Обръщение на Българската православна общност в Чешката република

ОБРЪЩЕНИЕ С МОЛБА ЗА ПОМОЩ

Уважаеми сънародници,

Уважаеми представители на Българската държава,

Уважаеми членове на екипа и Вие, уважаеми г-н водещ,

Към Вас се обръщат българи, които от поколения – някои постоянно, а други временно, живеят в Прага, Чехия. Настоятелно Ви молим да ни помогнете в борбата за съхраняване на Българския Дом, намиращ се на ул. Америцка 28 в Прага 2, квартал Виногради.

Накратко историята на този Дом: собствениците на сградата, инж. Никола Георгиев Ангелов и Юлия Георгиева Николова, са били активни участници в живота на българската диаспора в Прага. След смъртта им, родолюбивите им наследници Величка Димитрова Георгиева и Юлия Николова Славова - също покойнички, изпълняват предсмъртното желание на роднините си да дарят завещаната им сграда на българската общност в Чехия. Нека подчертаем, че говорим за сграда, която далеч не е притежавала настоящия си обновен и ремонтиран вид. Единственият възможен начин сградата да бъде съхранена за българите по онова време, е бил да стане собственост на тогавашната Народна Република България – с идеята, че НРБ ще съществува винаги – но уви, вече сме само Република, а „народната” кучета я яли. Апетитите на определени високопоставени лица към имота, струващ един-два милиона евро, започват веднага след промените през 1990 г., като достигат апогея си през настоящата 2018 г., когато чрез посолството ни в Прага, Министерството на външните работи на Р. България, подава съдебен иск в Градския съд на гр. Прага, с настояване заемащите сградата организации на българите, сред които са Асоциацията на българските сдружения в Чехия (правоприемник на най-старата организация в Чехия - Българската културно-просветна организация (БКПО), представена от Българския културно-просветен клуб), и Българската Православна Общност в република Чехия (БПО създадена през 2001 г. и от 2010 активно работеща в Дома), “да я напуснат незабавно“, без абсолютно никакви реални аргументи.

Вместо да ни подпомагат в нашата дейност – както прави Чешката държава – те искат да ни изгонят и ликвидират като общност, за да могат да продадат Дома!!!? Имаме сериозни основания да твърдим това. Ако не сме прави в подозренията си, нека кажат честно и открито пред медиите, какви са намеренията им към сградата. Представяте ли си какъв срам за България и българския народ е този, който нанасят няколко чиновника по високите етажи, чрез действието или бездействието си?!

В този Дом, където се помещават: библиотека, дневен клуб, традиционна българска механа с професионална кухня (затворена, по нареждане на посолството! през 2016 г.), редакцията на списание "Роден глас" – съществуващо вече 45 години, репетиционна зала за смесен хор „Гласове от България”, офиси на сдруженията (АБС, БПО, БКПК), ателие за изписване на икони, инфоцентър и т.н.

Българският дом е част от Родината ни, в който са израснали поколения българи. Тук са се чествали и честват до сега именни и рождени дни, събирали са се и продължаваме да се събираме на официални и традиционни празници. Някои са се запознали на събиранията в клуба и по-късно са създали български семейства. В по-ново време, за българчетата, родени в Прага, сами организираме сбирки и мероприятия, свързани със запазването на националната им идентичност. Тук се провеждат богослужения на български език, изложби, фестивални дни, иконописни семинари, традиционни работилнички за малки и големи и ред други изяви. Като забележете: ние се самоиздържаме на доброволни начала и никой от нас не получава заплащане за труда, положен за запазване на българщината. Използваме голяма част от свободното си време, като се стремим с нищожните си средства да сътворяваме чудеса. Подпомагаме социално-слабите и възрастни сънародници, които и всеки петък се събират на българска седянка в Дома.

От 2015 г. изявите, които организираме, не се посещават от представители на Посолството и Българския културен институт, както беше през предишните години, дори когато са под егидата на Министерство на културата на Чехия и кметството на гр. Прага. Пишат се злонамерени клевети, целящи да омаловажат труда ни и да ни злепоставят. Трудно, но не и необяснимо остава за нас защо посолството така охотно подкрепя единствено организация “Възраждане”. Нима не сме всички българи?

