и т.н. За спасението на душите обаче нито частните “православни” банки помагат, нито частните гробища.
И така, докато за обгрижването на частни православни гробища изглежда няма никакви проблеми, за обгрижването на изоставени деца и бездомни хора, оставени на бедните плещи на отец Иван от Нови хан например, в неговия приют тип “дядовата ръкавичка”, може би ще помагат примерно... българските масони. (Имаше, във всеки случай, някакви подобни изявления от тяхна страна.)
Свети Иван или свети Йован
Покрай красивия, богато украсен храм, дарен на Софийската митрополия, в който новопредставлените по-първи жители на Бояна ще поемат в едни по-други селения, когато им дойде времето, се сещам и за един друг храм, намиращ се в едно малко, бедно село. В един край, който преди девет десетилетия е бил част от Софийската света митрополия, и който става част от друга митрополия и друга държава. Храм, който също е новопостроен, но продължава да е неосветен. За който, за нейна чест, Българската православна църква е дала пари. Храм, чийто патрон е св. Иван Рилски, и се намира в с. Паралово, Босилеградско, на няколко километра от границата с България. Българите, които живеят там, доживяла 90 години след един договор, сключен след края на Първата световна война в Ньои, да имат храм, в който един “непослушен” свещеник иска да служи литургии на родния им език.
Тези българи неведнъж са се обръщали за съдействие към владиците на Българската православна църква. Молели са за помощ, застъпничество пред “техните братя в Христа” от Сръбската православна църква, за да може храмът да бъде осветен. Всуе. Сръбският епископ Пахомий (в чиято енория е храмът в Паралово), който вече два пъти отказа да освети храма, бе придумван само от представители на светската власт – от министъра за българите в чужбина Божидар Димитров например. Пахомий обаче, както можеше да се очаква, би осветил този храм ако в него се служи само на сръбски език и ако служи свещеник, който е напълно предан на добре позната асимилационна политика над българското малцинство в Сърбия - на която политика, за съжаление, Сръбската православна църква съдейства напълно.
В името на “православното братство” между различните православни църкви българският патриарх Максим, митрополитите, Св. Синод на БПЦ запазиха, окачвано, мълчание, по въпроса с неосветения храм в Паралово. (Те си мълчаха, очаквано, и когато към тях се отправяха призиви по други поводи – като например случая с Македонската православна църква, която реши да “придърпа” към себе си името на известната исторически Охридска света архиепископия.) Отец Йоан, свещеникът на храма в Паралово, на когото до голяма степен е заслугата за построяването на този храм, беше обвинен от владиката Пахомий в непослушност към местния епископ, в неизпълнения на задълженията, в носене на нагръден кръст без благословия. Имаше и искания към името на храма в Паралово – да се напише като св. Йован, не като св. Иван, Рилският Чудотворец.
Според много местни българи обаче, ако отец Йоан би бил напълно послушен на епископ Пахомий, това би значело ни повече, ни по-малко да бъде послушен и на сръбските специални служби. “Сръбският епископ Пахомий няма морално право да се позовава на църковни канони, защото СПЦ в нарушение на всички канони и християнски принципи е дошла на окупирана българска земя, от която предварително са прогонени или избити българските свещеници, и не за да служи на Христа....” Това се казва в едно обръщение, изпратено миналата есен, от председателя на Културно-информационния център в Босилеград Иван Николов до Св. Синод на БПЦ.
Непослушният отец Йоан продължи да служи на български, охраняван по неволя, докато служи, от местни българи. Охулван и притискан от светската и църковната власт на страната, чийто гражданин е. Оказа се, освен всичко друго, че и днес един православен свещеник може да е поставен в казус, какъвто не би трябвало да има, поне в този век. За разлика от някои сръбски православни свещеници например, които служат на родния си език в населени места, които не са част от сръбската държава - имайки разбирането на съответните светски и църковни власти за техните права и пълната подкрепа, разбира се, на Сръбската православна църква.
За "единството на духа"
Отскоро, което разбира се е похвално, Българската православна църква има сайт (http://www.bg-patriarshia.bg/). В него между другото може да се прочете и изявлението на Св. Синод във връзка с неговата среща с бившия вече Западноевропейски митрополит Симеон, който Синодът отстрани в началото на декември м.г. със синодална наредба. В подкрепа на митрополит Симеон, между впрочем, наши емигранти, живеещи в различни краища на Европа, от различни енории на Западноевропейската епархия, написаха десетки писма. Поводът за тези писма беше точно отстраняването на митрополита, критиките към неговия викарий епископ Тихон (който според нашите владици твърде много се сближил с католиците), както и изпращането за временно управляващ Западноевропейската епархия на старозагорския митрополит Галактион. (Известен с това, че има агентурното минало, както и с това, че в разрез с каноничните правила на БПЦ произведе преди три години Слави Бинев за архонт в катедралата “Санта Мария Маджоре” в Рим.)
В изявлението на Св. Синод по повод срещата с владиката Симеон се казва: “С радост известяваме за братолюбивата среща на Св. Синод с Негово Високопреосвещенство бившия Западно- и Средноевропейски митрополит Симеон, състояла се на 18.12.2009 г. в гр. София, в сградата на Синодалната палата. По време на срещата бяха засвидетелствани любовта и грижата на Св. Синод за здравословното състояние на дядо Симеон, а така също и за душеспасението на богоспасяемата Западно- и Средноевропейска епархия. В края на срещата дядо Симеон получи заповедта си за освобождаване и взе обратно писмата, които той и Епархийският съвет са писали до Св. Синод след издаването на Синодалната наредба. Св. Синод изразява увереност, че дядо Симеон като монах и дългогодишен клирик на св. Църква ще прояви послушание и ще се съобрази и изпълни добронамерените решения и постановления на Св. Синод за благото на св. Църква и душеспасението на всички.”
Какво ни остава, освен да се надяваме, че по молитвите и благодарение на послушанието на дядо Симеон, Западноевропейската епархия ще излъчи в законен избор и срок владика, на когото, както на владиката Симеон, да повярват и да се доверят живеещите в диоцеза на тази епархия български емигранти. За такова доверие, между впрочем, не стига само традиционния благообразен изказ на висшия клир в официално приетите от него документи.
Такъв благ изказ има разбира се и в отношенията с другите православните църкви и в частност със Сръбската православна църква, за чиято неотстъпчивост и неразбиране към правата на православните българи, живеещи в Сърбия, вече стана дума. Както се казва в посланието на българския патриарх Максим до черногорския и приморски митрополит Амфилохий от 19 ноември м.г., по повод кончината на предишния сръбски патриарх Павле, владиците от двете църкви отстоявали заедно “единството на духа чрез връзките на мира”. “С особена признателност и дълбока благодарност си спомняме неговото (на патриарх Павле – б.а.) братолюбиво отношение в дни на изпитания за единството на светата ни Църква и повереното ни паство. Както с личното му участие, така и в общите ни трудове ведно с представителите на почитаемата йерархия на Сръбската православна църква отстоявахме „единството на духа чрез връзките на мира" (Еф. 4:3) за опазване чистотата на светата ни вяра и за добро свидетелство пред света.”
Както гласи евангелският израз, “по плодовете им ще ги познаете”, [Матей, 7:16]. Мълчанието на клириците, или пък официалните благи думи далеч не винаги са достатъчни за “опазване чистота на вярата” и за “добро свидетелство пред света”.
вторник, 15 декември 2009 г.
ПРАВО НА ОБУЧЕНИЕ ИЛИ ПРАВО НА ДАЛАВЕРА
Вече няколко години в България се организират курсове по български език за учителите, работещи в гимназията и в основното училище в Димитровград (Цариброд). На тези курсове, които се провеждат в гр. Варна от преподаватели на Шуменския университет или неговия клон - ДИПКУ - Варна, отиват обаче твърде малка част от тях. Може би не всички служители, преподаватели и пр. от различни ведомства и институти в България, които по един или друг начин са свързани, ангажирани с тези курсове знаят, че в Димитровград българският език е почти изгубен. Казано накратко, и майките често не говорят на майчин език. Имало и може би все още има доста трудности, страх сред хората с български етнически произход в този град да си записват децата да учат т.нар. майчин език. Натиск, който далеч не винаги е открит, който е стар, напластен отдавна, така че тези родители далеч не толкова лесно записват децата си за подобно обучение. Другият проблем е, че и учителите в този град, както и повечето му жители, не владеят добре книжовните норми на българския език. И така, българската държава, Министерство на образованието и науката (МОН, или МОМН, както е сега) в частност, съвместно с Шуменския университет и Община Варна приемат за около две седмици някакви групи от Цариброд, които би трябвало да са съставени, поне в мнозинството си, от учители, от педагогически кадри в гимназията и основното училище в града.
На практика обаче не отиват точно тези, които би трябвало, а доста наистина случайни хора. На разноски на българската държава, и по специално на МОН (МОМН), до Варна пътуват и отсядат приятели, роднини, съседи, пазачи и пр. на хората, които организират тези курсове, които контактуват със съответните български ведомства и институции. Организаторът всъщност най-вече е директорката на гимназия "Св.св. Кирил и Методий" в Димитровград (Цариброд) Снежана Симеонова, която, за разлика от повечето си колеги в гимназията в Цариброд, добре знае български. Завършила е преди време Българска филология в Софийския университет. Но за курсовете за по-добро владеене на майчиния български език тя дори не уведомява предварително учителския състав, а прави списъците за това кой ще отиде на тях по свое усмотрение, пращайки на безплатна почивка всяко лято доста приятели, роднини, приближени, приближени до нея служители, роднини на приближените и т.н.
Това наранява, дразни разбира се учителите, които биха искали да усъвършенстват владеенето на български език, а нямат тази възможност. И макар че времената като че ли са други, променили са се малко или повече към по-добро, макар че като че ли политиката на натиск към хората с български етнически произход не е такава, каквато и била преди, това така или иначе са хора, които се страхуват, които знаят, че рискуват, ако се опитат да се оплачат открито. Въпросната директорка, заемаща между впрочем, този пост от доста време, неведнъж е оплювала България публично и те са били свидетели на това, но тя на всичкото отгоре е отличена през 2008 г. с грамота за опазване на националната самобитност от Държавната агенция за българите в чужбина. Това отличие е дадено на директорка, който дълго време не се интересувала особено от обучението по майчин език в съответното училище, нито е обезпечавала по-качествено ниво на преподаването му. А просто е съхранявала себе си, битието и кариерата си, в една наистина трудно отминаваща политика на асимилация на хората с българска етническа принадлежност в Димитровград.
И когато тези хора виждат, че дори и от българска страна, от страна на някакви български ведомства или служители не винаги има достатъчно адекватно, добре запознато отношение към техните проблеми; когато виждат, че хора, които най-малко заслужават, казано с други думи, въобще не заслужават, получават и награди от български институции, те разбира се се обезсърчават допълнително. Нито в Сърбия се оказва, че има на кого да разчитат, нито в България.
Получава се така, че когато се срещнат например държавните глави на Р. Сърбия и Р. България, когато например Борис Тадич и Георги Първанов обсъждат помежду си въпроси, свързани с правата на българското малцинство в Сърбия, с обучението по майчин език и т.н., никакви проблеми няма. Президентите на двете страни нямат разногласия по въпроса, имат или поне не веднъж са изразявали пълното си желание нещата в това отношение да бъдат в духа на цивилизационните стандарти на времето, в което живеем. В крайна сметка разбира се и Р. Сърбия има своите малцинства в други страни и също е заинтересована от това правата на тези малцинства, тяхното положение да бъде напълно в духа на едни общоевропейски ценности.
Но някъде по-надолу или по-надълбоко, извън официалния пласт на напълно коректни отношения, някои хора, служители, личности може би на местно ниво, ако не на централно, продължават някак си по инерция или по убеждение да се отнасят към обучението на майчин език на българското малцинство с манталитет на двуличие и скрито неприемане, който като всеки манталитет много по-трудно може да бъде преодолян. Или пък продължават да гледат на правото за съхранение на майчиния език и култура като на нещо, от което могат да се облагодетелстват, било то и чрез дребната далавера безплатна почивка на море. В България пък се оказва, че далавери от подобен тип някак твърде лесно минават за “чиста монета”. Тази двойна невъзможност за по-адекватно, по-честно отношение към подобни проблеми продължава да работи в ущърб на правата на българите в Димитровград. В ущърб на по-спокойното и свободно отношение към въпроса за обучението по майчин език сред родители и деца. В ущърб на това учителите да не се чувстват неудобно, че не са могли да придобият достатъчно квалификация, ниво на владеене на български език, а трябва да учат на него своите ученици.
-------------------------------------------------------
Курсовете в България за опресняване на български език за учителите от Димитровградско
Право на обучение или право на далавера
http://www.niubratstvo.info/index.asp?temi_i_komentari
На практика обаче не отиват точно тези, които би трябвало, а доста наистина случайни хора. На разноски на българската държава, и по специално на МОН (МОМН), до Варна пътуват и отсядат приятели, роднини, съседи, пазачи и пр. на хората, които организират тези курсове, които контактуват със съответните български ведомства и институции. Организаторът всъщност най-вече е директорката на гимназия "Св.св. Кирил и Методий" в Димитровград (Цариброд) Снежана Симеонова, която, за разлика от повечето си колеги в гимназията в Цариброд, добре знае български. Завършила е преди време Българска филология в Софийския университет. Но за курсовете за по-добро владеене на майчиния български език тя дори не уведомява предварително учителския състав, а прави списъците за това кой ще отиде на тях по свое усмотрение, пращайки на безплатна почивка всяко лято доста приятели, роднини, приближени, приближени до нея служители, роднини на приближените и т.н.
