Пътеводител на емигранта турист

Най-важните хора са роднините. Сваки, сватове, вуйчовци, баджанаци. Защото нали кръвта вота не става, а и да не са ти кръвни роднини, важното е, че са ти рода.

Най-важните приятели са купонджиите, които носят на пиене. А ако някой от тях се е скарал с жена си и има достатъчно време, за да си спретнете заедно "ергенски купон" на морето – още по-добре.

Най-важното нещо е свободията. Няма защо да подравняваш ливади като примерен американски гражданин, нито да се правиш на по-възпитан, отколкото си. Тука това не е нужно, тука всички я карат на верев.

Най-важните пътища водят към кръчмата. А кръчми в България бол и приятели на маса бол. И ако седи човек с чаша скъпо шампанско на морския бряг, може да почувства почти като руски новобогаташ, за когото Черно море отдавна е по-достъпно от всички баби, стрини и пропаднали българи, взети заедно.

И накрая, като се върне пътникът във втората си родина, нека не съжалява за това, че се е родил не американец или европеец, а българин, понеже балканският мъж има и предимства, които му позволяват да не страда излишно за неща, които така и така никога няма да разбере. 

Докато подравнява ливади и се прави на по-възпитан, отколкото е, той може да продължи да тъгува разбира се за онази България, в която нито може да се върне завинаги, нито може завинаги да напусне.

Свещ на вятъра

Имало едно време едно Бяло момиче, бяло, та почти прозрачно от самота.

После Бялото момиче станало Алено от прилив на чувства и грешки, като кръвта, която може да носи живот и смърт едновременно.

Но понеже любовта не му донесла ни живот, нито смърт, то само почти изгоряло в нея.

И се превърнало в жена.

Жена, която можела да се примири с неща, с които нито Бялото, нито Аленото момиче биха се примирили.

За някои тази жена може би изглеждала горда и непристъпна, за други – улегнала и успокоена. Но тя продължавала да бъде сама със себе си, понеже само онази любов, която носи живот, може да прекъсне подобна самота.

Животът, носен сам за себе си, не можел да я прекъсне. Той можел само да я превърне в...

Сива жена. Като студена пепел в огнище или като цветове на дъгата в черно-бял филм.

А после, после Сивата жена се превърнала в Черна. Като страниците на изгоряла книга, в която можело да има всякакви много интересни истории, но никой вече не можел да ги прочете.

И Черната жена продължила да диша, докато не избелели не само косите, но и спомените й, и вече нищо нямало значение.

Тя знаела, че някой ден пак ще стане Бяла. Като запалена свещ на вятъра, заровена свещ, която едвам се вижда.

И можел ли някой да каже дали тази свещ вече е упокойна, или е част от един вечен смисъл, отнесен там, където едно Бяло момиче танцува с онази Любов, която няма ни начало, ни край.

Дори на онзи свят може обаче да не намерим най-силно обичаните от нас хора, и още по-малко – онези, които не сме успели да намерим навреме.

Скитник между световете

Имало едно време един аристократ, който цял живот си броил стотинките, за да оцелее. Когато бил малък, той дори не знаел, че е такъв – бил нещо като „грозното пате“, с което други „патици“ се развеселявали. А когато пораснал, никой не му простил това, че е бедняк със „синя“ кръв. Нито „лебедите“ го припознали за свой, нито „патиците“.

Когато героят на тази приказка превалил билото на живота си и започнал бавно да се спуска надолу към залеза, който очаква всеки един от нас, той все пак се бил научил на известна практичност. Но това не му помогнало да се отърве от бедите, и той пак броял и делял стотинки, за да върже двата края, а те все къси излизали и все стърчали.

Уморил се аристократът да пресмята всеки ден хляб ли да си купи или кафе, и ако сподели с кварталните кучета част от вечерята си, дали на другата сутрин ще има и за самия него. Но то такива били неговите сметки, все на дребно. „Защо така премина животът ми? – запитал се един ден той. – Защо никога не успях на едро да се предам, а цял живот продавам труда и талантите си на дребно?“

Но късно било вече за такива въпроси. Дори да би бил способен тепърва да се продаде изцяло и наведнъж, кой би се заинтересувал да купи свободата на съвестта на един подобен на скитник стар благородник?