Освен мерзките доноси и отказа за субсидия от българските държава и институции, систематично ни е отказвано съдействие при организацията и честването на празници, като: 3 март, превърналия се в традиция Събор на българите в Микулчице, организиран от АБС, фестивалнтеи дни “Надежда, Вяра, Любов и Мъдрост“, организирани от БПО. Следва да отбележим и първото в най-новата история православно великденско богослужение на български език в чешки катедрален храм, което продължи с тържество и богата програма в Дома.

Дори и да можеше да кандидатства, БПО трябва да има 30% от общата сума на евентуално отпусната субсидия (от Чешката държава) - не питайте дали можем да ги набавим. Само защото бе основана през 2001 г, БПО бе заподозряна в нападение на субсидийната баница и възникна неоснователен спор между организациите, бранещи Дома и ухажващата посолството ни “Възраждане". Спорът, продължил до 2007 г, и бе описан от един бивш вече посланик, като “военна ситуация в българската диаспора”. Естествено, в такава враждебна обстановка “кумчо-вълчовците “ от Външно министерство наточиха пак зъби да налапат Дома.

Най-важното е, че не българските държава или правителство, а работниците, градинарите, строителите, студентите и т.н – част, от които са живи и до днес са в Чехия, изграждат и поддържат този дом, делейки от залъка, труда и своите средства. Елате, и ще се убедите сами. Единственото българско държавно училище в Европа, което отпразнува 70 години от основаването си, също е създадено по иниацитивата на същата диаспора, както и Домът. Училище, подпомагано и със средства от Дома.

Политиката на сплашване и разделяне на българите в Прага, провеждана от страна на посолството ни, се подновява с назначаването на почти всеки нов посланик. Макар и основан на правни доказателства за собственост (нотариален акт), няколко чиновника, съчинили и въвели в действие плана за ограбването ни, пропускат моралните и етични аспекти на този измислен правен казус. Откъде накъде ще продават нещо, което не е тяхно?!?!?! Правят всичко възможно повечето българи да не ходят в Дома от страх – защото са зависими от посолството. Хора и организации, бранещи и свързани с Дома, не се канят на мероприятия организирани от Посолството, които дублират, без да ги обявявяват в официалната си програма: справка - 3 март в храма, Микулчице и Великден 2018 г.

Съвестните и добри хора в българските институции в Чехия - Посолство, Български Културен Институт, българското училище “Д-р. Петър Берон”, са подлагани на систематичен тормоз: хора с много добро име сред всички нас, само защото през свободното си време имат дързостта да участват в организираните за децата от Дома тематични работилнички за коледните и новогодишни празници, и фестивалните дни „Надежда, вяра, любов и мъдрост - всичко това, което ни сближава” – без да поискат позволението на „шефа“!!

Влизайки в посолството, не се чувстваш като на родна земя и между свои, а като нечакан и нежелан натрапник. На вратата те посреща някакъв “пазвантин“ и те гони като диверсант, ако си дошъл пет минути след изтичане на работното време, което, забележете, е от понеделник до петък от 8.00 ч до 11.30 ч., при това с предварително записан приемен час!!!

За сравнение, посетете Чешкото посолство в София. Там ви посрещат любезно по всяко време на деня, на български и на чешки език, и помагат с всичко, с каквото могат. Защо е така ли?! Защото служителите му са местни чехи или от смесени бракове и са наясно с проблемите. Колко от служителите на посолството ни в Прага говорят чешки език?! Как ни представят пред чешките институции, когато изпаднал в беда българин се нуждае от помощ?!?! И до днес старите българи като минават по улица „Краковска“, където е сградата на посолството, я заобикалят от страх. На времето наказанието е било отказ за подновяване на българския паспорт. Ето това наше „родно“ посолство иска да угаси и последното българско огнище на улица Америцка 28 в Прага. Защо??? За да се облагодетелстват шепа канцеларски служители.

Молбата ни е да дадете публичност на този проблем чрез Вашата медия или институцията, която представлявате, като предварително благодарим за Вашата ангажираност.