Това наранява, дразни разбира се учителите, които биха искали да усъвършенстват владеенето на български език, а нямат тази възможност. И макар че времената като че ли са други, променили са се малко или повече към по-добро, макар че като че ли политиката на натиск към хората с български етнически произход не е такава, каквато и била преди, това така или иначе са хора, които се страхуват, които знаят, че рискуват, ако се опитат да се оплачат открито. Въпросната директорка, заемаща между впрочем, този пост от доста време, неведнъж е оплювала България публично и те са били свидетели на това, но тя на всичкото отгоре е отличена през 2008 г. с грамота за опазване на националната самобитност от Държавната агенция за българите в чужбина. Това отличие е дадено на директорка, който дълго време не се интересувала особено от обучението по майчин език в съответното училище, нито е обезпечавала по-качествено ниво на преподаването му. А просто е съхранявала себе си, битието и кариерата си, в една наистина трудно отминаваща политика на асимилация на хората с българска етническа принадлежност в Димитровград.
И когато тези хора виждат, че дори и от българска страна, от страна на някакви български ведомства или служители не винаги има достатъчно адекватно, добре запознато отношение към техните проблеми; когато виждат, че хора, които най-малко заслужават, казано с други думи, въобще не заслужават, получават и награди от български институции, те разбира се се обезсърчават допълнително. Нито в Сърбия се оказва, че има на кого да разчитат, нито в България.
Получава се така, че когато се срещнат например държавните глави на Р. Сърбия и Р. България, когато например Борис Тадич и Георги Първанов обсъждат помежду си въпроси, свързани с правата на българското малцинство в Сърбия, с обучението по майчин език и т.н., никакви проблеми няма. Президентите на двете страни нямат разногласия по въпроса, имат или поне не веднъж са изразявали пълното си желание нещата в това отношение да бъдат в духа на цивилизационните стандарти на времето, в което живеем. В крайна сметка разбира се и Р. Сърбия има своите малцинства в други страни и също е заинтересована от това правата на тези малцинства, тяхното положение да бъде напълно в духа на едни общоевропейски ценности.
Но някъде по-надолу или по-надълбоко, извън официалния пласт на напълно коректни отношения, някои хора, служители, личности може би на местно ниво, ако не на централно, продължават някак си по инерция или по убеждение да се отнасят към обучението на майчин език на българското малцинство с манталитет на двуличие и скрито неприемане, който като всеки манталитет много по-трудно може да бъде преодолян. Или пък продължават да гледат на правото за съхранение на майчиния език и култура като на нещо, от което могат да се облагодетелстват, било то и чрез дребната далавера безплатна почивка на море. В България пък се оказва, че далавери от подобен тип някак твърде лесно минават за “чиста монета”. Тази двойна невъзможност за по-адекватно, по-честно отношение към подобни проблеми продължава да работи в ущърб на правата на българите в Димитровград. В ущърб на по-спокойното и свободно отношение към въпроса за обучението по майчин език сред родители и деца. В ущърб на това учителите да не се чувстват неудобно, че не са могли да придобият достатъчно квалификация, ниво на владеене на български език, а трябва да учат на него своите ученици.
-------------------------------------------------------
Курсовете в България за опресняване на български език за учителите от Димитровградско
Право на обучение или право на далавера
http://www.niubratstvo.info/index.asp?temi_i_komentari
петък, 27 ноември 2009 г.
ЗА ГРАНИЦАТА ЕЗИК-ДИАЛЕКТ И ГРАДОВЕТЕ ДО ГРАНИЦА
Разговор с Рангел Чипев
Община Босилеград на картата
на Пчински окръг, Сърбия
Рангел Чипев е роден през 1984 г. в Босилеград, СФРЮ, днес Р. Сърбия. Завършва гимназия в родния си град, след което Националната художествена академия в София, специалност "Индустриален дизайн". От 2008 г. е редовен докторант в същата катедра на НХА.
- Твоят край от 90 години е извън границите на България.
- Ньойският договор е подписан на 27.11.1919 г. Почти една година след това влизат сръбските войски.
- Какво става през тази година?
- Хората се изселват. Не знам точни данни, но голяма част от семействата напускат – оставят там по един или по няколко души. А и цели семейства заминават. Но повечето са гледали да оставят някого, надявали се, че това ще е временно.
- Разказва ли се за това сега, има ли памет?
- Във всички семейства има памет. И всички знаят, че имат български произход. Даже и тези, които говорят обратното. Тези, които говорят, че са сърби, се пишат такива заради работата. Особено ако работят в полицията или в общината, да си нямат проблеми. Но при преброяването 89 % (макар че са 99 %) се пишат българи. Макар че за образование изцяло на български се записват половината деца, 15 от 30, да кажем. Но това са други проблеми, казват: “Детето ми ще учи в Сърбия средно училище, и ако учи на български основното, ще му е много трудно, трябва да остане в Босилеград, а не иска да остава”... От друга страна, който иска може да научи българския и без да учи по различни предмети на български, така че е въпрос на желание. Да не говорим колко е качествено преподаването на български. Преподавателите трябва поне на някакви опреснителни курсове да ги пращат, или поне, не знам, две седмици в България да седят.
- Има курсове, организирани от българското Министерство на образованието и науката за учители от Цариброд (Димитровград).
- В Цариброд това е сега заради гимназията сигурно.
- Цариброд не е ли по-голям?
- Ами колко е по-голям, не знам. Бил е едно време. Но всички са се преселвали в Пирот или насам, в България. В Пирот защото е по-голям градът, а пък са си и близки, те са едни и същи.
- Босилеград кога всъщност става български?
- Още при Освобождението от османско владичество, със София и Търново, даже и Пловдив не е бил освободен. И влиза в Кюстендилска околия. Не знам как е исторически административното деление, но тогава Босилеград не е бил някакъв общински център, център е било с. Извор, където сега е най-старата черква в нашия край. Всъщност още по турско време центърът е бил Извор. И може би 10 години след Освобождението, когато правят административни преустройства, Босилеград става център, и става от село град, въпреки че и преди това се е казвал по същия начин. Така че сме станали част от българската държава преди пловдивчани.
- Имаше ли при предишните политически обстоятелства проблеми с минаването на границата?
- Не, тогава всички граждани на Югославия пътуваха навсякъде. Дядо ми ми е разказвал, че в началото са минавали с пропуски. В 1920 г. когато този край е отделен, понеже са имали имоти от двете страни на границата, са минавали по този начин. Обаче от 1920 г. до 1941 г. са били с променени имена. Т.е. със същите имена, но фамилиите им са завършвали с “ич”. Абсолютно на всички българи в Кралство Югославия, сърбизирани до Охрид. И това е била една административна област не знам докъде.
- Днешна Република Македония тогава е била Вардарска бановина.
- Да, не знам дали ние сме били в нея или не. Обаче политиката е била такава, че не са били измислили още македонците. Но хората са били прекръстени. А пък и нас не са ни признавали като малцинство. Но са пускали да се преминава и съм виждал такъв пропуск на дядо ми. Там се виждаше името му, фамилията му е била Янев, записана е като Яньич. Задължавали са ги и да имат портрет на сръбския крал Александър в къщи, абсолютно всички в цялата държава е трябвало да имат по онова време такъв портрет. Тогава са ставали и много убийства, един мой прадядо е бил убит на границата... След 1948 г. до караниците на Тито с руснаците, са минавали пак с пропуски, свободно са отивали. И после са сложили границата, така че само с международен паспорт се е минавало.
- А по време на Втората световна война? Когато влиза българската армия?
- Те си я дочакват, тя си влиза все едно, че си е тяхна. Един от роднините ми по това време е имал някаква общинска длъжност, затова след 1945 г. нашата фамилия е имала много проблеми с комунистите. Но и не само заради това. Нашите имоти са били в центъра - за да могат да ги вземат, са си измислили всякакви неща. Всички семейства всъщност, които са били в центъра, са изгонени. Когато е трябвало да строят нови сгради на централната улица, къщата на прадядо ми е била срутена. И те се преместили, направили си една пристройка към обора. Единият ми дядо си почина там, в тази къщичка, даже чичо ми живее все още в същата постройка. Дядо е бил учител, а след 1948-1950 г., по-точно след 1950 г. всички наши учители са ги пращали в Македония. Защото там не е имало преподаватели и образователното ниво е било много по-ниско. Докато ние сме имали гимназия. По време на Втората световна война от Босилеград тръгва една делегация, която отива при цар Борис ІІІ да моли за отваряне на гимназия в града. Има между впрочем хора от нашата фамилия в тази делегация, има запазена снимка, където се виждат и трима-четирима души от нашия род. Построява се гимназия, отваря се. Наричала се “Мария Луиза”, кръстена е на сестрата на Симеон. И става една от много силните гимназии. И след това, даже по време на комунизма, това е една от най-силните гимназии в Югославия. Печелим редовно не само държавни състезания, но и световни - по химия, математика, физика, литература. Но да се върнем към... Чичо ми е роден в Щип или в някакво село до Щип, и са ходили там. Дядо ми е разказвал даже: “Те сега може да говорят всичко, но тогава макар и тайничко си казваха, че са българи”. Сега, след две-три поколения нещата вече са други, особено при младото поколение. Да не говорим, че много преселници има в Македония. Значи, не са били само българи, там са населвани сърби. Имало е политика да се разселват хората. От Босна са ги преселвали във Войводина, от Войводина надолу на югоизток, да ги омешат малко. Така че тази Македония не е онази, която е била преди.
- Решихте ли казуса с името на гимназията?
- Гимназията е без име от 1990 г. и ще си продължава без име. По-добре е така, отколкото да е с конфликтна. Впрочем, когато правеха последния й етаж – тя първо е била на един етаж, после са направили втори по време на комунизма, но беше доста тясно. Дострояваха, ремонтираха гимназията, течеше покрива, нямаше пари. Вече е направена и е на три етажа. Но като махнаха покрива, се оказа, че имало стари книги, които са били събрани там, едни списъци, документи, още от основаването на гимназията. Някой ги е запазил и ги е сложил на тавана. Работниците са ги свалили, но никой не го интересуваше да ги сложи в библиотеката или да ги събере. Аз тогава си взех една христоматия от 1942 г., още със стария правопис, с ятовата гласна. И като я взех, ми стана много интересно защото никога не бях чел български с такива букви. Беше ми странно, че една и съща дума може да се чете и с «я», и с «е». Казах си: «О, колко хубава азбука, много интересно». И я пази още тази книга, а имаше много, бяха изхвърлени като боклук.
- Никой ли не направи нещо?
- За тогавашното управление на гимназията изобщо не бяха ценни тези неща. Хората между другото си бяха посъбрали някои книги. Но специално документите, списъци с учениците, сигурно и дневници е имало, архив училищен някакъв, скрит вероятно през 1945 г. или пазен нарочно, който се изнесе и разпиля. А иначе гимназията след войната става от “Мария Луиза” на “Иван Караиванов”, някакъв комунистически деец. И след това е без име. Основното училище преди войната не знам как се е казвало, но след войната е “Георги Димитров”. И до ден днешен е така, и никой не иска да го сменя. Старите имена на улиците си стоят също, умишлено.
- Тито, Димитров?
- Ами “Маршал Тито” е едната, по-дългата улица, и по-късата е “Георги Димитров”. Не ги сменят. Новите имена на улици, които са - “Цар Душан” и т.н. – в цял квартал около полицията има улици, които са със сръбски названия. Не знам кой кога ги е сложил, обаче е тайнично. Има стари улици, чиито имена не се сменят също, те са “Левски”, “Иван Вазов”. “Осми септември” също е една улица, кръстена по време на комунистическия период и тя си стои. Осми септември, освобождението на Босилеград от фашистите - смехория някаква, един ден преди 9-ти септември сме “освободени”. Другите са “Църноок”, такива местни названия, които е по-логично да има. Но не ги сменят, няма мотив. То и в Македония не са сменяни, стоят си старите названия.
- Те и портрети на Тито издигат още по време на избори, не е учудващо при тях.
- Така е, да, те затова толкова се дърпат. Въпреки че на югоизток, по към българската граница и по към Охрид, и диалектите се разбират повече. Даже и към албанската граница имат повече родова памет, отколкото в централни градове като Битоля, Прилеп, Скопие. За Куманово да не говорим, те вече са си направо сърби.
- И се получава например този малък триъгълник, в който от една страна е Босилеград, от друга Кюстендил, от трета Крива Паланка.
- Шопски триъгълник, да.
- Това са “ъгли” от три различни държави: в едната живеят българи, в другата - българи, които са малцинство, в третата - македонци, които нямат нищо общо с българите или поне са напълно убедени в това. Не знам точно колко километра делят тези три града.
- Почти никакво е разстоянието. Примерно в южните села диалектният говор отива вече към македонския. Ние сме тримеждие не само между три държави, но и между три диалекта. В южните села например “шт” и “жд” от старобългарския става на „ќ” и „ѓ”, макар и не винаги. Както и в Крива Паланка. В другите села, които са на запад, включително и в Босилеград, се говори не на “шт” и “жд”, а на “ч” и “жд”. И вече в северните села, които са към Трън, те вече са към торлашките диалекти и стават на “ть” и дь”, по-меки такива. Така че хората от тези села, когато беше една държава, те си ходеха в Крива паланка защото им беше близо; по-трудно им беше да идват насам в Босилеград. А дядо ми по майчина линия, който живее в с. Долно Тлъмино, досами границата с България, до ден днешен (добре, че си е извадил виза за повече месеци) си ходи на пазар в Кюстендил. Той в Босилеград не ходи, защото му е нагоре, на баир, пък и пазарът е по-малък. Много роднини имаме, между впрочем, в Кюстендил, в Перник, даже до Монтана имаме, в София да не говорим. Има изселници от нашите краища и около Враца, даже там има някакво село, което също се нарича Босилеград. И в Шумен даже са се изселвали, в Ихтиман, около Варна. С изселниците от Македония е същият случай.