„Ако върви така, някой ден ще чакам като тези кучета, които ме гледат сега с предани очи, някой да ми подхвърли парче хляб. Дори това няма да съм способен сам да изкарам…“ – казал си с тъга нашият герой. – „А това вече наистина ще е непосилно за мене“. А кучетата, които понякога хранел, целували ръцете му и не му се сърдели, когато нямал какво да им даде. Понеже и те били благородници – оценявали всеки жест и му отвръщали подобаващо. Нищо, че едното било от породата „улична превъзходна“, а другото – изоставен домашен любимец с трудно установима порода.

„Защо хората, колкото и да им дадеш, могат да те забравят, когато вече нямат полза от тебе?“ – запитал се нашият герой. „Защо някои от тях се радват, ако успеят да те излъжат да им дадеш повече, отколкото заслужават, и дори смятат това за въпрос на чест..?“

Но нямало полза и от подобни въпроси. За мнозина даващият повече може да е нищо друго, освен глупак, който просто не се е научил добре да смята. Дори благородниците могат да не го признаят – доколкото такива въобще са оцелели – защото бедният аристократ плаща по-скъпо от богатия за това, което е, и може цял живот да си остане нещо като скитник между световете. Колкото до парвенютата, които движат този свят, те по принцип не харесват особено благородниците, дори когато са богати. Понеже, колкото и да ги имитират, не могат никога да ги копират напълно.

Все пак, нашият герой продължавал да е свободен. Той бил платил за тази свобода толкова много – за свободата да бъде това, което е  – че нито „лебеди“, нито „патици“ можели да го надиграят в онази игра, в която един Бог знае кой какво печели и какво губи. За всички таланти, дадени на хората – заровени, за да ги “опазим” по-добре, или похарчени в бедност и в богатство – един Бог знае колко точно ни е дал и колко трябва да му върнем.

Приказка за птичия народ

Имало едно време една красива страна с умерен климат и неумерени злодейства, в която се раждали всякакви пернати твари, но оцелявали главно бухали, лешояди, кукувици и тук-таме заблудени патици.

Много птици били напуснали тази страна, много ята отлетели от нея в различни посоки. Стигнало се дотам, че бухалите, кукувиците, лешоядите и дори заблудените патици започнали да се замислят, че в красивата страна, в която точно за тях не било трудно да оцелеят, се излюпват все по-малко пилета, и то най-вече от кукувичи яйца.

Пилетата се излюпвали другаде и не се завръщали нито прелетните, нито непрелетните птици, които били напуснали страната. А бухалите, кукувиците и лешоядите наистина не били достатъчни, за да оцелее птичият род.

Този птичи народ се бил роил много пъти през времето. Той се роил и части от него прелетели завинаги другаде, още когато прапредци на днешни пернати тръгнали на ята към земи и места, които сметнали за по-сигурни. Тогава злодействата и причините за прелитането били други, но все едно, пак си били злодейства. А имало пернати, прелетели дори преди два-три века другаде, чийто наследници все още помнели откъде са тръгнали прародителите им, какви песни са пели и какъв птичи език са имали. Не бил изчезнал нито езикът, нито песните за част от потомците на отдавна напусналите пернати.

И така, дошло време, когато в страната, в която се излюпвали все по-малко пилета, някой се сетил, че трябва да се направи нещо да не се загубят завинаги отлетелите птици. Седнали да мъдруват бухалите, разкукали се кукувиците, дори заблудените патици се размърдали. Обаче им трябвали и някакви други видове птици – трябвали им орли, които да летят високо и да могат да виждат надалече; трябвали  им гълъби, за да подскачат мирно по земята и да забелязват всяко малко зърно; трябвали им дори врабчета, които да огледат челяд и да преживеят зимите, без да измират все по-лесно от глад и студ.