С нас можете да се свържете чрез нашите представители:

Силвия Кръстева - заместник-председател

на Българска Православна Общност в република Чехия,

тел: +420724780183, /WhatsApp, Messenger/

bulharskepravoslavi@centrum.cz

*Николай Флоров - ЧР на Българска Православна Общност,

тел: +420776029147,

angelovflorov@gmail.com

*Силвия Кисьова - член на управителния съвет на БПО,

тел: +420608722468

*Наталия Калайджиева – представител на българското малцинство в комисията на националните малцинства към кметството на гр. Прага, секретар на БКПК в Прага

tajmnik@bgklub.cz

Забрави

Забрави за това
колко бързо се скриват моретата
и дори океани се свиват
в подземна река,
ти си пътник по пътя,
по пътя към себе си,
и към всичко,
което започва едва.

Забрави за това
колко много любов е прахосана
и за всички бездомни
и зли суети,
ти си пътник по пътя
и пътят е в тебе -
там далече,
където сърцето не спи.

.

Г-н Гневен, Странната птица и Червеят

Господин Гневен имаше двойствен живот. Той все искаше да прави добри и велики дела, да го четкат и потупват по рамото, но делата му също бяха двойствени. Един червей се беше загнездил дълбоко в съзнанието му и той непрекъснато хранеше този червей с нови и нови съмнения, опитвайки се, парадоксално, да го превъзмогване. Г-н Гневен не знаеше, че никога няма да успее да нахрани този червей достатъчно, че той да спре да го гризе. Не знаеше, че няма как да живее в мир със себе си, докато иска другите да го харесват такъв, какъвто той смяташе, че трябва да бъде. Не знаеше и, че ако вижда някъде нещо по-грозно и отблъскващо, отколкото е, то може да идва от самия него и червея, който го гризе.

Г-н Гневен беше голям състезател и биткаджия. Искаше да бъде победител във всички битки, колкото и нелогични да бяха някои от тях, а някои – и направо безсмислени. Червеят в него не допускаше г-н Гневен да не е победител и талант във всяка една област от човешките дейности и дарби. До такава степен г-н Гневен трябваше да е талант във всичко, че се стигаше дотам да пренебрегва собствените си таланти, докато гони вятъра за някакви други дейности и таланти, които не бяха за него.

Амбицията на г-н Гневен да се доказва, че притежава всички таланти, го докарваше понякога дотам, че да не може да понася онези, които притежаваха някой от тези таланти, и да вижда у тях всякакви скрити лоши качества, които той, търсейки ревностно, както се търси под вола теле, понякога успяваше и да намери. Тогава Гневен ставаше Доволен, но само за малко. Защото червеят не преставаше да го гризе. И да иска нови и нови доказателства за прекрасните качества на гостоприемника си, чието съзнание беше цялото пропито от тлъстите щения на същия този червей. Но г-н Гневен не понасяше някой да се доближи до червея, пазеше го като върховна скъпоценност.

Един ден г-н Гневен срещна една Странна птица, която можеше да забелязва червеи като неговия отдалече. Тази Странна птица не се впечатли от тлъстия червей, който се криеше зад тънката мрежа от измами и самоизмами в главата на г-н Гневен. Видя го разбира се този червей, нямаше как да не го забележи. Но не й беше до него, не сметна, че е нейна работа да почне да го кълве и да освободи г-н Гневен от нещастното състезание със себе си. Странната птица живееше, при това, далече от г-н Гневен. Но, въпреки голямото разстояние, червеят на г-н Гневен започва постепенно все повече и повече да й досажда. И тя започна да прелита и да кълве от време на време челото на г-н Гневен, по-скоро, за да се защити от скрития зад това чело червей и гнусните му щения, а не защото смяташе, че може да клъвне и убие самия червей.

Странната птица знаеше, че този вид червеи могат да бъдат премахнати, само ако техният гостоприемник пусне някоя като нея вътре в себе си, ако й се довери достатъчно, че да я пусне. И то, за предпочитане, ако червеят е все още млад и неукрепнал, а не такъв, който да е бил хранен с години. Затова тя не си правеше илюзии, че може да убие червея на г-н Гневен. Но не й беше и в природата да търпи изстъпленията на нито един червей, бил той млад и не укрепвал, или пък голям, мощен и хранен с години.