- Ти си вече и български гражданин, лесно ли си получи гражданството?
- Специално аз ходех сам да си оправям документите, интересувах се какво трябва. Чаках около година и 9 месеца, а тогава около три години се чакаше. Може би студентите са ги пуснали с предимство, вероятно такъв е бил случаят. Тогава всички подаваха документите си чрез пълномощници и с уговорки, плащаха и си мислеха, че не може по друг начин да се получи гражданството. Сега хората имат повече възможности да се информират. Вече направиха и сайт, има информация, преди нямаше почти нищо, питаш от врата на врата...
- Имаш ли представа каква част от хората в Босилеград имат и българско гражданство?
- Не, защото те повечето са получили това гражданство след мен. Тези, които работеха в Културноинформационния център, те бяха с българско гражданство. КИЦ беше една структура и за двата града, която след това се раздели, стана КИЦ-Цариброд и КИЦ-Босилеград, преди това в Босилеград беше филиал. Но ние сме на толкова различни, раздалечени места. Не можем да се събираме, пътят е в много лошо състояние. И контактите географски просто не са ни лесни. Географски по-лесно се събираме в София или в Ниш.
- Като че ли в Цариброд са по-асимилирани.
- Ние и културно сме различни. Те са на главен път, това е едното. Другото е, че за разлика от нас те са много близки с Пирот, с Ниш. И до София стигат много по-лесно от нас защото нямат планини. Пускат се надолу и през Сливница са тука. Но те не са по-асимилирани, просто техният диалект и култура са много по-близки до тези в Ниш и в Пирот, така че в известен смисъл по-лесно се поддават на влияние. Ние сме по планински тип хора, по-закоравели и са пазим традициите повече. Има разлика между шопите в полето и шопите в планината, между впрочем, и тя е голяма. Така че те са от другия тип по-скоро. Не знам, и те си пазят традициите като че ли, но може би говорът им е по-различен. Аз затова казвам, че нашият говор е преходен и техният е преходен, но нашият е по-близък до кюстендилския говор, не е като трънския. А те са точно като в Трън, в Клисура, има села, които са по планината Власина – те много се преливат говорите там.
- На трънчаните не им се разбира лесно.
- Аз ги разбирам защото в нашите северни села говорят така. Има думи, които няма как да знам, но съм ги научил. Те си имат и едни падежи, ние нямаме, но ги разбираме. Изреченията ги подреждат по друг начин, но диалектните думи са близки. Сега, имаме и ние остатъци от падежи, то и македонският има, западните български диалекти абсолютно всички имат.
- Ти въпреки че се занимаваш с дизайн, имаш отношение и към езика, към диалектите.
- Ами интересно ми е. Сега наскоро даже правех карта, наложил съм картата на диалектите и върху географската карта, и всъщност се оказа, че много си пасват едната карта с другата. Значи, ако има планина, там е границата. В полетата диалектите винаги са размити. Има обаче и друго нещо: четох, че след 1945 г. тука пък заради руснаците и добрите отношения с Югославия македонските диалекти не са включени. Тях ги разглеждат като част от българските, но дотам е границата.
- Те даже правят нещо повече от това, в Благоевградско например се изпращат учители, които да учат българите на новосъздадения след войната книжовен македонски език, въвличат хората от Пиринско в същия шизофренен експеримент. А сега как е при вас ситуацията?
- Ситуацията е 10 години назад, подобна на тази, каквато е била от другата страна, в България. Сърбия закъснява с промените 10 години и там ще стане абсолютно същото, както тука. Както бяха напред, сега са назад, вървят назад. През 1995-1996 г., 1996 г. по-скоро, се пооправиха нещата. Но от 1991 г. до тогава си беше глад, инфлация. В 1998 г. Милошевич беше възстановил цялата държава, инфраструктура имаше, и вече през 1999 г. се срина абсолютно всичко. Той, както имаше една политика към албанците - и към всички малцинства между другото - по това време, не смееха много-много хората да вдигат глава. Имаше хора, които си бяха платени и се биеха в гърдите, но пък си имаше и контраатаки и ги следяха постоянно. И хората си мълчаха, за да не стават конфликти, тогава албанците се вихреха; за да не хванат и да подкарат всички малцинства. След като махнаха Милошевич, закриха заводите. И тогава много хора бяха слезли от селата, бяха си продали животните. И след бомбардировките и след като закриха предприятия, т.е. в 2000 г. - като се смени властта и дойде уж демокрацията официално - хората останаха без работа и се чудеха какво да правят. И много от тях заминаха в Сърбия, в Белград предимно. Даже и сладкарите, които са от 100 години в Босилеград, те бяха горани. Ние им казвахме албанци, защото не знаехме какви са. Чудехме защо тези горани са дошли точно в Босилеград, защо не са отишли в Сурдулица, във Враня, на друго място. Говореха перфектно нашия диалект, което беше озадачаващо за нас. И те заминаха за Белград всичките.
- Един депутат от Скупщината каза наскоро, че имало две огнища на напрежение във вашите краища – едното било в Прешево-Буяновац, другото било в Босилеград.
- Това са несериозни неща. Първо, в Югославия ние сме се водили като най-интелигентното малцинство. И никога няма с такива средства да се занимаваме, никога няма да тръгнем на война, на пушки. Това се вижда и от България, в България положението е абсолютно същото. България даже и през войните е гледала колкото се може по по-нормален начин да мине, не се е сражавала както сърбите. Те се вдигат и се бият, не мислят за последствията. Докато тука държавата първо мисли, както и ние. Просто манталитетът е такъв, че никога няма да се вдигнем да... Също и унгарците, а те са на брой почти колкото албанците.
- Как си обясняваш тази манталитетна между сърби и българи?
- Манталитетът, честно казано, не може да се дели така. Той примерно в Ниш и надолу е един, македонците имат друг... Даже тука в София и в шопския край, е един и същи. Тези по на северозапад във Войводина са други. За сърбите даже и до ден днешен от Ниш надолу, на юг, все едно им е мъртва част, там не влагат особени усилия. И по-интелигентна част е на север-северозапад, надолу ги водят “диваци”. То това деление е свързано малко и с влиянията в бившите периферни територии на Османската и на Австро-унгарската империи.
- Все пак спомена, че българското малцинство било най-интелигентното.
- Обаче е мудно, то не предприема нищо. Е, то и в България какво се предприема? Вижда се какво е положението. Впрочем, голямо впечатление ми направи тук песимизмът на хората. Там всичко е заредено с оптимизъм. Може да умират от глад, така е устроено, че... не знам, то отвътре си ти идва винаги да мислиш за това, хубавото, което ще дойде. Докато в България като че всички настроения са за нещо лошо, гадно. То и до ден днешен е така. Един песимизъм, който е заложен вътре в хората и си продължава. И друго нещо има. Примерно българинът мисли, обмисля всичко, докато сърбите действат. Те не знаят какво ще стане, не знаят дали ще стане, но го правят, правят нещо. Няма значение, че не е на еди какво си ниво, важното е да се действа. Но сега, в последните години те са според мен точно по пътя на България. Не знам дали така трябва да се влиза в Европейския съюз, но се срива всичко. Системата, която при тях все още има остатъци от едно време, от югославската система, още стои донякъде, там беше всичко направено, измислено. И законите им закони, и всичко, без вратички. Въпреки че стана вече еднонационална държава - тя беше многонационална доскоро, докато не се отдели от Черна Гора – беше се запазила старата система. Законите бяха за всички и общи, и сръбският народ нямаше повече права от малцинствата, всички бяха равни. С новия закон сръбският народ стана главен, законодателен и преди другите. И кирилицата е главна, защото преди беше и латиницата, двете азбуки бяха равностойни. Даже през последните 20 години в училище ни молеха любезно да пишем на кирилица, не на латиница.
- А вие предимно на латиница пишехте.
- Аз никога не съм писал с латиница защото не я харесвах. В основното училище не им даваха да пишат, но в гимназията по сръбски и по български си пишеха на кирилица, но по всички други предмети – математика, химия и т.н. - с латински букви. Защото по-бързо се пише, по-лесна им е. Първо се учи кирилицата, от втори клас е латиницата. Това е останало от предишната система.
- Това не обърква ли малко децата?
- То ни обърква това, че учим сръбски и български едновременно. И то правописът е такъв, че понеже сръбският език е звучен, изговаря се по друг начин - така, както го чуваш, така го пишеш - докато в българския не е така. И «с» и «з» има, и «т» и «д» и т.н. И до 12 клас реално ученикът или научава единия език, или другия. И има хора, които не знаят книжовен български, не могат да говорят. Всъщност ние си говорим на диалект, нито сръбски, нито български говорим. В часовете, които са на сръбски, говорим на сръбски; в часовете по български говорим на български. Но разговорният куца, все едно учим два мъртви езика. Набавяме го от телевизията, защото от 1990 г. насам предимно българска телевизия гледахме. Тогава имахме само първа програма сръбска, първа и втора. Трета програма дойде в 1998-1999 г., удариха бомбите, и спря и тя. После кабелните и всичко навлезе, но реално български телевизии гледахме, ние и руска телевизия, ОРТ, сме гледали през България. А сега всичко се хваща през кабела, имаме кабелна телевизия от 2000 г. някъде. В момента около половината от каналите, които гледаме, са български, а имаме и сръбски, хърватски, македонски, босненски канали, един цял букет. Ние сме на 12 км по пътя до прехода, но реално градът е на 1-2 км, най-много 3 км от границата.
- А какво мислиш за българските институции, имащи отношение към българите в чужбина?
- Ами специално за Агенцията за българите в чужбина, те за гражданството издават документ за произход. Преди се издаваше в КИЦ, сега само тука се прави. Не знам как го доказват този произход с актове за раждане, доколко е така и доколко не е, това е отделен въпрос. Но винаги са помагали – примерно преди като нямаше интернет, нямаше никаква информация за записване във вузове, всичко минаваше през КИЦ. И другото, паралелно, което направиха – там Демократичния съюз на българите в чужбина, ДСБЮ, който после се разпадна, сега вече има много партии. То е и трудно – едната част от българското малцинство е горе, на север, другата е доста по на юг; в Цариброд си имат и някакви други партии. Не знам, не ме интересуват партиите. Но има примерно Матица на българите в Сърбия, която направиха, където са и царибродчани, и ние, и тя иззе тези функции на Културно-информационния център. И например в.”Братство” го сложиха към Матицата, за да им се махне от Министерството на културата и му даваха някаква субсидия, която после спряха. Казаха: “Оправяйте се, плащайте си вестника. Вие си го четете, вие си го издавайте”.
- Все пак са го поддържали толкова време.
- Е, поддържаха го преди за други цели, но като почне да се пише свободно вече, това не ги устройва. Почнаха да излизат неща, които явно... Защо да плащат нещо, което не е в тяхна полза.
- Какво мислиш за проекта “Югославия”?
- От една страна ми харесва. Не ми харесват политическите гонения, не ми харесва частта с комунистите и техния тип приказки, но в цялото това нещо то е малък процент. И началото е било... значи, 50-те и 60-те години са били тежки, гадни. Докато млъкнат всички се усмирят страстите. И след това се живееше много спокойно. И никого не интересуваше дали си македонец, дали си словенец, всички живееха като едно. Ходеше се навсякъде, имаше всичко. И няма значение, че всеки си говореше на диалекта. И това е особеност - значи, ние сме запазили до голяма степен диалекта си, защото там никой не те е карал насила да говориш на книжовен език, както е в България.
- Не е пречело, ако не говориш на книжовен език?
- Ами не пречи защото... Когато отидеш на друго място, е хубаво разбира се да говориш книжовен сръбски или книжовен български език. Не е пречело в Босилеград. Също така във Враня говорят на техния си диалект и до ден днешен, в смисъл запазени са диалектите. Докато в България е срамно да говориш на диалект. Говорят си по селата, в градовете не. Сега, примерно в Кюстендил говорят предимно книжовно. Е, има едни лекичко такова нагласяне, което според мен не е диалект, от което си личи, че си в Западна България. Докато там говорят на най-страшния диалект. Не можете да си представите, че във Враня, в Лесковац, те си говорят на техния си диалект. Както говорят в селата, така се говори и в центъра на града. И никой не им се е присмивал, не им е казвал, че не трябва да говорят така. И това става и в други градове, които са достатъчно големи, и в тях са дошли хора отвсякъде. Хората, които идват отстрани, учат диалекта - който отива в Ниш, почва да говори на местния диалект. Но казах, че не им пречело, разбирали са се. Сега, словенци и македонци не са се разбирали, защото е страшна разликата. Сърбите не разбират словенците даже. Словенците ги разбират защото са учили сърбохърватски, македонците разбират защото са учили и те. Обаче сърбите от Ниш нагоре например, те не могат да разберат, да асимилират абсолютно нищо от македонски. Даже сега наскоро делегацията, която дойде, с преподаватели от Белград, аз трябваше да превеждам...
- “Дизайн без граници”, за тази конференция ли говориш?