Имало разбира се в тази страна все още и орли, и гълъби, и врабчета. Имало, но те били малко. Едни я били напуснали – и дори непрелетните птици се превърнали в прелетни. Други не оцелели в битката за оцеляване, защото, както вече споменахме, в тази страна не било трудно да оцелееш само ако си бухал, лешояд или кукувица.

Главните лешояди, бухали и кукувици, които управлявали страната, допуснали веднъж в птичето народно събрание прелетели за малко от другаде птици да разискват въпроса за общото бъдеще. За това, че поне част от отлетелите пернати не били забравили птичия си корен и искали да имат равни права с ненапусналите страната. Обаче тези птици, които били родени в красивата страна с умерен климат и неумерени злодейства, и имали права да са нейни граждани по рождение, се борели с бухалите, лешоядите и кукувиците в нея само за собствените си права. А наследниците на пернатите, напуснали страната още преди много време, не били нейни граждани по рождение и даже не всички държали на това. Но държали да помнят птичите песни и език, които предците им били донесли със себе си. Както и на това да ги броят и тях за част от птичия народ - още повече, че толкова дълго били успели да съхранят спомена, че са част от него.

И тези, вторите, дето не били родени в красивата страна с умерен климат и неумерени злодейства, но се смятали също за част от птичия народ, заумували и те, отделно от другите, наскоро отлетелите, как да запазят по-добре своя птици корен и своята връзка с митичната страна, която хем била чудно красива, хем чудно отровена.

Намерили се тогава някаква недоубити птици от други видове в митичната страна, които не били нито бухали, нито кукувици, лешояди или патици. Тези недоубити птици се замислили защо различни части от птичия народ, в различно време отлетели и оцелели в разни страни и пространства, хем уж говорят всички птичия език, хем не могат или не искат да се разбират на него.

Но тези точно недоубити птици никой не ги слушал. Едно, че те почти нямали връзка с наследниците на отдавна напусналите страната. Второ, че за наскоро отлетелите се оказало не особено удобно, че недоубитите мислят не само за тях, ами си позволявали да слушат сърцето си, в което имало място за всички живеещи извън страната птици. Трето и може би най-важно – защото недоубитите разбира се не били нито бухали, нито лешояди или кукумявки. А в чудно красивата и чудно отровена страна само горните видове обикновено били облечени с власт. Т.е. казано накратко, недоубитите хем били неудобни с глупавата си сърцатост и искреност, хем били птици, от които нищо не зависи в управлението на страната.

И нямало никакво значение, че точно част от недоубитите единствени можели да носят семената за общото космическо дърво на птичия народ, защото само те можели да не ги гълтат веднага, след като ги захапят. Те и затова били недоубити, защото можели да мислят за общото, вместо веднага да го излапат. А част от отлетелите наскоро и част от наследниците на отлетелите отдавна не си давали сметка, че те също може да се превърнат в недоубити птици, които напразно се опитват да съхранят общото космическо дърво. Защото то все пак можело да цъфти най-добре само в митичната си родина. Или пък в бухали, кукувици, лешояди, които така и така не можели да правят друго, освен да се кълват семена. И да се правят, че ги е грижа за корените на дървото.

Отлетелите наскоро били волни, не знаели или пък били забравили какво точно значи да платиш със собствен глад за семената на общото космическо дърво там, където е неговият главен корен. Те били горди и самодостатъчни, способни сами да се справят с чудесата в страните, в които били отишли. И затова смятали, че са нещо повече от останалите в страната пернати, както и от наследниците на тези, които я били напуснали отдавна, но живеели в страни, в които волността не била особено на почит. Освен това кукувиците, бухалите и лешоядите често се опитвали да се възползват от неволността на наследниците на отдавна заминалите, хвърляйки им разни трохи, с които можели да ги спечелят лесно поне за известно време.

 „Тия птици, чийто предци са отлетели отдавна, не са като нас. Ако искат да са като нас, трябва да имат документ за самоличност, който да удостоверява, че са част от птичия народ. Освен това, те, честно казано, не ни интересуват особено.“ – сметнали отлетелите наскоро. И направили проект за общо представителство на задграничния птичи народ, който бил много добър и напредничав, но... недостатъчен.