Г-н Гневен се разсърди много на Странната птица - не толкова, защото го клъвваше понякога по челото, а защото инстинктивно усещаше, че тя представлява заплаха за скрития му, скъпоценен червей. И Гневен започна да удря Странната птица, да къса от перата й, да я кори и заплашва. Странната птица се оттегли и престана да лети заради г-н Гневен. А той се закичи с някои от откъснатите й пера и тихо прошепна на червея в себе си: „Видя ли, изгонихме я“.

Докато ходеше, закичен с перата на Странната птица, г-н Гневен успя да намери малко време и за собствените си таланти, и пожъна известни овации, но те не му бяха достатъчни. Трябваше да намери някоя друга птица, нечии други таланти, с които да се бори, за да спечели невъзможната битка с червея в себе си.

Г-н Гневен не знаеше дори това, че Странните птици са редки. И, че никоя обикновена птица, и да поиска, не може да спре неговата всеядна битка за самодоказване. Той обаче знаеше, че обикновените птици са за предпочитане. Никоя от тях не можеше да го ядоса толкова, че да се види такъв, какъвто е.

Змейова люспа

Йоан стоеше сам на билото и гледаше в далечината към замъка на огромния змей, който още не беше погълнал всички души в царството си, но беше на път да го направи.

Замъкът бе заобиколен от всички страни с високи стени и населен с армия от слуги, които носеха знака на змея и се хранеха с парченца от неговите люспи. За тия парценца, с които можеше да се купи всичко, те бяха готови да погубват нови и нови души, които не можеха да си платят за проклетите люспи. А и обикновените поданици на царството, уморени отдавна от битки за оцеляване, се предава вече сами и за стотна от стотната на една змейова люспа.

Само с няколко такива люспи всеки змейов слуга можеше да си купи, каквото поиска, да си построи къща-палат, да се вози в златни каляски и да има, при това на безценица, всяка от употребените от змея жени. А обикновените поданици на царството даже не си и помисляха, че могат да придобият в живота си дори само една цяла люспа.

Змеят, впрочем, отдавна вече не крадеше моми и невести. Те сами идваха при него и се бутаха на тълпи коя по-първо да привлече вниманието му. А той, преситен от тия тълпи, понякога подаряваше на слугите си по някой и друг екземпляр от драговолната плячка, или пък изхвърляше вече употребените си булки в задния двор на замъка, където слугите отиваха и си взимаха която им хареса.

В царството на змея никой вече не можеше да прави нищо, да купува и да продава, да съгради дом и да отгледа деца, ако няма скъпоценни парченца от змейовите люспи. Които змеят отделяше от огромното си туловище всяка пролет, и то ако бе успял да се нахрани с достатъчно човешки души през съответната година. Иначе ставаше много изнервен и зъл, пускаше огън от ноздрите си и изгаряше всеки, изпречил се неволно на пътя му. Слугите бяха длъжни да купуват с тези люспи, с които можеше да се купи всичко, душите на змейовите поданици. А най-добре се чувстваше змеят, ако му доведяха някоя непокварена, смела душа, която се беше борила до последно. Защото от такива души на змея му поникваха после не само нови, по-остри зъби, не само нови, по-лъскави люспи, но и крилата му ставаха някак си по-големи.

Йоан беше от тези упорити, непокорни души, които още не се бяха предали на змея. Той помнеше още как в малката стая, в която израсна, имаше окачена дъсчица с образа на Светеца-воин, убил прапрадядото на сегашния змей, заради похитена от него девойка. И освободил тогавашните хора от тягостното змейско иго, макар и не завинаги. Защото наследниците на прапрадядото змей се запазили живи и тяхното потомство се възцарило пак, подпомогнато от човешката алчност и страх, и всичко потънало пак в още по-голям страх и невежество.

И така до времето, в което Йоан се роди и порасна, и в което родителите му се бореха с много лишения, за да не предадат душите си, както и душата на Йоан, на змея. При това, когато Йоан беше още млад, не всичко се мереше със змейови люспи. Но после лека-полека, колкото повече души се предаваха и за стотна от стотната на една змейова люспа, и колкото повече души бягаха далеч, в други царства и страни, от проклетия тукашен змей, толкова по-скъпа ставаше цената на мерната единица за всичко в страната на Йоан – змейова люспа.