- Да, “Дизайн без граници”, която организира НХА, аз превеждах докладите на сърбите на български. А българските не им ги превеждах. Те хората са и ерудирани, разбират, учили са и руски. И книжовните сръбски и български са много по-близки. Основните корени на думи и думите, които се използват в двата книжовни езика, са близки или еднакви. Които думи не разбират, се допълват от английския и от руския. За разлика от книжовния македонски, който е направен наскоро, те пък са се старали толкова да е различен, че умишлено е различен. Между другото, терминологията за техника, за каквото и да е, е от сръбски, няма как да е друга. Както в българския е от руски. Защото по това време е навлизала. Както при нас примерно названията на електроуредите в диалекта, той е български диалект, обаче електроуредите се знаят на сръбски. Защото по-късно са навлезли, в 60-те години - телефони, телевизори и т.н. Те са едни и същи де, но има и различия. Впрочем, и до ден днешен при нас казват: “Защо не взеха шопския диалект или какъвто и да е, някакъв по-западен диалект за книжовна норма?”
- Този въпрос ми го зададе и един мой познат от Македония. Защо, когато се кодифицира книжовният български език, за норма се приема един източен говор, великотърновския, не някой западен български говор. Явно този въпрос отеква и до днес.
- Е, ако беше западният, много лесно щяха да направят сръбско-българска федерация.
- Това далеч не се решава само от езикови норми...
- Аз се радвам, че не е станало, защото щяхме да се бием и да се изколим, както всички други. Да се избием за територията от Ниш до София, точно за нея. Както се избиха сърбите и хърватите пак за едно парче територия, както за Босна се биха и т.н.
- То не че и по този начин е минало без травми.
- Да, травми е имало, но не е имало толкова кръв. Онова вече, гражданската война е нещо много по-страшно.
- Смяташ ли, че разбираш как се чувстват турците в България?
- Ами да, разбирам ги напълно. Щом се намират в пределите на една държава, те са нейни граждани и трябва да се чувстват като част от нея. За да не се стигне до внасяне на външни неконтролируеми фактори, държавата трябва да обмисли по-добре политиките си в това отношение. Обучението на турски език и изучаването на турската култура би създало едни по-образовани граждани, които да не са лесно манипулируеми. Трябва да се промени и отношението на българския етнос към турския. Не може един гражданин на една държава да мрази друг гражданин поради някакви митологични, остарели възгледи. Защото те в Турция са чужди. Както и ние в България сме чужди до ден днешен. И в Сърбия винаги сме чужди. Въпросът е самите турци по някакъв начин да ги приобщават. Това не е интеграция, то си е едно приобщаване – защото с т.нар. възродителен процес точно обратното се направи, отблъскване.
- Интелигентните решения не могат да се направят на такова политическо и мирогледно равнище, което имаше режимът тогава. Той можеше да измисли това, можеше да измисли репресия. Значи ти все пак не се чувстваш тука свой?
- Аз се чувствам, затова съм тука. Но не ме чувстват другите.
- Кои не те чувстват?
- Ами хората в България. Чувстват ни българи, но някак си не съвсем. От друга страна, няма някакво отблъскване, в смисъл – приобщаваме се. Даже и в Сърбия когато сме, никой не казва, че е сърбин там, казваме, че сме българи. То няма как и да го скриеш, името и фамилията ти са български.
----------------------------------------------------------------
Б.а:
Същото интервю в по-кратък вариант и с друго заглавие може да се види и на:
http://www.kultura.bg/bg/article/view/16387
Община Босилеград на картата
на Пчински окръг, Сърбия
Рангел Чипев е роден през 1984 г. в Босилеград, СФРЮ, днес Р. Сърбия. Завършва гимназия в родния си град, след което Националната художествена академия в София, специалност "Индустриален дизайн". От 2008 г. е редовен докторант в същата катедра на НХА.
- Твоят край от 90 години е извън границите на България.
- Ньойският договор е подписан на 27.11.1919 г. Почти една година след това влизат сръбските войски.
- Какво става през тази година?
- Хората се изселват. Не знам точни данни, но голяма част от семействата напускат – оставят там по един или по няколко души. А и цели семейства заминават. Но повечето са гледали да оставят някого, надявали се, че това ще е временно.
- Разказва ли се за това сега, има ли памет?
- Във всички семейства има памет. И всички знаят, че имат български произход. Даже и тези, които говорят обратното. Тези, които говорят, че са сърби, се пишат такива заради работата. Особено ако работят в полицията или в общината, да си нямат проблеми. Но при преброяването 89 % (макар че са 99 %) се пишат българи. Макар че за образование изцяло на български се записват половината деца, 15 от 30, да кажем. Но това са други проблеми, казват: “Детето ми ще учи в Сърбия средно училище, и ако учи на български основното, ще му е много трудно, трябва да остане в Босилеград, а не иска да остава”... От друга страна, който иска може да научи българския и без да учи по различни предмети на български, така че е въпрос на желание. Да не говорим колко е качествено преподаването на български. Преподавателите трябва поне на някакви опреснителни курсове да ги пращат, или поне, не знам, две седмици в България да седят.
- Има курсове, организирани от българското Министерство на образованието и науката за учители от Цариброд (Димитровград).
- В Цариброд това е сега заради гимназията сигурно.
- Цариброд не е ли по-голям?
- Ами колко е по-голям, не знам. Бил е едно време. Но всички са се преселвали в Пирот или насам, в България. В Пирот защото е по-голям градът, а пък са си и близки, те са едни и същи.
- Босилеград кога всъщност става български?
- Още при Освобождението от османско владичество, със София и Търново, даже и Пловдив не е бил освободен. И влиза в Кюстендилска околия. Не знам как е исторически административното деление, но тогава Босилеград не е бил някакъв общински център, център е било с. Извор, където сега е най-старата черква в нашия край. Всъщност още по турско време центърът е бил Извор. И може би 10 години след Освобождението, когато правят административни преустройства, Босилеград става център, и става от село град, въпреки че и преди това се е казвал по същия начин. Така че сме станали част от българската държава преди пловдивчани.
- Имаше ли при предишните политически обстоятелства проблеми с минаването на границата?
- Не, тогава всички граждани на Югославия пътуваха навсякъде. Дядо ми ми е разказвал, че в началото са минавали с пропуски. В 1920 г. когато този край е отделен, понеже са имали имоти от двете страни на границата, са минавали по този начин. Обаче от 1920 г. до 1941 г. са били с променени имена. Т.е. със същите имена, но фамилиите им са завършвали с “ич”. Абсолютно на всички българи в Кралство Югославия, сърбизирани до Охрид. И това е била една административна област не знам докъде.
- Днешна Република Македония тогава е била Вардарска бановина.
- Да, не знам дали ние сме били в нея или не. Обаче политиката е била такава, че не са били измислили още македонците. Но хората са били прекръстени. А пък и нас не са ни признавали като малцинство. Но са пускали да се преминава и съм виждал такъв пропуск на дядо ми. Там се виждаше името му, фамилията му е била Янев, записана е като Яньич. Задължавали са ги и да имат портрет на сръбския крал Александър в къщи, абсолютно всички в цялата държава е трябвало да имат по онова време такъв портрет. Тогава са ставали и много убийства, един мой прадядо е бил убит на границата... След 1948 г. до караниците на Тито с руснаците, са минавали пак с пропуски, свободно са отивали. И после са сложили границата, така че само с международен паспорт се е минавало.
- А по време на Втората световна война? Когато влиза българската армия?
- Те си я дочакват, тя си влиза все едно, че си е тяхна. Един от роднините ми по това време е имал някаква общинска длъжност, затова след 1945 г. нашата фамилия е имала много проблеми с комунистите. Но и не само заради това. Нашите имоти са били в центъра - за да могат да ги вземат, са си измислили всякакви неща. Всички семейства всъщност, които са били в центъра, са изгонени. Когато е трябвало да строят нови сгради на централната улица, къщата на прадядо ми е била срутена. И те се преместили, направили си една пристройка към обора. Единият ми дядо си почина там, в тази къщичка, даже чичо ми живее все още в същата постройка. Дядо е бил учител, а след 1948-1950 г., по-точно след 1950 г. всички наши учители са ги пращали в Македония. Защото там не е имало преподаватели и образователното ниво е било много по-ниско. Докато ние сме имали гимназия. По време на Втората световна война от Босилеград тръгва една делегация, която отива при цар Борис ІІІ да моли за отваряне на гимназия в града. Има между впрочем хора от нашата фамилия в тази делегация, има запазена снимка, където се виждат и трима-четирима души от нашия род. Построява се гимназия, отваря се. Наричала се “Мария Луиза”, кръстена е на сестрата на Симеон. И става една от много силните гимназии. И след това, даже по време на комунизма, това е една от най-силните гимназии в Югославия. Печелим редовно не само държавни състезания, но и световни - по химия, математика, физика, литература. Но да се върнем към... Чичо ми е роден в Щип или в някакво село до Щип, и са ходили там. Дядо ми е разказвал даже: “Те сега може да говорят всичко, но тогава макар и тайничко си казваха, че са българи”. Сега, след две-три поколения нещата вече са други, особено при младото поколение. Да не говорим, че много преселници има в Македония. Значи, не са били само българи, там са населвани сърби. Имало е политика да се разселват хората. От Босна са ги преселвали във Войводина, от Войводина надолу на югоизток, да ги омешат малко. Така че тази Македония не е онази, която е била преди.
- Решихте ли казуса с името на гимназията?
- Гимназията е без име от 1990 г. и ще си продължава без име. По-добре е така, отколкото да е с конфликтна. Впрочем, когато правеха последния й етаж – тя първо е била на един етаж, после са направили втори по време на комунизма, но беше доста тясно. Дострояваха, ремонтираха гимназията, течеше покрива, нямаше пари. Вече е направена и е на три етажа. Но като махнаха покрива, се оказа, че имало стари книги, които са били събрани там, едни списъци, документи, още от основаването на гимназията. Някой ги е запазил и ги е сложил на тавана. Работниците са ги свалили, но никой не го интересуваше да ги сложи в библиотеката или да ги събере. Аз тогава си взех една христоматия от 1942 г., още със стария правопис, с ятовата гласна. И като я взех, ми стана много интересно защото никога не бях чел български с такива букви. Беше ми странно, че една и съща дума може да се чете и с «я», и с «е». Казах си: «О, колко хубава азбука, много интересно». И я пази още тази книга, а имаше много, бяха изхвърлени като боклук.
- Никой ли не направи нещо?
- За тогавашното управление на гимназията изобщо не бяха ценни тези неща. Хората между другото си бяха посъбрали някои книги. Но специално документите, списъци с учениците, сигурно и дневници е имало, архив училищен някакъв, скрит вероятно през 1945 г. или пазен нарочно, който се изнесе и разпиля. А иначе гимназията след войната става от “Мария Луиза” на “Иван Караиванов”, някакъв комунистически деец. И след това е без име. Основното училище преди войната не знам как се е казвало, но след войната е “Георги Димитров”. И до ден днешен е така, и никой не иска да го сменя. Старите имена на улиците си стоят също, умишлено.
- Тито, Димитров?
- Ами “Маршал Тито” е едната, по-дългата улица, и по-късата е “Георги Димитров”. Не ги сменят. Новите имена на улици, които са - “Цар Душан” и т.н. – в цял квартал около полицията има улици, които са със сръбски названия. Не знам кой кога ги е сложил, обаче е тайнично. Има стари улици, чиито имена не се сменят също, те са “Левски”, “Иван Вазов”. “Осми септември” също е една улица, кръстена по време на комунистическия период и тя си стои. Осми септември, освобождението на Босилеград от фашистите - смехория някаква, един ден преди 9-ти септември сме “освободени”. Другите са “Църноок”, такива местни названия, които е по-логично да има. Но не ги сменят, няма мотив. То и в Македония не са сменяни, стоят си старите названия.
- Те и портрети на Тито издигат още по време на избори, не е учудващо при тях.
- Така е, да, те затова толкова се дърпат. Въпреки че на югоизток, по към българската граница и по към Охрид, и диалектите се разбират повече. Даже и към албанската граница имат повече родова памет, отколкото в централни градове като Битоля, Прилеп, Скопие. За Куманово да не говорим, те вече са си направо сърби.
- И се получава например този малък триъгълник, в който от една страна е Босилеград, от друга Кюстендил, от трета Крива Паланка.
- Шопски триъгълник, да.
- Това са “ъгли” от три различни държави: в едната живеят българи, в другата - българи, които са малцинство, в третата - македонци, които нямат нищо общо с българите или поне са напълно убедени в това. Не знам точно колко километра делят тези три града.
- Почти никакво е разстоянието. Примерно в южните села диалектният говор отива вече към македонския. Ние сме тримеждие не само между три държави, но и между три диалекта. В южните села например “шт” и “жд” от старобългарския става на „ќ” и „ѓ”, макар и не винаги. Както и в Крива Паланка. В другите села, които са на запад, включително и в Босилеград, се говори не на “шт” и “жд”, а на “ч” и “жд”. И вече в северните села, които са към Трън, те вече са към торлашките диалекти и стават на “ть” и дь”, по-меки такива. Така че хората от тези села, когато беше една държава, те си ходеха в Крива паланка защото им беше близо; по-трудно им беше да идват насам в Босилеград. А дядо ми по майчина линия, който живее в с. Долно Тлъмино, досами границата с България, до ден днешен (добре, че си е извадил виза за повече месеци) си ходи на пазар в Кюстендил. Той в Босилеград не ходи, защото му е нагоре, на баир, пък и пазарът е по-малък. Много роднини имаме, между впрочем, в Кюстендил, в Перник, даже до Монтана имаме, в София да не говорим. Има изселници от нашите краища и около Враца, даже там има някакво село, което също се нарича Босилеград. И в Шумен даже са се изселвали, в Ихтиман, около Варна. С изселниците от Македония е същият случай.
