„На кютука“ – елитен клуб за несретници

На Сашо, който носи кръста си с изключително човешко достойнство;

На Глухонемия, който знае стойността на всеки жест;

На Юкси, един скитник по душа, рязал дърва в Коми и лепил плочки в Германия, който няма да се върне в родното Ардино, нито при майка си в Бурса;

На Заро, най-светлия и трудолюбив български ром, който може да срещнете;

На баба „Секси“, която гасне бавно в малката си къщичка;

На Юри, който може би не се казва Юри, но това не е важно. Важното е, че не се страхува да бъде човек;

На Петко, който си има дом и добра жена, но знае много за болката;

...и на всички, които не са споменати поименно.

Това е елитен клуб, не всеки може „да се запише“ в него. Само отчаяни гастарбайтери без постоянен покрив над главата, изпаднали на социалното дъно бедняци или пенсионирали се без време по болест горди мъже може да отидат „На кютука“.

В елитното заведение, състоящо се от един истински пън с размери около 90/90  и една пейка, опряна на страничната стена на селския магазин "За всекиго по нещо"*, може да срещнете всякакви човешки съдби и зиме, и лете. Може да вали дъжд или сняг, или да духа вятър, но все ще намерите някой несретник, който да е седнал на пейката до пъна, или направо на бордюра на улицата, защото не винаги има място за всички елитни членове. И той да ви почерпи с една цигара, ако има, или с вино, тип „боя за прежда“, както го наричат тука, понеже евтиното вино обикновено е разредено.

Чашите са забучени в една малка ниша на стената на магазина, на чиято фасада отпред гордо се мъдри знамето на Европейския съюз. Магазинът е собственост на семейство кръчмари, които държаха най-елитната (пропаднала т.е.) селска кръчма, на която пишеше „Сладкарница“, преди да се превърне в обикновена тенекиена барака, каквато си и беше, само че не толкова опоскана. Бараката е собственост на селската кооперация или на общината, не знам точно, и семейството кръчмари я държаха под наем. Но понеже някой реши, че за подобна непретенциозна постройка трябва да се слага коджа наем, в това село вече няма истинска кръчма. 

Той и магазинът с гордото знаме на Европейския съюз отпред също май е собственост на селската кооперация или на общината, но него няма кой да го закрие, както и несретниците няма кой да ги закрие, та затова, откакто я няма „сладкарницата“, те се мотаха известно време пред едно крайпътно кафене, което по-късно общината услужливо замени с поредната „Lafka“. Но хората, за които става дума, са елитни, не им хареса нещо Пеевската будка. И така лека-полека всички се преместиха на кютука.

Но това заведение на открито не е обикновено място, колкото и може би да не ви се вярва, че един пън и една обикновена пейка, опряна на някаква странична стена, могат да служат за социален клуб, пиаца, пивница и какво ли не още. Тук сутрин може да намерите кой да ви направи груба или фина мазилка, който да ви пренесе комюра или да ви нареже дървата, да ви окоси ливадата или да ви прекопае градината. А може и да не намерите, но ако не намерите веднага, не е фатално. Просто този „офис“ няма фиксирано работно време, но „служители“ винаги ще се намерят, дори да не е веднага. Те всички се познават добре, и тях ги познават. В едно село, дори да се намира до столица и да е пълно с „прикяри“, т.е. не родени тук жители, няма как да не е така.

Разбира се "На кютука" не винаги всичко е розово. То даже въобще не може да се нарече такова, особено ако в един и същи момент всички джобове са останали празни. Тогава кръчмарката, която държи магазина с гордото знаме на Европейския съюз, може и да им даде цигари, бутилка вино или някое „патронче“ на вересия, но по-вероятно е въобще да не им даде. И тогава постоянните членове могат да се погледнат по-тъжно от старо куче към скъпите коли, които спират понякога пред магазина, на път към луксозни вили или цели „прогимназии“ във вилната зона. Там бивши или настоящи министри, известни личности от хай-лайфа, видни и не толкова мутри и бизнесмени, са си построили по някоя „къщичка“, в която има всичко.