„Тия птици, дето са отлетели наскоро, не са ни взели предвид. А кукумявките, бухалите и лешоядите са толкова некадърни, че ако не беше проектът на наскоро отлетелите, сами не биха могли да създадат нищо съществено по въпроса.“ – помислили си наследниците на отлетелите отдавна. И тръгвали да умуват, макар и малко позакъснели, за собствен проект. В който, естествено, както и първите, мислили най-вече за това как да дръпнат към себе си общата уж национална идея.

Какво станало нататък може би ще попитате...?

Ами какво станало, нищо не станало. Бухалите, кукувиците и лешоядите разгледали исканията на едните и на другите, защото вече били обявили, че ги е грижи за всички живеещи извън страната птици. И направили, в свой стил, един трети, натъкмен да изглежда подходящ за всички проект, който естествено не бил особено умен. После приели някак, не без препирни между себе си, „общата национална идея“ в бухало-кукувичето си събрание. След което в страната продължили да се излюпват все по-малко пилета и все повече кукувичи яйца, а после внуците на наскоро отлетелите престанали да бъдат българи.

Приказка за един стар кон и неговите таланти

Един стар кон мъкнел своята каруца с тъги и желания по един вечен път, дето всички минаваме и заминаваме. И дето минел конят, товарели минувачи каруцата му със своите тъги и желания. И ги дърпал конят, и ги пренасял по пътя си, додето можел, а после се появявали нови и нови минувачи, и слагали в препълнената каруца нови и нови товари.

Един ден конят толкова се уморил, че не можел да мъкне вече дори само своите тъги и желания. Спрял се той и си казал, че би било по-добре да е невидим и сляп. Невидим за минувачите и сляп за неспирната, вечна и разнолика човешка тъга. Но не можел да бъде невидим и сляп, не му било писано да има точно такива таланти. Той не бил като мнозина свои събратя – къде по-силни, здрави и бързоходни коне, които придвижвали натруфени каляски и били обгрижвани за това доволно и предоволно. Обаче в каляските никой не можел да пусне свободно никакви свои желания. Те били затворени и недостъпни за някакви си там вървящи пеша минувачи.

„Ех, поне да ми беше останала сила в крилата – казал си старият кон, който разбира се не бил какъв да е, а такъв, дето можел преди не само да върви и препуска, но и да лети. – Тогава тъгите и желанията на всички тези нуждаещи се от малко внимание, разбиране и признание хора можеше да ги пренеса не бавно и стъпка по стъпка, а само с някой-друг замах на крилата…“. Но не бил вече млад, нито крилата му можели да го понесат – и заедно с него да извисят за малко всички онези мечти и надежди, в които ходещите пеша не можели да повярват сами.

Тогава конят си спомнил, че е имал все пак и ездач. Че е имал стопанин, който бил способен да го щади и подкрепя. И което е още по-важно – да знае, че не е сам. При това да бъдеш стопанин на един крилат кон, дори когато е стар, разбира се не е нищо лесно. Крилатият кон не търпи юзди и команди, не върви, накъдето му кажеш, и не се подчинява на никого. Но когато неговият стопанин се уморил да се грижи за него – понеже и хората, не само конете, могат да губят крилата си – старият кон продължил да мъкне каруцата си, без никой да се грижи за него.

Той знаел, че няма да може вече да поеме всички тъги и желания, които среща по пътя си. Знаел и, че минувачите няма да разбират защо не всичките им желания и тъги намерят място в неговата каруца. Но се надявал все пак да му стигнат силите да върви още малко по пътя. Да избута донякъде спънатите надежди, самотните викове и неуверените таланти. И когато някой ден съвсем престане да може да тегли, да не му се присмеят поредните минувачи, че вместо пегас, който да извисява мечти и желания, са намерили само една стара, изгубила себе си кранта.

"Медиен стандарт"

Какво, уважаеми читатели, може да се забележи като неписан стандарт на причинноследствени връзки, зависимости и реакции в медийния бранш? Какво може да бъде хем иманентно медийно, хем анти?

.