- Ти си вече и български гражданин, лесно ли си получи гражданството?
- Специално аз ходех сам да си оправям документите, интересувах се какво трябва. Чаках около година и 9 месеца, а тогава около три години се чакаше. Може би студентите са ги пуснали с предимство, вероятно такъв е бил случаят. Тогава всички подаваха документите си чрез пълномощници и с уговорки, плащаха и си мислеха, че не може по друг начин да се получи гражданството. Сега хората имат повече възможности да се информират. Вече направиха и сайт, има информация, преди нямаше почти нищо, питаш от врата на врата...
- Имаш ли представа каква част от хората в Босилеград имат и българско гражданство?
- Не, защото те повечето са получили това гражданство след мен. Тези, които работеха в Културноинформационния център, те бяха с българско гражданство. КИЦ беше една структура и за двата града, която след това се раздели, стана КИЦ-Цариброд и КИЦ-Босилеград, преди това в Босилеград беше филиал. Но ние сме на толкова различни, раздалечени места. Не можем да се събираме, пътят е в много лошо състояние. И контактите географски просто не са ни лесни. Географски по-лесно се събираме в София или в Ниш.
- Като че ли в Цариброд са по-асимилирани.
- Ние и културно сме различни. Те са на главен път, това е едното. Другото е, че за разлика от нас те са много близки с Пирот, с Ниш. И до София стигат много по-лесно от нас защото нямат планини. Пускат се надолу и през Сливница са тука. Но те не са по-асимилирани, просто техният диалект и култура са много по-близки до тези в Ниш и в Пирот, така че в известен смисъл по-лесно се поддават на влияние. Ние сме по планински тип хора, по-закоравели и са пазим традициите повече. Има разлика между шопите в полето и шопите в планината, между впрочем, и тя е голяма. Така че те са от другия тип по-скоро. Не знам, и те си пазят традициите като че ли, но може би говорът им е по-различен. Аз затова казвам, че нашият говор е преходен и техният е преходен, но нашият е по-близък до кюстендилския говор, не е като трънския. А те са точно като в Трън, в Клисура, има села, които са по планината Власина – те много се преливат говорите там.
- На трънчаните не им се разбира лесно.
- Аз ги разбирам защото в нашите северни села говорят така. Има думи, които няма как да знам, но съм ги научил. Те си имат и едни падежи, ние нямаме, но ги разбираме. Изреченията ги подреждат по друг начин, но диалектните думи са близки. Сега, имаме и ние остатъци от падежи, то и македонският има, западните български диалекти абсолютно всички имат.
- Ти въпреки че се занимаваш с дизайн, имаш отношение и към езика, към диалектите.
- Ами интересно ми е. Сега наскоро даже правех карта, наложил съм картата на диалектите и върху географската карта, и всъщност се оказа, че много си пасват едната карта с другата. Значи, ако има планина, там е границата. В полетата диалектите винаги са размити. Има обаче и друго нещо: четох, че след 1945 г. тука пък заради руснаците и добрите отношения с Югославия македонските диалекти не са включени. Тях ги разглеждат като част от българските, но дотам е границата.
- Те даже правят нещо повече от това, в Благоевградско например се изпращат учители, които да учат българите на новосъздадения след войната книжовен македонски език, въвличат хората от Пиринско в същия шизофренен експеримент. А сега как е при вас ситуацията?
- Ситуацията е 10 години назад, подобна на тази, каквато е била от другата страна, в България. Сърбия закъснява с промените 10 години и там ще стане абсолютно същото, както тука. Както бяха напред, сега са назад, вървят назад. През 1995-1996 г., 1996 г. по-скоро, се пооправиха нещата. Но от 1991 г. до тогава си беше глад, инфлация. В 1998 г. Милошевич беше възстановил цялата държава, инфраструктура имаше, и вече през 1999 г. се срина абсолютно всичко. Той, както имаше една политика към албанците - и към всички малцинства между другото - по това време, не смееха много-много хората да вдигат глава. Имаше хора, които си бяха платени и се биеха в гърдите, но пък си имаше и контраатаки и ги следяха постоянно. И хората си мълчаха, за да не стават конфликти, тогава албанците се вихреха; за да не хванат и да подкарат всички малцинства. След като махнаха Милошевич, закриха заводите. И тогава много хора бяха слезли от селата, бяха си продали животните. И след бомбардировките и след като закриха предприятия, т.е. в 2000 г. - като се смени властта и дойде уж демокрацията официално - хората останаха без работа и се чудеха какво да правят. И много от тях заминаха в Сърбия, в Белград предимно. Даже и сладкарите, които са от 100 години в Босилеград, те бяха горани. Ние им казвахме албанци, защото не знаехме какви са. Чудехме защо тези горани са дошли точно в Босилеград, защо не са отишли в Сурдулица, във Враня, на друго място. Говореха перфектно нашия диалект, което беше озадачаващо за нас. И те заминаха за Белград всичките.
- Един депутат от Скупщината каза наскоро, че имало две огнища на напрежение във вашите краища – едното било в Прешево-Буяновац, другото било в Босилеград.
- Това са несериозни неща. Първо, в Югославия ние сме се водили като най-интелигентното малцинство. И никога няма с такива средства да се занимаваме, никога няма да тръгнем на война, на пушки. Това се вижда и от България, в България положението е абсолютно същото. България даже и през войните е гледала колкото се може по по-нормален начин да мине, не се е сражавала както сърбите. Те се вдигат и се бият, не мислят за последствията. Докато тука държавата първо мисли, както и ние. Просто манталитетът е такъв, че никога няма да се вдигнем да... Също и унгарците, а те са на брой почти колкото албанците.
- Как си обясняваш тази манталитетна между сърби и българи?
- Манталитетът, честно казано, не може да се дели така. Той примерно в Ниш и надолу е един, македонците имат друг... Даже тука в София и в шопския край, е един и същи. Тези по на северозапад във Войводина са други. За сърбите даже и до ден днешен от Ниш надолу, на юг, все едно им е мъртва част, там не влагат особени усилия. И по-интелигентна част е на север-северозапад, надолу ги водят “диваци”. То това деление е свързано малко и с влиянията в бившите периферни територии на Османската и на Австро-унгарската империи.
- Все пак спомена, че българското малцинство било най-интелигентното.
- Обаче е мудно, то не предприема нищо. Е, то и в България какво се предприема? Вижда се какво е положението. Впрочем, голямо впечатление ми направи тук песимизмът на хората. Там всичко е заредено с оптимизъм. Може да умират от глад, така е устроено, че... не знам, то отвътре си ти идва винаги да мислиш за това, хубавото, което ще дойде. Докато в България като че всички настроения са за нещо лошо, гадно. То и до ден днешен е така. Един песимизъм, който е заложен вътре в хората и си продължава. И друго нещо има. Примерно българинът мисли, обмисля всичко, докато сърбите действат. Те не знаят какво ще стане, не знаят дали ще стане, но го правят, правят нещо. Няма значение, че не е на еди какво си ниво, важното е да се действа. Но сега, в последните години те са според мен точно по пътя на България. Не знам дали така трябва да се влиза в Европейския съюз, но се срива всичко. Системата, която при тях все още има остатъци от едно време, от югославската система, още стои донякъде, там беше всичко направено, измислено. И законите им закони, и всичко, без вратички. Въпреки че стана вече еднонационална държава - тя беше многонационална доскоро, докато не се отдели от Черна Гора – беше се запазила старата система. Законите бяха за всички и общи, и сръбският народ нямаше повече права от малцинствата, всички бяха равни. С новия закон сръбският народ стана главен, законодателен и преди другите. И кирилицата е главна, защото преди беше и латиницата, двете азбуки бяха равностойни. Даже през последните 20 години в училище ни молеха любезно да пишем на кирилица, не на латиница.
- А вие предимно на латиница пишехте.
- Аз никога не съм писал с латиница защото не я харесвах. В основното училище не им даваха да пишат, но в гимназията по сръбски и по български си пишеха на кирилица, но по всички други предмети – математика, химия и т.н. - с латински букви. Защото по-бързо се пише, по-лесна им е. Първо се учи кирилицата, от втори клас е латиницата. Това е останало от предишната система.
- Това не обърква ли малко децата?
- То ни обърква това, че учим сръбски и български едновременно. И то правописът е такъв, че понеже сръбският език е звучен, изговаря се по друг начин - така, както го чуваш, така го пишеш - докато в българския не е така. И «с» и «з» има, и «т» и «д» и т.н. И до 12 клас реално ученикът или научава единия език, или другия. И има хора, които не знаят книжовен български, не могат да говорят. Всъщност ние си говорим на диалект, нито сръбски, нито български говорим. В часовете, които са на сръбски, говорим на сръбски; в часовете по български говорим на български. Но разговорният куца, все едно учим два мъртви езика. Набавяме го от телевизията, защото от 1990 г. насам предимно българска телевизия гледахме. Тогава имахме само първа програма сръбска, първа и втора. Трета програма дойде в 1998-1999 г., удариха бомбите, и спря и тя. После кабелните и всичко навлезе, но реално български телевизии гледахме, ние и руска телевизия, ОРТ, сме гледали през България. А сега всичко се хваща през кабела, имаме кабелна телевизия от 2000 г. някъде. В момента около половината от каналите, които гледаме, са български, а имаме и сръбски, хърватски, македонски, босненски канали, един цял букет. Ние сме на 12 км по пътя до прехода, но реално градът е на 1-2 км, най-много 3 км от границата.
- А какво мислиш за българските институции, имащи отношение към българите в чужбина?
- Ами специално за Агенцията за българите в чужбина, те за гражданството издават документ за произход. Преди се издаваше в КИЦ, сега само тука се прави. Не знам как го доказват този произход с актове за раждане, доколко е така и доколко не е, това е отделен въпрос. Но винаги са помагали – примерно преди като нямаше интернет, нямаше никаква информация за записване във вузове, всичко минаваше през КИЦ. И другото, паралелно, което направиха – там Демократичния съюз на българите в чужбина, ДСБЮ, който после се разпадна, сега вече има много партии. То е и трудно – едната част от българското малцинство е горе, на север, другата е доста по на юг; в Цариброд си имат и някакви други партии. Не знам, не ме интересуват партиите. Но има примерно Матица на българите в Сърбия, която направиха, където са и царибродчани, и ние, и тя иззе тези функции на Културно-информационния център. И например в.”Братство” го сложиха към Матицата, за да им се махне от Министерството на културата и му даваха някаква субсидия, която после спряха. Казаха: “Оправяйте се, плащайте си вестника. Вие си го четете, вие си го издавайте”.
- Все пак са го поддържали толкова време.
- Е, поддържаха го преди за други цели, но като почне да се пише свободно вече, това не ги устройва. Почнаха да излизат неща, които явно... Защо да плащат нещо, което не е в тяхна полза.
- Какво мислиш за проекта “Югославия”?
- От една страна ми харесва. Не ми харесват политическите гонения, не ми харесва частта с комунистите и техния тип приказки, но в цялото това нещо то е малък процент. И началото е било... значи, 50-те и 60-те години са били тежки, гадни. Докато млъкнат всички се усмирят страстите. И след това се живееше много спокойно. И никого не интересуваше дали си македонец, дали си словенец, всички живееха като едно. Ходеше се навсякъде, имаше всичко. И няма значение, че всеки си говореше на диалекта. И това е особеност - значи, ние сме запазили до голяма степен диалекта си, защото там никой не те е карал насила да говориш на книжовен език, както е в България.
- Не е пречело, ако не говориш на книжовен език?
- Ами не пречи защото... Когато отидеш на друго място, е хубаво разбира се да говориш книжовен сръбски или книжовен български език. Не е пречело в Босилеград. Също така във Враня говорят на техния си диалект и до ден днешен, в смисъл запазени са диалектите. Докато в България е срамно да говориш на диалект. Говорят си по селата, в градовете не. Сега, примерно в Кюстендил говорят предимно книжовно. Е, има едни лекичко такова нагласяне, което според мен не е диалект, от което си личи, че си в Западна България. Докато там говорят на най-страшния диалект. Не можете да си представите, че във Враня, в Лесковац, те си говорят на техния си диалект. Както говорят в селата, така се говори и в центъра на града. И никой не им се е присмивал, не им е казвал, че не трябва да говорят така. И това става и в други градове, които са достатъчно големи, и в тях са дошли хора отвсякъде. Хората, които идват отстрани, учат диалекта - който отива в Ниш, почва да говори на местния диалект. Но казах, че не им пречело, разбирали са се. Сега, словенци и македонци не са се разбирали, защото е страшна разликата. Сърбите не разбират словенците даже. Словенците ги разбират защото са учили сърбохърватски, македонците разбират защото са учили и те. Обаче сърбите от Ниш нагоре например, те не могат да разберат, да асимилират абсолютно нищо от македонски. Даже сега наскоро делегацията, която дойде, с преподаватели от Белград, аз трябваше да превеждам...
- “Дизайн без граници”, за тази конференция ли говориш?