Но никой не може да се радва на крехкото зимно слънце, на подарената цигара или бутилка, на взетото назаем парче хляб или наденица като елитните членове на това заведение. И никой не може като тях да цени малките неща, на които се крепи животът. Когато „На кютука“ има смях, той се чува от минувачите, които се заслушват, но не се изкушават да „влизат“ в подобно заведение. Или ако се изкушат, седят малко като на тръни, чувстват някак си, че мястото им не е точно там. А когато има бой, защото и това се случва понякога в тъмните вечерни часове край пъна, полицията обикновено не разбира какво точно е станало, пък и не се хаби толкова да разбира.

Каквото и да се случи, на другия ден всичко си е по старому. „На кютука“ не е важно дали си българин от Силистра, турчин от Ардино, ром от Бойчиновци или македонец, който знае повече за българската история от мнозинството български политици. Не е важно откъде си дошъл, как се казваш, как си облечен и дори това дали имаш или нямаш пари. Няма дрескод, няма членски карти, но, както вече споменах, това е елитен клуб, не всеки може да влезе в него.

И така, докато минавате покрай кютука и селския магазин, можете да видите например Глухонемия, който разбира от хора и жестове повече от мнозина, имащи слух и език. От такива, които няма да чуят въобще какъв човек сте, дори когато това ги интересува. Можете да видите и бледата, леко превита фигура на един майстор на камини, който вече не може да прави такива, защото почти нищо вече не може да прави, освен да остане горд и в бедността и болестта си, понеже е силен мъж, свикнал да търпи. Можете да видите и несресаното и немито, но озарено лице на един гурбетчия, който знае как на български, турски, руски и немски да се спазари за някаква работа или да не се спазари. Този последният, ако сте му симпатичен, може да ви почерпи с последните си пари. Можете да видите и един тъмен мъж, ходещ вечно с работен комбинезон, който е построил може би повече къщи, отколкото има в родното му Бойчиновци, и който е толкова предан към своята фамилия там, че тази фамилия, докато има той двете си златни ръце, никога няма да остане гладна.

И всякакви други хора можете да видите на кютука. Едни може да ви рецитират Смирненски или Ботев, когато са в настроение; други може да си мълчат и да ви мерят колко струвате; трети може да се опитат да ви изпързалят, за да си развеселят живота или за да изкарат за днешната дажба с възможно по-малко усилия. Само жизнената преди баба Нада, която и на 70 и кусур години беше толкова много жена, че я наричаха „баба Секси“, няма как вече да срещнете. Тя вече няма как да мине оттук и да изпроси и тя ако може някоя друга цигарка - понеже не е направена така, че да стига дори за хляб, мляко и ток, камо ли за цигари и кафе, обикновената българска пенсия. Сега бедната баба Нада, от която нито далечните й родини, нито социалните служби, нито жената, която ще наследи къщата й, се интересуват, не може вече да мине оттук, макар че къщичката й е съвсем наблизо. Сега тя може да разчита само на Божията милост, че няма да се мъчи прекалено дълго; както и на квартиранта си, който единствен се грижи за нея, въпреки че от това няма да спечели нищо. За разлика от една местна бизнес "дама", която ще й вземе къщата.

И накрая, на кютука може да срещнете и някой човек, който не е на социалното дъно, но знае истинската стойност на нещата и затова не се чувства чужд тук. И този човек, ако знае горе-долу с какво точно се занимавате, може да ви попита: „Защо не напишеш разказ за това място?“. И вие да го напишете, понеже за такива елитни клубове с такива елитни членове наистина си струва да се разкаже.

--------------------------------------------------------------------------------------

* На снимката може да види фасадата на магазина, пред която също има пейка, но "заведението", за което става дума в текста, не се вижда, за съжаление. То започва от ъгъла на лявата странична стена на магазина. Снимката е взета от сайта на съответната община.

Пътеводител на емигранта турист

Най-важните хора са роднините. Сваки, сватове, вуйчовци, баджанаци. Защото нали кръвта вота не става, а и да не са ти кръвни роднини, важното е, че са ти рода.

Най-важните приятели са купонджиите, които носят на пиене. А ако някой от тях се е скарал с жена си и има достатъчно време, за да си спретнете заедно "ергенски купон" на морето – още по-добре.

Най-важното нещо е свободията. Няма защо да подравняваш ливади като примерен американски гражданин, нито да се правиш на по-възпитан, отколкото си. Тука това не е нужно, тука всички я карат на верев.