„Медиен стандарт“ е например, когато водещи на най-гледан сутрешен блок в българския ефир си отиват от съответната телевизия заради това, че са си позволили да притеснят един премиер с прословутия въпрос: „Кой предложи Пеевски за шеф на ДАНС?“ (дето още му чакаме отговора, но това е друга, макар и свързана тема). И въпреки, че иначе въпросните водещи – Виктор Николаев и Ани Цолова, са били много внимателни и умерени – те са били сменени първо с глупави филми в сутрешните часове, а после – с други водещи. И след това, без значение какво твърди или не казва самата телевизия, или дори какво твърдят или не казват самите Николаев и Цолова – това, което е съвършено ясно е, че са си отишли заради това, че са си вършели добре работата, а не защото са си я вършили зле. (За да си върши човек добре работата в тази сфера, не може все пак да е съвсем беззъб; а ако не е такъв, колкото и да се старае да внимава, все ще настъпи някой силен на деня по кокълчетата.)

Нищо особено – ще кажете може би – не са нито първите, нито последните, дето ще ходят сега да обикалят други телевизии. Че даже и техните колеги, дето ги смениха в същия сутрешен блок, и те не сгодиха много… Нищо особено, ама това все пак бяха за българските условия най-добрите водещи на сутрешен блок, и този блок беше най-гледаният в България – а добри водещи трудно се създават и лесно се превръщат (както и други преди тях, които са имали качества за такива) в подобия на самите себе си.

Втори пример за „медиен стандарт“. Водещият на едно много известно шоу в България, заедно със своите сценаристи, прави рубрика, която се нарича „Жълтата гостенка“. В тази рубрика става въпрос за публикации в жълтата преса, които не отговарят на истината. И всичко е доста забавно, дори е в някакъв смисъл светло – сценаристи от шоуто, между които и Иво Сиромахов, се шегуват, че са били уволнени от Слави Трифонов, и така, забавлявайки публиката, доказват, че не може да се вярва на жълтите вестници. То, че на жълтата преса не може да се вярва, не може – но какво става, когато тя, макар и не за всичко, се окаже права? Какво става, ако същият този много талантлив сценарист, писател, че дори и актьор, Сиромахов, по-късно изведнъж изчезне от шоуто? Какво трябва да си мисли драгият зрител? На кого по-напред – на жълтите вестници или на „Шоуто на Слави“ – да не вярва?

Трети пример за „медиен стандарт“. Да се измъкнем малко от националната орбита. (Не, че в нея не е пълно с всякакви други интересни примери, но няма да се спирам повече на тях.) Двама кореспонденти за България на световна медия публикуват материали, в които казват известни неща за влиятелна българска банка. Това, което казват те, не е ново за българската публика в голямата си част, както вече споменах. Разликата е, че се публикува в някаква световна медия, в случая – Дойче Веле. Засегнатата банка (КТБ) пише протестно писмо до съответната медия… – и какво мислите става? Ами става това, че изведнъж тия двама кореспонденти за България, Иван Бедров и Еми Барух, се оказват някакви неподозирано непрофесионални журналисти, които рушат, така да се каже, престижа на световната медия, не отговарят на нейните медийни стандарти, и затова тя се освобождава от тях. При това световната медия не си позволява да признае веднага кой точно й е изпратил протестното писмо – прави го няколко дни, след като е прекъснала договорите си с въпросните кореспонденти, и след като към същата тази медия са били изпратени други писма, в подкрепа на Бедров и Барух. Когато медията все пак излиза с официално изявление по случая, тя казва, че решението за освобождаването им е било взето „независимо от писмото от банката“… Да вярваме ли? Да вярваме ли и, че освобождаването на тези кореспонденти ще повдигне имиджа на засегнатата Корпоративна Търговска банка, както и, че то ще запази имиджа на Дойче Веле?
—————
Едно време, в Журналистическия факултет на СУ, покойният вече преподавател Дафин Тодоров казваше на студентите си, че зависимостта от икономически и/или политически интереси винаги са съпътствали медиите, откакто са възникнали. Но, че върхови постижения, добри примери, истински общественополезни неща в тази сфера са се случвали въпреки тях. Беше есента на 1989 г., Тодор Живков още не беше паднал от власт, и всички медии в България пишеха или излъчваха почти едно и също. Затова може би не искахме да повярваме тогава (или поне аз не исках, но не бях единствената), че не само тоталитарните режими могат да направят от медиите техен безличен слуга.