- Да, “Дизайн без граници”, която организира НХА, аз превеждах докладите на сърбите на български. А българските не им ги превеждах. Те хората са и ерудирани, разбират, учили са и руски. И книжовните сръбски и български са много по-близки. Основните корени на думи и думите, които се използват в двата книжовни езика, са близки или еднакви. Които думи не разбират, се допълват от английския и от руския. За разлика от книжовния македонски, който е направен наскоро, те пък са се старали толкова да е различен, че умишлено е различен. Между другото, терминологията за техника, за каквото и да е, е от сръбски, няма как да е друга. Както в българския е от руски. Защото по това време е навлизала. Както при нас примерно названията на електроуредите в диалекта, той е български диалект, обаче електроуредите се знаят на сръбски. Защото по-късно са навлезли, в 60-те години - телефони, телевизори и т.н. Те са едни и същи де, но има и различия. Впрочем, и до ден днешен при нас казват: “Защо не взеха шопския диалект или какъвто и да е, някакъв по-западен диалект за книжовна норма?”
- Този въпрос ми го зададе и един мой познат от Македония. Защо, когато се кодифицира книжовният български език, за норма се приема един източен говор, великотърновския, не някой западен български говор. Явно този въпрос отеква и до днес.
- Е, ако беше западният, много лесно щяха да направят сръбско-българска федерация.
- Това далеч не се решава само от езикови норми...
- Аз се радвам, че не е станало, защото щяхме да се бием и да се изколим, както всички други. Да се избием за територията от Ниш до София, точно за нея. Както се избиха сърбите и хърватите пак за едно парче територия, както за Босна се биха и т.н.
- То не че и по този начин е минало без травми.
- Да, травми е имало, но не е имало толкова кръв. Онова вече, гражданската война е нещо много по-страшно.
- Смяташ ли, че разбираш как се чувстват турците в България?
- Ами да, разбирам ги напълно. Щом се намират в пределите на една държава, те са нейни граждани и трябва да се чувстват като част от нея. За да не се стигне до внасяне на външни неконтролируеми фактори, държавата трябва да обмисли по-добре политиките си в това отношение. Обучението на турски език и изучаването на турската култура би създало едни по-образовани граждани, които да не са лесно манипулируеми. Трябва да се промени и отношението на българския етнос към турския. Не може един гражданин на една държава да мрази друг гражданин поради някакви митологични, остарели възгледи. Защото те в Турция са чужди. Както и ние в България сме чужди до ден днешен. И в Сърбия винаги сме чужди. Въпросът е самите турци по някакъв начин да ги приобщават. Това не е интеграция, то си е едно приобщаване – защото с т.нар. възродителен процес точно обратното се направи, отблъскване.
- Интелигентните решения не могат да се направят на такова политическо и мирогледно равнище, което имаше режимът тогава. Той можеше да измисли това, можеше да измисли репресия. Значи ти все пак не се чувстваш тука свой?
- Аз се чувствам, затова съм тука. Но не ме чувстват другите.
- Кои не те чувстват?
- Ами хората в България. Чувстват ни българи, но някак си не съвсем. От друга страна, няма някакво отблъскване, в смисъл – приобщаваме се. Даже и в Сърбия когато сме, никой не казва, че е сърбин там, казваме, че сме българи. То няма как и да го скриеш, името и фамилията ти са български.
----------------------------------------------------------------
Б.а:
Същото интервю в по-кратък вариант и с друго заглавие може да се види и на:
http://www.kultura.bg/bg/article/view/16387
сряда, 25 ноември 2009 г.
ЗА АКЦИЗИТЕ И ТЯХНАТА ФОРМА НА УПОТРЕБА
Задавали ли сте си някога въпроса как най-лесно, поне така да се каже на първо четене, се пълни държавен бюджет? На бюджет, който при това – ако става въпрос за нашия – е, както се твърди, доста “опърпан”? Ами най-лесният начин е да увеличиш непреките данъци, акциза върху стоки, които не са от първа необходимост. Да се иска по-висок процент непряк данък от цигарени или алкохолни изделия, на масовия тип цигари и на масовия тип питиета предимно, може разбира се винаги да се мотивира с грижа за здравето на народонаселението, което така или иначе пуши и пие на поразия, трови се и т.н. И на базата на неговата нездрава зависимост от ракийката или от цигарите да му скубеш безсрамно още допълнителни левчета от личния бюджет.
Ама ние имаме идеи акцизът за цигари и за алкохолни изделия да отива за здравни нужди – заявяват някои. С подобни благородни намерения опоскването на личния бюджет на разни глупаци, дето вместо “Блек Рам” уиски, сливова примерно пият, става разбира се още по-приемливо. (И от тези, дето пушат български цигари от масов тип разбира се - макар че и те скъпо им излизат). А че не е много ясно, да не кажа, хич не е ясно – дали въобще са възможни нормални, ефективни механизми парите от акциза на цигарите да отиват за онкоболните директно, или парите от акциза на алкохолните изделия – в някои може би още съществуващи клиники за алкохолно зависими – това не е изглежда съществено. Важното е поредното увеличение да се изкара благородно и правилно.
Бай Пешо от село еди кое си, между впрочем, в чийто казан съселяните му сипват каша от събрани по градините плодове, не бива да се оставя извън общата отговорност към бюджета за ракията, която произвежда. Може същият този бай Пешо, въобще многобройните байпешовци и техните съселяни от места, където животът тече по друг начин и друга радост кажи-речи няма, освен да си опечеш ракия и да си сипнеш после по някое “дънце”, да има пенсия примерно от 100, 120 лв. Може на магия дето се казва да оцелява, сеейки домати, чушки и пр. в градината си или гледайки там по няколко кокошчици, да има поне яйца, ако не друго. Кой се интересува обаче от подобни несъществени така да се каже проблеми? Кой го е еня за всички онези захвърлени, останали в пообезлюдени села възрастни, че и не толкова възрастни хора, които така или иначе броят стотинки, не левчета?
Да не бъдем все пак така черногледи. И за бай Пешо държавата мисли, воглаве с финансови министри и експерти, мисли, как да не? Ако бай Пешо и мераклиите, дето събират плодове от градинките, искат да пият не ракии със съмнително качество, а качествени питиета, вместо да се морят да варят ракия, да си купят “Блек Рам” уиски и те. И да престанат, между впрочем, някои много хитри андрешковци по селата, там, където да му се не види и тютюн расте, да си свиват сами цигари, щото и това го има. Що катран гълтат, що нещо, ама упорити, не щат да си купуват качествени, по-невредни папироси, не гледат като някои други колко катран и колко никотин има в различните марки цигари. Камбанарията на висши държавни служители и чиновници, на депутати, министри и пр. е къде по-висока, те имат какво да губят, трябва повече да си пазят здравето, кой иначе ще го води този шантав, гълтащ всякакви отрови народ към ред?
Има и други будали разбира се. Не е само бай Пешо или бай Рашо, не са само хората в оставени сами на себе си села. И други будали има, градски, дето тичат всякакви глупости и работи да вършат, само и само да си платят парното, тока, водата, хляба, “патрончето” и кутията с 20 къса. И тяхната не е лесна - блъскат се по автобуси и гари, карат се и ядосват, избиват им балансите даже за нищо и никакво. Но и от тези будали има “мръсници”, които варят ракия понякога, намират си начин, и те ходят по вилички или по родни къщи и понеже компот или сладко само от здрави плодове може, а ракия – кажи-речи от всичко – и те казан търсят, абе напаст е. Въобще това народонаселение, дето в социологическите анкети се пише като най-нещастното в Европа, ще продължи да е нещастно, понеже не разбира благородните цели за опазването на неговото здраве, както и грижата, която имат към него финансисти, депутати, министри от разни възрасти, цинизми и цветове.
Има обаче нещо, което и предишни, и сегашни управници не разбират. Или разбират, но го забравят лесно, понеже от тяхната камбанария то никога не се вижда добре. Ако на един отчаян народ, дето все е в преход към някакво бъдеще, което за едни отдавна тръгна, а за други въобще не дойде - ако от такъв народ тръгнеш да скубеш допълнителни левчета (с неясно каква, даже малко рискова икономическа ефективност, нейсе) от цигари, които и без това скъпо му струват (и заради високата нему цена редовно се кара с жена си примерно); за ракийката, какво да говорим, там е още по-зле - този народ просто ще те напсува и никога повече няма да те избере. Без значение, че може да имаш и малко по-добри намерения, малко по-читаво желание за обществена справедливост и ред от тези, дето е детронирал преди теб.
Ама ние имаме идеи акцизът за цигари и за алкохолни изделия да отива за здравни нужди – заявяват някои. С подобни благородни намерения опоскването на личния бюджет на разни глупаци, дето вместо “Блек Рам” уиски, сливова примерно пият, става разбира се още по-приемливо. (И от тези, дето пушат български цигари от масов тип разбира се - макар че и те скъпо им излизат). А че не е много ясно, да не кажа, хич не е ясно – дали въобще са възможни нормални, ефективни механизми парите от акциза на цигарите да отиват за онкоболните директно, или парите от акциза на алкохолните изделия – в някои може би още съществуващи клиники за алкохолно зависими – това не е изглежда съществено. Важното е поредното увеличение да се изкара благородно и правилно.
Бай Пешо от село еди кое си, между впрочем, в чийто казан съселяните му сипват каша от събрани по градините плодове, не бива да се оставя извън общата отговорност към бюджета за ракията, която произвежда. Може същият този бай Пешо, въобще многобройните байпешовци и техните съселяни от места, където животът тече по друг начин и друга радост кажи-речи няма, освен да си опечеш ракия и да си сипнеш после по някое “дънце”, да има пенсия примерно от 100, 120 лв. Може на магия дето се казва да оцелява, сеейки домати, чушки и пр. в градината си или гледайки там по няколко кокошчици, да има поне яйца, ако не друго. Кой се интересува обаче от подобни несъществени така да се каже проблеми? Кой го е еня за всички онези захвърлени, останали в пообезлюдени села възрастни, че и не толкова възрастни хора, които така или иначе броят стотинки, не левчета?
Да не бъдем все пак така черногледи. И за бай Пешо държавата мисли, воглаве с финансови министри и експерти, мисли, как да не? Ако бай Пешо и мераклиите, дето събират плодове от градинките, искат да пият не ракии със съмнително качество, а качествени питиета, вместо да се морят да варят ракия, да си купят “Блек Рам” уиски и те. И да престанат, между впрочем, някои много хитри андрешковци по селата, там, където да му се не види и тютюн расте, да си свиват сами цигари, щото и това го има. Що катран гълтат, що нещо, ама упорити, не щат да си купуват качествени, по-невредни папироси, не гледат като някои други колко катран и колко никотин има в различните марки цигари. Камбанарията на висши държавни служители и чиновници, на депутати, министри и пр. е къде по-висока, те имат какво да губят, трябва повече да си пазят здравето, кой иначе ще го води този шантав, гълтащ всякакви отрови народ към ред?
Има и други будали разбира се. Не е само бай Пешо или бай Рашо, не са само хората в оставени сами на себе си села. И други будали има, градски, дето тичат всякакви глупости и работи да вършат, само и само да си платят парното, тока, водата, хляба, “патрончето” и кутията с 20 къса. И тяхната не е лесна - блъскат се по автобуси и гари, карат се и ядосват, избиват им балансите даже за нищо и никакво. Но и от тези будали има “мръсници”, които варят ракия понякога, намират си начин, и те ходят по вилички или по родни къщи и понеже компот или сладко само от здрави плодове може, а ракия – кажи-речи от всичко – и те казан търсят, абе напаст е. Въобще това народонаселение, дето в социологическите анкети се пише като най-нещастното в Европа, ще продължи да е нещастно, понеже не разбира благородните цели за опазването на неговото здраве, както и грижата, която имат към него финансисти, депутати, министри от разни възрасти, цинизми и цветове.
Има обаче нещо, което и предишни, и сегашни управници не разбират. Или разбират, но го забравят лесно, понеже от тяхната камбанария то никога не се вижда добре. Ако на един отчаян народ, дето все е в преход към някакво бъдеще, което за едни отдавна тръгна, а за други въобще не дойде - ако от такъв народ тръгнеш да скубеш допълнителни левчета (с неясно каква, даже малко рискова икономическа ефективност, нейсе) от цигари, които и без това скъпо му струват (и заради високата нему цена редовно се кара с жена си примерно); за ракийката, какво да говорим, там е още по-зле - този народ просто ще те напсува и никога повече няма да те избере. Без значение, че може да имаш и малко по-добри намерения, малко по-читаво желание за обществена справедливост и ред от тези, дето е детронирал преди теб.
четвъртък, 29 октомври 2009 г.
понеделник, 21 септември 2009 г.
ЗА КОНСТИТУЦИЯТА КАТО “ВРАТА В ПОЛЕТО”
ИЛИ ЗА ПРАВОТО ДА МЕЧТАЕМ РАЗДЕЛНО
На 26 септември в с. Славяново, Търговищка област, е на път да се създаде поредната партия, която не зачита конституционния принцип, че в страната не могат да се образуват партии на етническа или верска основа. Този път става въпрос за партия, която ще се нарича Мюсюлман демократичен съюз.
Преди няколко десетилетия един протестантски пастор с черна кожа и светла душа, произнесе една реч, влязла в историята, която започваше с “Имам една мечта...” Той беше част от страна, която въпреки демократичния си характер се разкъсваше от доста дълбоки не етнически или верски, а расови противоречия. Дали в българското общество, да речем, което разбира се е доста различно от американското, има чак такива натрупвания, разделения, заради които ни трябва нечия твърде голяма мечта като тази на черния пастор? Не, не мисля разбира се, че разделенията са такива. Но понеже се научихме да мечтаем само за неща, които ни касаят лично, индивидуално, може някой ден да попаднем в нечия неочаквана, неразбирана даже как въобще се е развила мечта. За която по един или друг начин ще са спомогнали не винаги изричани публично междуетнически страхове и предразсъдъци, недоверия, “скелети от гардероба” на менталността.