Най-важните пътища водят към кръчмата. А кръчми в България бол и приятели на маса бол. И ако седи човек с чаша скъпо шампанско на морския бряг, може да почувства почти като руски новобогаташ, за когото Черно море отдавна е по-достъпно от всички баби, стрини и пропаднали българи, взети заедно.

И накрая, като се върне пътникът във втората си родина, нека не съжалява за това, че се е родил не американец или европеец, а българин, понеже балканският мъж има и предимства, които му позволяват да не страда излишно за неща, които така и така никога няма да разбере. 

Докато подравнява ливади и се прави на по-възпитан, отколкото е, той може да продължи да тъгува разбира се за онази България, в която нито може да се върне завинаги, нито може завинаги да напусне.

Свещ на вятъра

Имало едно време едно Бяло момиче, бяло, та почти прозрачно от самота.

После Бялото момиче станало Алено от прилив на чувства и грешки, като кръвта, която може да носи живот и смърт едновременно.

Но понеже любовта не му донесла ни живот, нито смърт, то само почти изгоряло в нея.

И се превърнало в жена.

Жена, която можела да се примири с неща, с които нито Бялото, нито Аленото момиче биха се примирили.

За някои тази жена може би изглеждала горда и непристъпна, за други – улегнала и успокоена. Но тя продължавала да бъде сама със себе си, понеже само онази любов, която носи живот, може да прекъсне подобна самота.

Животът, носен сам за себе си, не можел да я прекъсне. Той можел само да я превърне в...

Сива жена. Като студена пепел в огнище или като цветове на дъгата в черно-бял филм.

А после, после Сивата жена се превърнала в Черна. Като страниците на изгоряла книга, в която можело да има всякакви много интересни истории, но никой вече не можел да ги прочете.

И Черната жена продължила да диша, докато не избелели не само косите, но и спомените й, и вече нищо нямало значение.

Тя знаела, че някой ден пак ще стане Бяла. Като запалена свещ на вятъра, заровена свещ, която едвам се вижда.

И можел ли някой да каже дали тази свещ вече е упокойна, или е част от един вечен смисъл, отнесен там, където едно Бяло момиче танцува с онази Любов, която няма ни начало, ни край.

Дори на онзи свят може обаче да не намерим най-силно обичаните от нас хора, и още по-малко – онези, които не сме успели да намерим навреме.

Скитник между световете

Имало едно време един аристократ, който цял живот си броил стотинките, за да оцелее. Когато бил малък, той дори не знаел, че е такъв – бил нещо като „грозното пате“, с което други „патици“ се развеселявали. А когато пораснал, никой не му простил това, че е бедняк със „синя“ кръв. Нито „лебедите“ го припознали за свой, нито „патиците“.

Когато героят на тази приказка превалил билото на живота си и започнал бавно да се спуска надолу към залеза, който очаква всеки един от нас, той все пак се бил научил на известна практичност. Но това не му помогнало да се отърве от бедите, и той пак броял и делял стотинки, за да върже двата края, а те все къси излизали и все стърчали.

Уморил се аристократът да пресмята всеки ден хляб ли да си купи или кафе, и ако сподели с кварталните кучета част от вечерята си, дали на другата сутрин ще има и за самия него. Но то такива били неговите сметки, все на дребно. „Защо така премина животът ми? – запитал се един ден той. – Защо никога не успях на едро да се предам, а цял живот продавам труда и талантите си на дребно?“

Но късно било вече за такива въпроси. Дори да би бил способен тепърва да се продаде изцяло и наведнъж, кой би се заинтересувал да купи свободата на съвестта на един подобен на скитник стар благородник?

„Ако върви така, някой ден ще чакам като тези кучета, които ме гледат сега с предани очи, някой да ми подхвърли парче хляб. Дори това няма да съм способен сам да изкарам…“ – казал си с тъга нашият герой. – „А това вече наистина ще е непосилно за мене“. А кучетата, които понякога хранел, целували ръцете му и не му се сърдели, когато нямал какво да им даде. Понеже и те били благородници – оценявали всеки жест и му отвръщали подобаващо. Нищо, че едното било от породата „улична превъзходна“, а другото – изоставен домашен любимец с трудно установима порода.