Сега, през 2013 г., има други концентрации на собственост и влияние над медиите в България разбира се. Партийно-държавната цензура отдавна бе заменена с икономическо-мафиотско-държавна. Но, колкото и медии да са били способни да придобият хора като Делян Пеевски и подобни нему „герои на нашето време“, досега поне сериозни чужди медии не бяха помагали на българската олигархия.

След всичко това може да превключим примерно на Бареков по ТВ7, за да си оплакнем очите в неговия “джиросан” не един и два пъти „професионализъм“… А що се отнася до българската секция на Дойче Веле, там най-добре да вземат някой кореспондент, който да е по-симпатичен на Верица Спасовска (шеф на отдела за Централна и Източна Европа, бивш началник на Бедров и Барух). И който може би ще успее да сведе българската аудитория на Дойче Веле до банкери с излъскан имидж, случайно попаднали читатели или скучаещи в работно време “калинки”.

За помаците, шопите и древните траки

Този текст го започнах преди време и после го изоставих. Казах си, че темата е деликатна и че това, до което съм стигнала в разсъжденията и наблюденията си, може да не интересува или пък, не дай Боже, дори да нарани несъзнателно онези читатели, към които най-вече е насочен. И все пак, виждайки днес случайно пореден пример за това, че деликатните и сложни теми могат да се обсъждат така, че да продължат да се забатачват, реших да го довърша…

.

Помакиня. Снимка: Рhoto-forum.net

Напоследък срещах в не и две публикации и виртуални дебати твърдението, че помаците са потомци на траките, и това ме накара да се замисля. Там, където съм израсла, в едно село край София, има рудници от тракийско време. Първото име на града, в който се е родил баща ми, и край който се намира споменатото шопско село, произлиза от тракийското племе серди. Едва ли има нужда да обяснявам, т.е., че и аз, като всички или почти всички хора, живеещи в България, че и на Балканския полуостров, съм с някаква част от гените и културата си наследник и на траките.

Бащи ми, впрочем, е шоп, а майка ми – тракийка – родена е и е израсла в Тракийската долина. И понеже тя дошла в Шоплука, а не обратното, децата й се родили тук. Затова спецификата на шопския манталитет и култура ми е позната от ранно детство. А първият диалект, който научих, беше шопският.

Когато казах преди време на един млад човек, роден в Босилеград, Р. Сърбия (намиращ се съвсем близо до Кюстендил, чийто граждани също се смятат за шопи), че съм половин шоп, той ми каза, че бил цял. Понеже и двамата му родители са от Босилеградския край, и този край също е част от Шоплука. Той знаеше разбира се, че освен етнически българин, е и шоп, пълен или цял, не като мен – на половина. За траките не сме говорили какво смята, понеже не стигнахме до античността, по-съвременни теми обсъждахме.

За разлика от него – един друг млад човек, също мой познат, роден и израснал в гр. Крива Паланка, Р. Македония (който се намира съвсем близо до Босилеград, Р. Сърбия) не смяташе, че е шоп, когато се случи да говорим на подобни теми. Той се смяташе за македонец разбира се. (Макар че, понеже беше завършил Класическа филология, не вярваше никак в това, че е пряк наследник на Александър Македонски…)

Защо обаче споменавам тези неща? Каква е тази връзка, дето се опитвам да направя между траки и шопи? – веднага може да попита някой. Ами има и такава връзка, понеже, както вече споменах, в шопското село, в което съм израснала, освен рудниците от тракийско време, има и местности, чиито имена са се съхранили още оттогава. Но не съм видяла досега никой шоп от това или което и да било друго шопско село да твърди, че само шопите, видите ли, са наследници на траките.