И дори, когато избягалите надалеч се връщаха за малко по родните си места и се сещаха за клетата си, ограбена от змея родина, те също можеха да купуват и продават, само ако притежаваха частици от змейови люспи. Пък били те и от някой чуждоземски змей, защото нашенският си имаше ош-беш с разни роднини по света – може би не толкова нагли и чудовищни като него, но все пак змейове. Разликата за избягалите обаче се състоеше в това, че там, където бяха избягали, змейовете не притежаваха всичко. Имаше някъде дори такива змейове, които изглеждаха почти опитомени. И макар и с много труд и усилия, в чуждите, далечни страни, избягалите души можеха да живеят някак по-човешки. Можеха дори да си купят с чуждоземски люспи или части от тях някой и друг имот, а и някоя друга човешка душа от родината.

Да, дори това се случваше. Човешка душа в родината да бъде купена от някой избягал сънародник. Но това беше по-скоро изключение. Повечето души, пребиваващи тук, в родината на Йоан, бяха отдавна или слуги на змея, или слуги на неговите слуги, или бяха вече на път към огромния му търбух.

Това поголовно унищожение и изгонване на души беше стигнало вече дотам, че жива душа не остана незасегната в царството на нашия змей. Всички или бяха слуги на змея, или слуги на неговите слуги, или бъдеща храна за него. И той, както и слугите му, можеше да се наложи да заминат някой ден за други земи, за да има какво да продават, купуват и да пълнят ненаситния търбух на чудовището – защото то имаше нужда от нови и нови души, за да диша, да се покрива с люспи и да размахва зловещо криле над имотите си.

Но това дали ще има нови души, които да отидат за храна на змея, и той отново да се покрие с люспи, с които се купува и продава всичко, не интересуваше Йоан. Той знаеше, че змеят няма да си тръгне никога, докато не успее да напъха в търбуха си и последните, най-силните и чисти души – защото освен, че единствени му се съпротивляваха, те бяха и най-добрата храна за него.

Влизайки в неговото туловище, пълно с толкова предварително смлени и смазани хора (от които му порастваха после тънки, изкривени люспи), тези, другите души, можеха да влеят в кръвта му качества, които той нямаше. Можеха да го направят наистина силен и смел. Не толкова тресящ се от напрежение дали слугите му ще успеят да му доставят достатъчно храна за новия сезон. Дали ще опазят всичките му многобройни резиденции, имоти, складове и тържища за хора. Дали пък и някой друг, чуждоземен змей, няма да се усили толкоз, че да вземе да го измести, да се настани на трона му, който слугите му, усъвършенствали до безумие в продажничество, едва ли щяха да защитят. Те просто щяха да се закълнат във вярност на новия господар и да предадат стария. Като всички слуги, можеше да разчита на тях само заради страх, алчност и лакейство. А страхът, който неговите слуги му имаха, можеше да бъде достатъчно силен, само ако и той самият беше такъв.

Затова на змея му трябваше душата на Йоан. И на малкото останали хора като него, които не се бяха още продали. Тези последни живи души, обаче, не бяха до Йоан и той не беше до тях. Те се бяха скрили в най-тайните, неоткрити от змея пещери и в последните неопоскани от слугите му гори. Затова нито Йоан можеше да победи змея, погълнал толкова много покорни души, заедно с техните страхове; нито змеят можеше да победи Йоан.

Въпреки че Йоан беше сам, а змеят не беше, змеят можеше да го победи, само взимайки част от силата на смела душа. Затова той бе пратил свои потери от слуги да претърсват последните пещери и гори, за да отрият някоя още жива, не продала се душа, която да бъде изядена. А Йоан можеше да победи змея, само ако срещу страховете на хилядите и хиляди души, погълнати в ненаситния змейски търбух, застанеше не само неговата, но и нечия друга смелост. Не само неговата, но и нечия друга решителност – за да победят заедно страховете на всички отдавна продали се хора.