Едва ли ще кажа нещо ново, ако отбележа, че далеч не всички български граждани (и не само те разбира се, това не е някакъв нашенски “патент”), независимо дали са българи, турци, роми и т.н., са способни да видят и гледната точка, страховете, причините за тях и пр. на другия, различния като традиционна култура и вяра човек. Далеч не всички българи знаят добре например или са готови да приемат безпристрастно факти от близката история, свързани с това, което се е случвало с турците и мюсюлманите преди. Подобно на тях, не са много и турците в България, които са готови да приемат безпристрастно, че в по-далечното минало българите са преживели унижения, насилия, убийства, които, без значение, че са по-отдалечени във времето (и далеч не само защото са се случвали доста по-дълго), също не бива да се отричат. Така или иначе често не обективната историческа логика и фактология побеждават, те са просто блокирани от елементарно мислене, емоционално натоварено неразбиране, нежелание и за най-малко промяна на предварителни вътрешни нагласи, незаинтересованост. Недостатъчното познаване и признаване между хора от различните етноси, недоверието и пр., подхранвани и от ежедневна битка за оцеляване, подплатени и от “разбирането”, че законите са нещо като “врата в полето” (те са само за онези, които нямат достатъчно възможности да не ги нарушават), са фактори, което няма как да не крият рискове за начина, по който съществува и се развива това общество.
Ние разбира се често се оплакваме от неспазването на законите, от корупцията, от едни или други двойни стандарти. Макар и често не вярвайки, че правата ни за едно или друго въобще значат нещо, все пак свикнахме да мислим за себе си като граждани, имащи права. Това, че имаме равни, еднакви за всички граждански права, произтичащи от Конституцията и законите на страната, не винаги го свързваме обаче с обстоятелство, че ако едни граждани не спазват едни конституционни членове или текстове, други – други, дори Основния закон няма как да защити всички тези еднакви права и задължения за всички. И макар че обикновено малко ни интересува т.нар. Обществен договор, конституцията т.е., тя все пак е, както се полага, основополагащ документ за характера, типа на държавата. Една република, която разбира се не е нито теократична, нито тоталитарна. Република, в която разбира се равноправието на гражданите без разлика на етнос, пол, вяра и пр., както и свободното право на изповядване на религиозните убеждения, са изрично записани. И както политическата власт няма право да определя уставите, правилата, да не говорим за каноните на всички законно регистрирани вероизповедания, така и религиозните убеждения не могат да определят политическите правила, да се поставят над тях.
В нашия Основен закон има конкретни текстове, в които се казва, че не могат да се образуват политически партии на етническа или на верска основа (чл. 11, ал. 4), както и текстове, според които религиозните убеждения не могат да са основание за който и да било гражданин да не спазва законите на страната (чл. 58 ал. 2). В незачитането на тези текстове, има обаче, оказва се, не един прецедент. Първият подобен се случи всъщност в самото начало на демократичните промени, и скоро след приемането на тази конституция, струва ми се. Доколко това незачитане е било оправдано или обусловено от това, че времето беше такова, на тотални политически промени и вълнения, не се наемам да кажа. Факт е обаче, че подобно заобикаляне имаше и то стана при регистрацията на Движението за права и свободи, което, когато се основа, беше съвсем очевидно партия на етническа основа. За нарушаването на чл. 11 ал. 4 от конституцията това обаче не е единствен пример. Един по-нов случай, вероятно не единствен по вида си, е например и т.нар. Българска християнска коалиция (една май почти неизвестна или малко известна формация), политическа организация, която поне като название подсказва верски принцип - нещо, което няма как да не влиза в противоречие със същата алинея от същия конституционен член. Може би има и други християнски партии; доколко са те въобще “християнски”, е отделен въпрос. Така или иначе нарушения на конституционни принципи и правила има, и тези нарушения може би дават повод на поредните автори на подобни политически инициативи да не се респектират и те от “незасягащи” ги членове на Основния закон. Един пореден пример за организиране на политическа партия в несъответствие с конституционните принципи е проектът за т.нар. Мюсюлман демократичен съюз,какъвто вероятно съвсем скоро ще се учреди в България. Това, че в устава, в проекта за тази нова партия е залегнало като основно положение, че в нея могат да членуват само български граждани, които изповядат ислямските ценности, изглежда не притеснява никого.
Проектът за партия на мюсюлманите в България (за разлика от разни християнски или формално християнски политически формации, за които вярващите християни може да не са и чували), е организация, която немалко наши съграждани мюсюлмани очакват най-вероятно с трепет, с искрен интерес. Тази политическа организация има и някаква предистория, да я нарека, в други инициативи, свързани с едно село в Търговищка област, Славяново, и живеещият там доста активен политически гражданин Юзеир Юзеиров. Същият човек създаде тази пролет една хуманитарна организация, наречена Български червен полумесец, която бе регистрирана без проблеми, въпреки че според представители на Българския червен кръст създаването й е незаконно.
От БЧК обявиха, че т.нар. Българския червен полумесец е копирал устава на Българския червен кръст, и се опитаха да протестират по съдебен път срещу регистрацията на дублиращата ги организация. Българския червен полумесец обаче така или иначе продължава да съществува и да развива дейност, макар че създаването му изглежда е прецедент в дългогодишната история на Международната федерация на Червения кръст и Червения полумесец. (Съгласно Женевските конвенции от 12 август 1949 г. и техните допълнителни Протоколи от 8 юни 1977 г., и Закона за Българския червен кръст, в която и да е държава, на чиято територия функционира автономна организация, член на Международната федерация на дружествата на Червения кръст и Червения полумесец, може да съществува само една национална структура с емблема "червен кръст" или "червен полумесец”.)
Председателят на БЧП наистина е инициативен. Той финансира в същото с. Славяново (селото е част от Община Попово, намира се на 11 км от гр. Попово), и построяването на паметник на Незнайния турски воин, представляващ каменна пирамида, висока 6-7 метра, увенчана с полумесец, към който впоследствие се прибавя и кръст.
Като се има предвид географското положение на селото, ако е имало турски войници или части, дислоцирани близо до него, това не може да е било нито по време на Балканската, нито през Първата световна война примерно. Такива войници е имало по време на Руско-турската, освободителна за българите война от 1877-1878 г., когато и край това село има някакви сражения. Селото по онова време всъщност е било изцяло турско, казвало се е Караач Кьой, основано е през ХVІ век. (Български заселници идват тук чак през 1882 г.) Не знам какви чувства извиква подобен паметник сред хората от турския етнос и сред мюсюлманите у нас, какво точно им говори, на мен лично той ми звучи като някакво напомняне, да го наречем, за Османската империя, за това, че такава е имало и тя е владяла тези земи. Бог да прости загиналите, както и да са го наричали воюващите, но дали родените по-късно могат да видят в подобен паметник знак за обединение? Славяново, бивше Караач Кьой, е може би село, в което не е чак толкова лесно да се надживява миналото. Въпреки че точно в това село миналата есен Юзеир Юзеиров създаде и Клуб за приятелство и братство, на фасадата на който са нарисувани полумесец и кръст.
Една похвален клуб, похвална идея, в която надявам се искрено вярва нейният създател...
Юзеиров може би разполага с достатъчно средства за разнообразните си инициативи - по негови собствени думи всички те са финансирани с лични средства. Може би бизнесът му върви добре и е достатъчно успешен, за да може да си позволи подобна дейност. Името на този човек се чу за малко, между впрочем, по време на предизборната кампания за парламентарните избори, когато ръководения от него Български червен полумесец раздаваше пакети с храна на бедни хора, за да гласуват за ДПС. (Дали той споделя управленските принципи и практики, които имаше ДПС, не знам, може и да не ги споделя, но така или иначе основаният от него БЧП раздаваше “хуманитарни помощи” в подкрепа на тази партия.)
Създаването на Мюсюлман демократичен съюз в страната е между впрочем на финална права. Доколкото ми е известно, на 26 септември т.г. ще се състои учредителното му събрание. Лице, което публично се афишира във връзка с организирането на тази нова партия, е пак г-н Юзеиров. Учредяването ще се състои в с. Славяново, което освен седалище на Българския червен полумесец, може би ще бъде седалище и на Мюсюлман демократическия съюз, ако се намери кой да го регистрира. Какъв би бил ефектът от подобна партия, по-скоро добър или по-скоро лош за това, което се случва в това общество - което едва ли може да се каже, че има достатъчна степен на интегрираност, достатъчно прочетени и излекувани противоречия от миналото или социални и икономически напрежения от настоящето (и в което има по-скоро недостиг, не наличие на добра религиозна култура) - не мисля, че е чак толкова лесно да се прогнозира. Какъв тип съдии и с каква точно правна съвест биха регистрирали тази партия на верска основа, е по-лесно като прогноза. Важен е разбира се и въпросът дали подобна партия е инициатива само на г-н Юзеиров, на негови приятели и съмишленици и т.н., или създаването й не е подпомагано от някакви хора, оставащи в сянка. Би било честно да се отбележи, че според това, което видях като проектоустав на Мюсюлманския съюз в един сайт в интернет, текстът звучи като цяло съвсем демократично. Но това, че уставът или проектоуставът, какъвто е все още, влиза в неизбежно противоречие с текстове от Основния закон на страната, не е причина, която би спряла учредителите. Те се опитват да създадат, да се преборят за нещо, в което вярват, за политическо представителство на хора, които изповядват едни и същи верски ценности, и смятат, че имат право на това.
Освен всички въпроси, които се опитах да задам дотук, може би си струва да спомена още един. Той е свързан с това доколко хората от различните етноси знаят достатъчно едни за други. Знаят ли например и въобще вълнуват ли се немалко българи от начина, по който следите от т.нар. Възродителен процес са останали в съзнанието на пострадалите турци и мюсюлмани? Че има жива памет сред жертвите за конкретните извършители на насилия и убийства, но жертвите или техните близки се страхуват да говорят за това? Пита ли се въобще някой защо след като темата “възродителен процес” толкова пъти политически се експлоатира (най-вече от една политическа сила) и толкова пъти се размахваха стари плашила, които да стряскат т.нар. традиционен електорат, конкретни извършители на насилия и убийства няма осъдени, има само една обща присъда на явлението “възродителен процес”? И колкото и да не е лесно в този случай да се отсъди индивидуалната вина, немаловажно е и обстоятелството, че някои конкретни извършители продължават да имат изглежда добри позиции в местната, а може би не само в местната власт, и затова жертвите или близките им си мълчат. Мнозина от тях не вярват още може би, не могат да са сигурни, че са точно толкова български граждани (с абсолютните същите права и задължения; с правото на точно тази вяра, имена, идентичност, които имат и които никой вече не оспорва), колкото и българите, колкото всички останали граждани на страната. Срещат се вероятно и настроения, носталгиращи в посока могъществото на една империя, в която основният етнос е бил техният, или просто патриотизъм, който няма връзка със страната, но има връзка с етноса, чувство за превъзходство на етноса, най-малкото. И от българска страна се среща разбира се подобно нещо. Патриотизъм, в който се гледат общо всички по етнически признак, нашите са добри, другите са лоши и т.н. Той може би не би имал толкова основания за изява, ако сред едни или други българи, живеещи най-вече в смесените райони, не се натрупват страхове или несигурност, че не живеят в собствената си държава.
Миналия месец прочетох случайно в един електронен форум една мечта, визия за България, която започваше с добре известната фраза на Мартин Лутер Кинг. Това обаче не беше мечта за общество, в което всички живеят заедно, независимо от техния етнос, вяра и пр., а доста по-различна. В тази мечта, разказана като сън, се описваше създаването на федеративна държава с три етнически чисти части и три официални езика, самоуправляващи се области, в които да живеят отделно българи, турци и роми. (За другите етноси, които живеят в страната, не ставаше ясно къде точно трябва да живеят.) Един мюсюлманин, вероятно интересен човек, може би искрен, беше описал мечта, сън за страната, в която и аз живея, разделена на три. Не знам дали подобна мечта е само негова, индивидуална, не знам дали и идеите му са само негови, дали политическите и обществените му действия не са повлияни от някакви външни фактори или интереси. Не искам да бъда човек, насаждащ недоказани подозрения. Не искам обаче, пък съм и достатъчно възрастна, за да бъда политически или обществено наивен човек. Това, за което във всеки случай лично аз мечтая или се надявам, е страната, в която живея, никога повече да не бъде ограждана с кльонове и телени мрежи. По пътищата към нея и от нея никога повече да не потеглят кервани с бежанци. Децата, които се раждат в нея, никога да не преживяват това, което преживяха и в близката история децата в Босна и Херцаговина, Косово или на други места на Балканите. Духовниците й да не се изкушават да бъркат религиозната вяра – едни с търговия на дребно, други – с политическа пропаганда. Небето и земята й да са винаги достатъчно свободни и отворени, и никога повече заради тях да не се налага да умират войници, да се затварят едни и да се отварят други балкански рани.
На 26 септември в с. Славяново, Търговищка област, е на път да се създаде поредната партия, която не зачита конституционния принцип, че в страната не могат да се образуват партии на етническа или верска основа. Този път става въпрос за партия, която ще се нарича Мюсюлман демократичен съюз.