„Защо хората, колкото и да им дадеш, могат да те забравят, когато вече нямат полза от тебе?“ – запитал се нашият герой. „Защо някои от тях се радват, ако успеят да те излъжат да им дадеш повече, отколкото заслужават, и дори смятат това за въпрос на чест..?“

Но нямало полза и от подобни въпроси. За мнозина даващият повече може да е нищо друго, освен глупак, който просто не се е научил добре да смята. Дори благородниците могат да не го признаят – доколкото такива въобще са оцелели – защото бедният аристократ плаща по-скъпо от богатия за това, което е, и може цял живот да си остане нещо като скитник между световете. Колкото до парвенютата, които движат този свят, те по принцип не харесват особено благородниците, дори когато са богати. Понеже, колкото и да ги имитират, не могат никога да ги копират напълно.

Все пак, нашият герой продължавал да е свободен. Той бил платил за тази свобода толкова много – за свободата да бъде това, което е  – че нито „лебеди“, нито „патици“ можели да го надиграят в онази игра, в която един Бог знае кой какво печели и какво губи. За всички таланти, дадени на хората – заровени, за да ги “опазим” по-добре, или похарчени в бедност и в богатство – един Бог знае колко точно ни е дал и колко трябва да му върнем.

Приказка за птичия народ

Имало едно време една красива страна с умерен климат и неумерени злодейства, в която се раждали всякакви пернати твари, но оцелявали главно бухали, лешояди, кукувици и тук-таме заблудени патици.

Много птици били напуснали тази страна, много ята отлетели от нея в различни посоки. Стигнало се дотам, че бухалите, кукувиците, лешоядите и дори заблудените патици започнали да се замислят, че в красивата страна, в която точно за тях не било трудно да оцелеят, се излюпват все по-малко пилета, и то най-вече от кукувичи яйца.

Пилетата се излюпвали другаде и не се завръщали нито прелетните, нито непрелетните птици, които били напуснали страната. А бухалите, кукувиците и лешоядите наистина не били достатъчни, за да оцелее птичият род.

Този птичи народ се бил роил много пъти през времето. Той се роил и части от него прелетели завинаги другаде, още когато прапредци на днешни пернати тръгнали на ята към земи и места, които сметнали за по-сигурни. Тогава злодействата и причините за прелитането били други, но все едно, пак си били злодейства. А имало пернати, прелетели дори преди два-три века другаде, чийто наследници все още помнели откъде са тръгнали прародителите им, какви песни са пели и какъв птичи език са имали. Не бил изчезнал нито езикът, нито песните за част от потомците на отдавна напусналите пернати.

И така, дошло време, когато в страната, в която се излюпвали все по-малко пилета, някой се сетил, че трябва да се направи нещо да не се загубят завинаги отлетелите птици. Седнали да мъдруват бухалите, разкукали се кукувиците, дори заблудените патици се размърдали. Обаче им трябвали и някакви други видове птици – трябвали им орли, които да летят високо и да могат да виждат надалече; трябвали  им гълъби, за да подскачат мирно по земята и да забелязват всяко малко зърно; трябвали им дори врабчета, които да огледат челяд и да преживеят зимите, без да измират все по-лесно от глад и студ.

Имало разбира се в тази страна все още и орли, и гълъби, и врабчета. Имало, но те били малко. Едни я били напуснали – и дори непрелетните птици се превърнали в прелетни. Други не оцелели в битката за оцеляване, защото, както вече споменахме, в тази страна не било трудно да оцелееш само ако си бухал, лешояд или кукувица.

Главните лешояди, бухали и кукувици, които управлявали страната, допуснали веднъж в птичето народно събрание прелетели за малко от другаде птици да разискват въпроса за общото бъдеще. За това, че поне част от отлетелите пернати не били забравили птичия си корен и искали да имат равни права с ненапусналите страната. Обаче тези птици, които били родени в красивата страна с умерен климат и неумерени злодейства, и имали права да са нейни граждани по рождение, се борели с бухалите, лешоядите и кукувиците в нея само за собствените си права. А наследниците на пернатите, напуснали страната още преди много време, не били нейни граждани по рождение и даже не всички държали на това. Но държали да помнят птичите песни и език, които предците им били донесли със себе си. Както и на това да ги броят и тях за част от птичия народ - още повече, че толкова дълго били успели да съхранят спомена, че са част от него.