Когато последната потеря от слуги излезе от тежките врати на замъка и се запъти на лов на души, Йоан стоеше още на билото на планината. Той обаче не искаше да гледа към потерята и изгубените души в нея. Затова извика в съзнанието си образите на близки и приятели, на другари по съдба, които бе изгубил. После си спомни си как едни от тях се предадоха и станаха слуги на змея; как други се удавиха в блатната змейска мизерия; как трети избягаха надалеч; а четвърти дори се опитаха да изнудват Йоан, защото, въпреки че мразеха издъно тукашния змей, бяха решили и те, че всичко се продава и купува. Спомни си за всички тях, извади от пазвата си дъсчицата с образа на Светеца-воин, пробол прапрадядото на сегашния змей, целуна този образ и се приготви да се хвърли от най-високото място на билото. Ако имаше късмет, можеше никой змейски слуга да не намери тялото му и да го предаде, макар и мъртво, за огромния търбух на змея. И змеят нямаше да знае, освен това, че един от последните наследници на Светеца-воин вече е напуснал тази грешна земя и няма да изправи копието си срещу него.

И може би някой ден, въпреки всичката продажност, алчност, мизерия, ужас и страх, които пиеха последните живи сокове от души и тела, и се опитваха да похитят децата още от утробите на майките им, може би щеше да се роди някой друг Йоан, който да не е сам и който да се изправи срещу огромното туловище на змея. Да го убие, подкрепен от свои другари, и да освободи тази красива и тъжна страна, в която Йоан се роди и живя. Да изхвърли боклука и да направи послушни слуги на народа дори децата на змея.

С тази мисъл Йоан полетя надолу, а Светецът-воин слезе от високите небеса и, поемайки уморената душа на Йоан на своите невидими рамене, взе и копието му, и хвърли това копие към големия замък на змея. Копието изсвистя като стрела, изгуби се в далечината и, стигайки през всички дебели стени и безбройни слуги до леговището на змея, се заби право в сърцето му. Змеят изхриптя, задави се с кръвта и жилите на всички, които беше погълнал в търбуха си, а после очите му се изцъклиха. Като видяха това, слугите почнаха да пълнят панически джобовете си със змейови люспи и да бягат от замъка. Те не знаеха, че с тези люспи вече няма да може да се купува и продава всичко, но след като чудовището бе вече мъртво, само за тях можеха да се хванат…

После, когато се разбра и разчу, че огромният змей е бил поразен, а слугите му са се разбягали, някои другари на Йоан решиха все пак да се върнат в озлочестената си родина. Те се сетиха и за Йоан, и поразпитаха малкото все още останали живи човешки души, излезли вече от гори и пещери, дали не знаят нещо за него. Никой обаче не знаеше нищо за Йоан и никой не го намери. Само едно дете от завърналите се намери в тревата, недалече от опразнения замък на змея, дъсчица с образа на светец-воин и попита родителите си кой е човекът, който е нарисуван там. „Не знаем – казаха те. – Май това е образът на един забравен светец воин, който преди да си заминем оттук, дори служителите в храмовете продаваха за стотна от стотната на една змейова люспа“. После се загледаха по-внимателно в крехката, стара дъсчица, и избледнелият образ им заприлича не само на Светеца-воин, роден и живял преди толкова векове, но и на човека от тяхното време, когото така и не намериха.

Сбогуване

Когато нямаш нищо, имаш всичко,

което тъй отдавна си изгубил.

Когато имаш нещо средно и прилично,

се утешаваш, че не си се влюбил.

Когато нямаш нищо, спи тъгата

в сребристобели, дрипави дантели

и можеш още да обичаш вятъра

и бурите, които са те взели.

Не можеш да нагазиш във водата,

в която някога си се удавил.

И средна и прилична е тъгата,

когато се сбогуваш с минал жребий.

.

Когато си сам

Когато си сам, нищо няма значение.

Дори веселбата сърдечна с приятели свършва
и се разотиват по своите пътища.

Когато си сам, любовта е тъга и спасение.

Но как ли изглеждаше тя, Боже мой,
как ли изглеждаше тя...

Вече няма значение.