Преди няколко десетилетия един протестантски пастор с черна кожа и светла душа, произнесе една реч, влязла в историята, която започваше с “Имам една мечта...” Той беше част от страна, която въпреки демократичния си характер се разкъсваше от доста дълбоки не етнически или верски, а расови противоречия. Дали в българското общество, да речем, което разбира се е доста различно от американското, има чак такива натрупвания, разделения, заради които ни трябва нечия твърде голяма мечта като тази на черния пастор? Не, не мисля разбира се, че разделенията са такива. Но понеже се научихме да мечтаем само за неща, които ни касаят лично, индивидуално, може някой ден да попаднем в нечия неочаквана, неразбирана даже как въобще се е развила мечта. За която по един или друг начин ще са спомогнали не винаги изричани публично междуетнически страхове и предразсъдъци, недоверия, “скелети от гардероба” на менталността.
Едва ли ще кажа нещо ново, ако отбележа, че далеч не всички български граждани (и не само те разбира се, това не е някакъв нашенски “патент”), независимо дали са българи, турци, роми и т.н., са способни да видят и гледната точка, страховете, причините за тях и пр. на другия, различния като традиционна култура и вяра човек. Далеч не всички българи знаят добре например или са готови да приемат безпристрастно факти от близката история, свързани с това, което се е случвало с турците и мюсюлманите преди. Подобно на тях, не са много и турците в България, които са готови да приемат безпристрастно, че в по-далечното минало българите са преживели унижения, насилия, убийства, които, без значение, че са по-отдалечени във времето (и далеч не само защото са се случвали доста по-дълго), също не бива да се отричат. Така или иначе често не обективната историческа логика и фактология побеждават, те са просто блокирани от елементарно мислене, емоционално натоварено неразбиране, нежелание и за най-малко промяна на предварителни вътрешни нагласи, незаинтересованост. Недостатъчното познаване и признаване между хора от различните етноси, недоверието и пр., подхранвани и от ежедневна битка за оцеляване, подплатени и от “разбирането”, че законите са нещо като “врата в полето” (те са само за онези, които нямат достатъчно възможности да не ги нарушават), са фактори, което няма как да не крият рискове за начина, по който съществува и се развива това общество.
Ние разбира се често се оплакваме от неспазването на законите, от корупцията, от едни или други двойни стандарти. Макар и често не вярвайки, че правата ни за едно или друго въобще значат нещо, все пак свикнахме да мислим за себе си като граждани, имащи права. Това, че имаме равни, еднакви за всички граждански права, произтичащи от Конституцията и законите на страната, не винаги го свързваме обаче с обстоятелство, че ако едни граждани не спазват едни конституционни членове или текстове, други – други, дори Основния закон няма как да защити всички тези еднакви права и задължения за всички. И макар че обикновено малко ни интересува т.нар. Обществен договор, конституцията т.е., тя все пак е, както се полага, основополагащ документ за характера, типа на държавата. Една република, която разбира се не е нито теократична, нито тоталитарна. Република, в която разбира се равноправието на гражданите без разлика на етнос, пол, вяра и пр., както и свободното право на изповядване на религиозните убеждения, са изрично записани. И както политическата власт няма право да определя уставите, правилата, да не говорим за каноните на всички законно регистрирани вероизповедания, така и религиозните убеждения не могат да определят политическите правила, да се поставят над тях.
В нашия Основен закон има конкретни текстове, в които се казва, че не могат да се образуват политически партии на етническа или на верска основа (чл. 11, ал. 4), както и текстове, според които религиозните убеждения не могат да са основание за който и да било гражданин да не спазва законите на страната (чл. 58 ал. 2). В незачитането на тези текстове, има обаче, оказва се, не един прецедент. Първият подобен се случи всъщност в самото начало на демократичните промени, и скоро след приемането на тази конституция, струва ми се. Доколко това незачитане е било оправдано или обусловено от това, че времето беше такова, на тотални политически промени и вълнения, не се наемам да кажа. Факт е обаче, че подобно заобикаляне имаше и то стана при регистрацията на Движението за права и свободи, което, когато се основа, беше съвсем очевидно партия на етническа основа. За нарушаването на чл. 11 ал. 4 от конституцията това обаче не е единствен пример. Един по-нов случай, вероятно не единствен по вида си, е например и т.нар. Българска християнска коалиция (една май почти неизвестна или малко известна формация), политическа организация, която поне като название подсказва верски принцип - нещо, което няма как да не влиза в противоречие със същата алинея от същия конституционен член. Може би има и други християнски партии; доколко са те въобще “християнски”, е отделен въпрос. Така или иначе нарушения на конституционни принципи и правила има, и тези нарушения може би дават повод на поредните автори на подобни политически инициативи да не се респектират и те от “незасягащи” ги членове на Основния закон. Един пореден пример за организиране на политическа партия в несъответствие с конституционните принципи е проектът за т.нар. Мюсюлман демократичен съюз,какъвто вероятно съвсем скоро ще се учреди в България. Това, че в устава, в проекта за тази нова партия е залегнало като основно положение, че в нея могат да членуват само български граждани, които изповядат ислямските ценности, изглежда не притеснява никого.
Проектът за партия на мюсюлманите в България (за разлика от разни християнски или формално християнски политически формации, за които вярващите християни може да не са и чували), е организация, която немалко наши съграждани мюсюлмани очакват най-вероятно с трепет, с искрен интерес. Тази политическа организация има и някаква предистория, да я нарека, в други инициативи, свързани с едно село в Търговищка област, Славяново, и живеещият там доста активен политически гражданин Юзеир Юзеиров. Същият човек създаде тази пролет една хуманитарна организация, наречена Български червен полумесец, която бе регистрирана без проблеми, въпреки че според представители на Българския червен кръст създаването й е незаконно.
От БЧК обявиха, че т.нар. Българския червен полумесец е копирал устава на Българския червен кръст, и се опитаха да протестират по съдебен път срещу регистрацията на дублиращата ги организация. Българския червен полумесец обаче така или иначе продължава да съществува и да развива дейност, макар че създаването му изглежда е прецедент в дългогодишната история на Международната федерация на Червения кръст и Червения полумесец. (Съгласно Женевските конвенции от 12 август 1949 г. и техните допълнителни Протоколи от 8 юни 1977 г., и Закона за Българския червен кръст, в която и да е държава, на чиято територия функционира автономна организация, член на Международната федерация на дружествата на Червения кръст и Червения полумесец, може да съществува само една национална структура с емблема "червен кръст" или "червен полумесец”.)
Председателят на БЧП наистина е инициативен. Той финансира в същото с. Славяново (селото е част от Община Попово, намира се на 11 км от гр. Попово), и построяването на паметник на Незнайния турски воин, представляващ каменна пирамида, висока 6-7 метра, увенчана с полумесец, към който впоследствие се прибавя и кръст.
Като се има предвид географското положение на селото, ако е имало турски войници или части, дислоцирани близо до него, това не може да е било нито по време на Балканската, нито през Първата световна война примерно. Такива войници е имало по време на Руско-турската, освободителна за българите война от 1877-1878 г., когато и край това село има някакви сражения. Селото по онова време всъщност е било изцяло турско, казвало се е Караач Кьой, основано е през ХVІ век. (Български заселници идват тук чак през 1882 г.) Не знам какви чувства извиква подобен паметник сред хората от турския етнос и сред мюсюлманите у нас, какво точно им говори, на мен лично той ми звучи като някакво напомняне, да го наречем, за Османската империя, за това, че такава е имало и тя е владяла тези земи. Бог да прости загиналите, както и да са го наричали воюващите, но дали родените по-късно могат да видят в подобен паметник знак за обединение? Славяново, бивше Караач Кьой, е може би село, в което не е чак толкова лесно да се надживява миналото. Въпреки че точно в това село миналата есен Юзеир Юзеиров създаде и Клуб за приятелство и братство, на фасадата на който са нарисувани полумесец и кръст. 
Една похвален клуб, похвална идея, в която надявам се искрено вярва нейният създател...
Юзеиров може би разполага с достатъчно средства за разнообразните си инициативи - по негови собствени думи всички те са финансирани с лични средства. Може би бизнесът му върви добре и е достатъчно успешен, за да може да си позволи подобна дейност. Името на този човек се чу за малко, между впрочем, по време на предизборната кампания за парламентарните избори, когато ръководения от него Български червен полумесец раздаваше пакети с храна на бедни хора, за да гласуват за ДПС. (Дали той споделя управленските принципи и практики, които имаше ДПС, не знам, може и да не ги споделя, но така или иначе основаният от него БЧП раздаваше “хуманитарни помощи” в подкрепа на тази партия.)
Създаването на Мюсюлман демократичен съюз в страната е между впрочем на финална права. Доколкото ми е известно, на 26 септември т.г. ще се състои учредителното му събрание. Лице, което публично се афишира във връзка с организирането на тази нова партия, е пак г-н Юзеиров. Учредяването ще се състои в с. Славяново, което освен седалище на Българския червен полумесец, може би ще бъде седалище и на Мюсюлман демократическия съюз, ако се намери кой да го регистрира. Какъв би бил ефектът от подобна партия, по-скоро добър или по-скоро лош за това, което се случва в това общество - което едва ли може да се каже, че има достатъчна степен на интегрираност, достатъчно прочетени и излекувани противоречия от миналото или социални и икономически напрежения от настоящето (и в което има по-скоро недостиг, не наличие на добра религиозна култура) - не мисля, че е чак толкова лесно да се прогнозира. Какъв тип съдии и с каква точно правна съвест биха регистрирали тази партия на верска основа, е по-лесно като прогноза. Важен е разбира се и въпросът дали подобна партия е инициатива само на г-н Юзеиров, на негови приятели и съмишленици и т.н., или създаването й не е подпомагано от някакви хора, оставащи в сянка. Би било честно да се отбележи, че според това, което видях като проектоустав на Мюсюлманския съюз в един сайт в интернет, текстът звучи като цяло съвсем демократично. Но това, че уставът или проектоуставът, какъвто е все още, влиза в неизбежно противоречие с текстове от Основния закон на страната, не е причина, която би спряла учредителите. Те се опитват да създадат, да се преборят за нещо, в което вярват, за политическо представителство на хора, които изповядват едни и същи верски ценности, и смятат, че имат право на това.
Освен всички въпроси, които се опитах да задам дотук, може би си струва да спомена още един. Той е свързан с това доколко хората от различните етноси знаят достатъчно едни за други. Знаят ли например и въобще вълнуват ли се немалко българи от начина, по който следите от т.нар. Възродителен процес са останали в съзнанието на пострадалите турци и мюсюлмани? Че има жива памет сред жертвите за конкретните извършители на насилия и убийства, но жертвите или техните близки се страхуват да говорят за това? Пита ли се въобще някой защо след като темата “възродителен процес” толкова пъти политически се експлоатира (най-вече от една политическа сила) и толкова пъти се размахваха стари плашила, които да стряскат т.нар. традиционен електорат, конкретни извършители на насилия и убийства няма осъдени, има само една обща присъда на явлението “възродителен процес”? И колкото и да не е лесно в този случай да се отсъди индивидуалната вина, немаловажно е и обстоятелството, че някои конкретни извършители продължават да имат изглежда добри позиции в местната, а може би не само в местната власт, и затова жертвите или близките им си мълчат. Мнозина от тях не вярват още може би, не могат да са сигурни, че са точно толкова български граждани (с абсолютните същите права и задължения; с правото на точно тази вяра, имена, идентичност, които имат и които никой вече не оспорва), колкото и българите, колкото всички останали граждани на страната. Срещат се вероятно и настроения, носталгиращи в посока могъществото на една империя, в която основният етнос е бил техният, или просто патриотизъм, който няма връзка със страната, но има връзка с етноса, чувство за превъзходство на етноса, най-малкото. И от българска страна се среща разбира се подобно нещо. Патриотизъм, в който се гледат общо всички по етнически признак, нашите са добри, другите са лоши и т.н. Той може би не би имал толкова основания за изява, ако сред едни или други българи, живеещи най-вече в смесените райони, не се натрупват страхове или несигурност, че не живеят в собствената си държава.
Миналия месец прочетох случайно в един електронен форум една мечта, визия за България, която започваше с добре известната фраза на Мартин Лутер Кинг. Това обаче не беше мечта за общество, в което всички живеят заедно, независимо от техния етнос, вяра и пр., а доста по-различна. В тази мечта, разказана като сън, се описваше създаването на федеративна държава с три етнически чисти части и три официални езика, самоуправляващи се области, в които да живеят отделно българи, турци и роми. (За другите етноси, които живеят в страната, не ставаше ясно къде точно трябва да живеят.) Един мюсюлманин, вероятно интересен човек, може би искрен, беше описал мечта, сън за страната, в която и аз живея, разделена на три. Не знам дали подобна мечта е само негова, индивидуална, не знам дали и идеите му са само негови, дали политическите и обществените му действия не са повлияни от някакви външни фактори или интереси. Не искам да бъда човек, насаждащ недоказани подозрения. Не искам обаче, пък съм и достатъчно възрастна, за да бъда политически или обществено наивен човек. Това, за което във всеки случай лично аз мечтая или се надявам, е страната, в която живея, никога повече да не бъде ограждана с кльонове и телени мрежи. По пътищата към нея и от нея никога повече да не потеглят кервани с бежанци. Децата, които се раждат в нея, никога да не преживяват това, което преживяха и в близката история децата в Босна и Херцаговина, Косово или на други места на Балканите. Духовниците й да не се изкушават да бъркат религиозната вяра – едни с търговия на дребно, други – с политическа пропаганда. Небето и земята й да са винаги достатъчно свободни и отворени, и никога повече заради тях да не се налага да умират войници, да се затварят едни и да се отварят други балкански рани.
Абонамент за:
Публикации (Atom)