Бела

Тя беше само едно улично куче, което просеше хляб и целуваше после ръцете ми. Имаше красиви очи, голяма захапка и невероятен спринт. Бела беше част от пейзажа на площадчето пред кварталното магазинче, където внучето на сестра ми, на връщане от училище, се гонеше с нея и й даваше неизядената си баничка или тутманик, които му дават там, и които и без това не стават за друго. Всеки път, когато го взимах от училище и се изкачвахме на баира пред кварталното магазинче, малкият й хвърляше залъчета и я гледаше прехласнато как ги лови още във въздуха.

Бела си и имаше другарче, едно по-малко на ръст и по-страхливо, безименно куче, което внучето Съни нарече Кафявко – то беше кафеникаво на цвят. А Бела беше бяла, красива и смела. И ако някое непознато куче минеше през площадчето, или пък заблудена котка се изпречеше отнякъде пред погледа й, Бела можеше да стигне до тях невероятно бързо. Въпреки годините си, които не знам колко бяха, но не беше млада, Бела имаше в себе си много живот.

Преди време Бела си имаше и стопани – едно семейство с вила в района, които обаче я изоставиха. От тях остана само името, което й бяха дали и което й отиваше. Лека-полека Бела се беше превърнала в кучето на махалата, което различни милостиви хора хранеха кой с каквото намери.

Бела и Кафявко, на което само аз и внучето на сестра ми знаехме името, бяха по едно време удостоени с внимание и от общината, която изпрати някакви хора да ги скопят и после пак да ги пуснат там, откъдето ги бяха взели. Дали някой не смяташе, че бездомните кучета не могат да станат агресивни, когато ги погне глад, и когато този глад и студът през зимата се стоварят немилостиво върху кучешкия им живот, не е ясно. Но Бела и Кафявко не бяха агресивни, те бяха две кучета, които поради липса на по-добър избор, бяха приели всички, които ги хранеха, за свои стопани.

И така... до днес.

Днес някой нахрани доверилата се на всички двуноги четиринога красавица Бела и нейният приятел Кафявко така, че те вече никога повече няма да изпитат глад. Днес, по тъмно, за да не видят другите, някой ги нахрани така, че след известна мъчитба, те са напуснали този свят. За тяхната смърт ми разказа собственичката на кварталното магазинче, която се тюхкаше, че не е разбрала навреме, че са били отровени, за да им даде мляко и да се опита да ги спаси.

Като излязох от магазина, видях до една кофа за боклук безжизненият вече Кафявко. Разбрах по-късно, че той бил добре преди това, стоял до Бела и я близал с език, а минувачите не знаели защо Бела лежи в снега. А Бела изглежда се е вдигнала от снега и с последни сили е успяла да пропълзи до парното помещение на една къща срещу магазинчето, в която живеят няколко деца, които я хранеха и обичаха.

...Не знам какво ще кажа на малкия Съни, когато се изкачим с него пак на площадчето пред кварталното магазинче, където Бела вече няма да ни посрещне. Не знам дали да му кажа, че Бела най-накрая си е намерила стопанин, отишла е при Стопанина на всички ни, където няма болка, студ, коварство и глад, или да му кажа, че за разлика от кучето Бела, не всички хора имат душа.

П.С.: Кучето на снимката не е Бела, макар че прилича на нея. Намерих тази снимка в нета, понеже нямам снимка на уличното куче Бела. Почивай в мир, Бяла красавице, и ми прости, че все бързах за някъде и нямах време да ти покажа, че хората също могат да обичат.

Тази пролет, едвам ненастъпила

И ми иде да вия в кресливото

Изсушено от глупости време

Но мълча и потъвам в незримото

Като сянка от нечий друг жребий

Светлината потъва в сърцето ми

Като сребърна тиха въздишка

И я крия дори и от себе си

За да мъкна товара си лишен

Оглушава от крясъци времето

Оглушавам и аз от тълпите му

Всеки крачи обратно на себе си

И се чуди защо не го виждат

И ме вика детето забравено

В оня чист, мимолетен прозорец

В който всички не знаехме нищо

Но светът беше тайнствен и виждащ

На шега си играехме с вятъра

И на слънцето шепнехме приказки

А сега знаем пътя към края

И цената на всичко излишно

Тази пролет, едвам ненастъпила

Ще ме чуе ли, въпреки крясъка

Или просто ще мина по края й

Натоварена с всичко предишно

Абревиатурата СБЖ

Във връзка със 170 години от началото на българската журналистика и 120 години от създаването на организирано журналистическо движение в България, днес Съюзът на българските журналисти награди:

с почетна грамота и плакет -

СВЕТИЯ СИНОД НА БЪЛГАРСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА

С почетна грамота и "Златно перо" -

ПАТРИАРХ НЕОФИТ

Общинските съвети на Нова Загора, Враца, Разград...