И тези, вторите, дето не били родени в красивата страна с умерен климат и неумерени злодейства, но се смятали също за част от птичия народ, заумували и те, отделно от другите, наскоро отлетелите, как да запазят по-добре своя птици корен и своята връзка с митичната страна, която хем била чудно красива, хем чудно отровена.

Намерили се тогава някаква недоубити птици от други видове в митичната страна, които не били нито бухали, нито кукувици, лешояди или патици. Тези недоубити птици се замислили защо различни части от птичия народ, в различно време отлетели и оцелели в разни страни и пространства, хем уж говорят всички птичия език, хем не могат или не искат да се разбират на него.

Но тези точно недоубити птици никой не ги слушал. Едно, че те почти нямали връзка с наследниците на отдавна напусналите страната. Второ, че за наскоро отлетелите се оказало не особено удобно, че недоубитите мислят не само за тях, ами си позволявали да слушат сърцето си, в което имало място за всички живеещи извън страната птици. Трето и може би най-важно – защото недоубитите разбира се не били нито бухали, нито лешояди или кукумявки. А в чудно красивата и чудно отровена страна само горните видове обикновено били облечени с власт. Т.е. казано накратко, недоубитите хем били неудобни с глупавата си сърцатост и искреност, хем били птици, от които нищо не зависи в управлението на страната.

И нямало никакво значение, че точно част от недоубитите единствени можели да носят семената за общото космическо дърво на птичия народ, защото само те можели да не ги гълтат веднага, след като ги захапят. Те и затова били недоубити, защото можели да мислят за общото, вместо веднага да го излапат. А част от отлетелите наскоро и част от наследниците на отлетелите отдавна не си давали сметка, че те също може да се превърнат в недоубити птици, които напразно се опитват да съхранят общото космическо дърво. Защото то все пак можело да цъфти най-добре само в митичната си родина. Или пък в бухали, кукувици, лешояди, които така и така не можели да правят друго, освен да се кълват семена. И да се правят, че ги е грижа за корените на дървото.

Отлетелите наскоро били волни, не знаели или пък били забравили какво точно значи да платиш със собствен глад за семената на общото космическо дърво там, където е неговият главен корен. Те били горди и самодостатъчни, способни сами да се справят с чудесата в страните, в които били отишли. И затова смятали, че са нещо повече от останалите в страната пернати, както и от наследниците на тези, които я били напуснали отдавна, но живеели в страни, в които волността не била особено на почит. Освен това кукувиците, бухалите и лешоядите често се опитвали да се възползват от неволността на наследниците на отдавна заминалите, хвърляйки им разни трохи, с които можели да ги спечелят лесно поне за известно време.

 „Тия птици, чийто предци са отлетели отдавна, не са като нас. Ако искат да са като нас, трябва да имат документ за самоличност, който да удостоверява, че са част от птичия народ. Освен това, те, честно казано, не ни интересуват особено.“ – сметнали отлетелите наскоро. И направили проект за общо представителство на задграничния птичи народ, който бил много добър и напредничав, но... недостатъчен.

„Тия птици, дето са отлетели наскоро, не са ни взели предвид. А кукумявките, бухалите и лешоядите са толкова некадърни, че ако не беше проектът на наскоро отлетелите, сами не биха могли да създадат нищо съществено по въпроса.“ – помислили си наследниците на отлетелите отдавна. И тръгвали да умуват, макар и малко позакъснели, за собствен проект. В който, естествено, както и първите, мислили най-вече за това как да дръпнат към себе си общата уж национална идея.

Какво станало нататък може би ще попитате...?

Ами какво станало, нищо не станало. Бухалите, кукувиците и лешоядите разгледали исканията на едните и на другите, защото вече били обявили, че ги е грижи за всички живеещи извън страната птици. И направили, в свой стил, един трети, натъкмен да изглежда подходящ за всички проект, който естествено не бил особено умен. После приели някак, не без препирни между себе си, „общата национална идея“ в бухало-кукувичето си събрание. След което в страната продължили да се излюпват все по-малко пилета и все повече кукувичи яйца, а после внуците на наскоро отлетелите престанали да бъдат българи.