В категорията 'ЖУРНАЛИСТИЧЕСКИ САЙТ' СБЖ награди:

своя сайт  и неговия главен редактор ПЕТЯ КОЛЕВА - ЦАКОВА с Грамота и почетна значка „Златното перо”, както и с плакет на СБЖ.

По същия повод – две сериозни кръгли годишнини, свързани с историята на българската журналистика, СБЖ награди с благодарствени грамоти:

...

4. Розалина Евдокимова

Сайт на СБЖ

5. Петър Пъдев

Сайт на СБЖ

6. Иван Тодоров

Сайт на СБ

7. Александър Бозаков

Член на УС на СБЖ

8.  Цанко Митев –председател на журн. д-во в Нова Загора

9.  Тодор Попов –председател на журн. д-во в Самоков

10. Ангел Павлов – член на журн. д-во в Разград

11. Златка Димитрова – член на журн. дружество в Хасково

12. Евдокия Марангозова - председател на журн.д-во Враца...

По същия повод СБЖ награди посмъртно:

...

ВЕСЕЛИН ЙОСИФОВ – председател на СБЖ през 1976-1986 г.

БОЯН ТРАЙКОВ - председател на СБЖ през 1986-1989 г.

ПРОФ. ВЛАДИМИР ТОПЕНЧАРОВ - председател на СБЖ през1955-1956 г

Освен изброените дотук, СБЖ даде и някои награди, които не будят недоумение, както и такива, които са едно хубаво изключение.  (Пълният списък на всички наградени може да се види тук - http://www.sbj-bg.eu/index.php?t=25355 )

Що се отнася до това има ли в България Съюз на българските журналисти - или той отдавна се е превърнал в празна черупка, в някаква марка, окупирана от номенклатура, която е всичко друго, само не и журналистическа, за да могат хората от тази номенклатура да взимат приходи от сграден фонд, купен от български журналисти преди 9.09.1944 г. (когато такъв съюз наистина е имало), както и да прави тази марка в някакъв смисъл за посмешище - на този въпрос който иска, може да си отговори и сам.

Трохи по пътя

Злощастно бедна и от бедност уязвима

Изгубена следа от дълъг шал

Била навярно някому любима

А после се стопила като жар

И в толкова неща се провалила

Проблясва и угасва миг след миг

Мъниста от небето преброила

И пръснати трохи от земен дял

Приказка за ламската държава

Имало едно време една малка страна, в която живеела една голяма и страшна ламя. Таза ламя имала много глави, много търбуси и много… каузи. Тя била направила така, че институциите в тази страна непрекъснато да имат каузата да възпроизвеждат удобни, некадърни, продажни и/или безотговорни министри, депутати и чиновници. Била виновна и за това, че независимата съдебна система непрекъснато имала каузата да съдопроизводства, независима от справедливостта. Както и за това, че въпреки многото политически партии, идеи и платформи, съществуващи в споменатата държава, тези партии имали каузата да възпроизвеждат по законен начин скараното със законността ламско статукво.

Ламята не изпуснала из поглед не само правителствените, но и неправителствени свои подопечни. Тези последните били толкова много, че засенчвали броя на политическите партии и на всевъзможните държавни агенции, взети заедно. Но високите граждански и политически ценности, за които казвали, че се борят всички, като ги канели за експертни речи по ТВ и радио студиа, им стигали, колкото да си сменят офисите от неправителствени в правителствени. Или, ако не това, да си намерят някой по-висок офис в чужбина.

Медиите в тази страна също имала кауза, подходяща за ламската държава, и тяхната хич не оставала по-назад. Те непрекъснато сменяли някакви неясни, продажни и съмнителни собственици с други, още по-продажни и съмнителни такива. В резултат на което били създадени такива медийни застъпници на обществения интерес и такива лъскави медийни сутеньори, че елитни компаньонки и магистрални труженички непрекъснато им завиждали и искали да станат като тях.

Разбира се в тази страна имало и граждани, които казвали, че не може така, тука има гражданското общество и то няма да се даде на ламските служби да го лъжат и заблуждават. И тези граждани имали кауза, която разбира се се състояла в това да се борят срещу корупцията, разрухата, непочтеността и несправедливостта, от които се хранела ламята. Но тази ламя вече имала толкова много глави, клонове и търбуси, че почти нямало как да не умреш от глад или да не избягаш далече, ако не си свързан никак с ламското тяло. Затова може би и гражданското общество вместо да расте, непрекъснато се самоизяждало в малки или по-големи групи по интереси. Защото я някое чревце от ламя неминуемо се показвало и сред чистите и невинни граждани; я онези, които не се били докопали до чревце, го придърпвали от онези, които вече били.

Всичко имало иначе в тази малка страна. И води имало, колкото щеш, но само за да се събират как дойде в язовири и рибарници, и да помитат по-лесно колкото се може повече къщи, хора и животни в села и градчета. И гори имало, колкото щеш, но само за да има дървета за сечене и по неизсечените още склонове, и за да не остане „дървения“ търбух на ламята по-назад от нейните търбуси, заложени в други сфери. И други природни богатства имало също в тази бедна, презряна страна – злато, сребро, мед и пр. ценни метали, но те служели само за да може ламята да има по-добри международни контакти и за това някои чуждестранни лами да се облажат и те, ако може, давайки разбира се каквото трябва на домораслата ламя.

„Не може повече така, не може…“ – жалвали се и протестирали недоизядените жители на ламската държава, които трябвало да сменят от време на време едни нейни публични глави с други, чрез свободни и демократични избори. И затова пред тях непрекъснато се появявали нови или пременени в нови партии юнаци и борци с ламята, които казвали, че ще й секат главите, и ще отърват онеправданите от многото й търбуси.

Всуе… Ламята всеки път си оставала цяла-целеничка, жива, здрава и добре преяла. Тя бъркала от време на време в някой от своите складове и трезори и изваждала от там някоя златна ябълка, която да хвърли на поредния голям юнак, който обявявал, че ще се бори с нея. И юнакът взимал дадената му от ламята златна ябълка, обикалял стъгди и мегдани, пъчел се и изричал огнени слова, почти като змей. А после и този юнак отивал нейде я в националния, я в наднационалия парламент, за да се бори там за правото на ламята да продължи да лапа чрез много си глави и търбуси, и да бълва огън по непослушните, ако въобще се намерели такива. Както и за да имат и юнаците по някоя златна ябълка за предизборните си масрафи.

„Но защо тази ламя е толкова силна?“ – казвали си понякога малкото останали незапленени от нея люде, които не били скочили под влакове, не били се хвърлили в язовири, не били се самозапалили пред фасадни ламски сгради, или не били отишли да се борят с ламите в други страни, които не били толкова силни и не всички блага и институции зависели от тях. Питали се те, питали се и не можели да се сетят, че ако те не са се предали напълно на ламята, то това е трябвало да направи някой от техните родители или близки, от техните съграждани или колеги, от техните съратници за справедливи каузи, от техните приятели и врагове.

Ламята била станала част от техните семейства и от техните професионални гилдии, от техните начини за оцеляване – за едни, или за безметежно угояване – за други. За да се преборят с такава ламя, те трябвало да намерят юнак, който да е по-силен от всичкия човешки страх, от всичката човешка алчност, от всичката човешко малодушие и стремеж за лесни облаги. Къде да го намерят този юнак, къде да го търсят? И кой ли юнак би могъл да се справи сам с ламя с толкова много глави и търбуси, ако няма и други юнаци с него, които да победят в себе и край себе си всичките изкусителни златни ламски ябълки, всичките ламски уловки по всичките ламски държавни, общински и НПО етажи, всичката ламска мощ и сила? Сила, която ламята била взела не само от техните роднини, приятели, колеги и съграждани, но в крайна сметка и от самите тях.

Имало ли въобще такъв юнак, който да се пребори с ламята, може би ще попитате?

Имало, и такъв имало, но той бил станал твърде невидим и слаб. На него никой не му давал нито златни ябълки, нито ефирно време по телевизиите, нито дори, понякога, и коричка хляб. Без него обаче била невъзможна щедростта на бедните да дават от малкото, което имат. Нито слабостта на богатите да не могат да продават душите си напълно. Без него не би останало нищо и от смелостта на смирените, да вършат работата на онези, които нищо не вършели, но все заемали първите места. Без него не би била възможна и глупостта на мъдрите, презрели лъскавата и жизненоважна прегръдка на ламята. Обаче този юнак, дето знае как да пребори ламята, мили възрастни, може да си иде и от децата.
.

Там, където се връщат щастливите

.

И когато отново съм сам

Сам по пътя и сам сред стихиите

Покажи ми, че още си там

Там, където се връщат щастливите

Покажи ми, че има един

Невъзможен, но истински изгрев

И, че времето спира едвам

За да срещне отчаяно живите

Покажи ми, че можеш да спреш

Като птица на мачтите счупени

Да намериш под преспи от скреж

Онзи кораб в душите изгубен

Ще се върна при своя си край

И при своя си път през пустините

Ако Бог се смили да си там

Там, където се връщат щастливите