Ако някой каже, впрочем, че шопите нямат своя специфична култура, никой няма да му повярва. Имат си специфика те и още как, известни са с нея. Освен това ако чуете някоя шопска песен на бързи обороти и не сте свикнали с шопското произношение, може нищо или почти нищо да не разберете. Но шопите не са решили, нямат и намерение да се изкарват нечии специални наследници, нито са обявили езика си за шопски, не български.

За разлика от тях македонците, например, вече от няколко десетилетия си имат собствен, „напълно отделен език“. Макар книжовната норма на този език да е създадена набързо след края на Втората световна война и да е трябвало после да се обучават учителите, за да могат те, от своя страна, да учат на нея децата – тази отделна норма, създадена въз основа на един от българските диалекти, вече се е наложила. (Поради нея македонците пишат думи като „сърце“, „кръв“ или „смърт“ като „срце“, „крв“, „смрт“ и пр. – т.е. буквата „ъ“ е отрязана, вероятно неслучайно, от македонския вариант на кирилицата). С тази книжовна норма са се научили да пишат вече няколко поколения, първо в Югославската република Македония, а после и в БЮР Македония. Идеите на Коминтерна за самостоятелна „македонска нация“ са победили, може да се каже. Идеите за самостоятелна добруджанска, тракийска или шопска „нация“ – все пак, слава Богу, не.

Днес нещата в първи споменат случай са стигнали дотам в своята невероятна ирония, че непризнаването на „македонско малцинство“ в България се смята от някои за белег за недемократичност. А не многото македонски граждани, които решават открито да заявят своята етническа идентичност като българска, се оказват предатели. И не само за официалните власти в Р. Македония, но и в очите на доста свои съграждани македонци.

Но да се върнем на шопите. Тия дебелоглави шопи, чийто фолклор трудно може да се сбърка, и които никога не са смятали, че някои други българи, които не са шопи, могат да им го откраднат. Шопите не се интересуват толкова от това доколко и те са наследници на траките. Ако се съди по това, че езически моменти в светоусещането, фолклора и пр. има разбира се и при тях, и то доста; или по това, че могат да са бохеми вероятно не по-малко от различните тракийски племена, населявали тези земи – то сигурно и те носят нещо от древната култура, обичаи, представи, гени и пр. на траките. Тази култура е разбира се една от много важните компоненти, оставили своя отпечатък далеч не само в Тракийската долина.

…В тази същата долина, в подножието на Родопите, дядо ми по майчина линия гледаше лозе и правеше страхотно вино. А майка ми, шопската снаха, казваше на своите съселяни шопи: „Аз съм тракийка, ние сме по-меки, не като вас – шопите“. Казвайки това, тя разбира се нямаше предвид, че е потомка на древните траки, пък шопите не са; нито, че траки и тракийци е едно и също понятие.

Ако се върнем пак назад във времето, не само към XV или XVI век (първите векове в османския период, когато се появяват названия като помаци или торбеши като локални названия), но и към VIII или IX век (времето на Първото българско царство) – и да отидем чак до идването на римските легиони на Балканите, които са завладели земите на траките през I век от н.е., какво можем да кажем? Можем ли да кажем, че от тракийското племе серди са произлезли шопите? Дори да можехме да проявим свърхюнашко доверие към подобна идея, дали някой щеше да ни повярва? Или пък, ако не можем да ги изведем пряко от сердите, да им изкараме самостоятелен античен произход – какво пречи да ги изведем пряко от печенегите? То даже е имало една такава теза, доколкото ми е известно, че шопите са потомци на печенеги. Не знам как тази теза се връзва със спряганата по едно време в Р. Турция теза, че помаците са потомци на кумани и печенеги – и как биха си ги „разделили“ печенегите шопите и помаците – но както и да го погледнем, не е сериозно това. Почва даже да заприличва на виц.

*
Като дете прекарвах всяко лято при родителите на майка ми в родния й град. И ми правеше впечатление, че тези ми баба и дядо не говорят съвсем еднакво с другите. Че има някакви думички, които ги няма в речника на едните, а ги има при другите, и обратно; и че звученето, интонацията (както бих се изразила не тогава разбира се) – са различни.

„Ибо, тва дяте пак ни си й измило ръчинките“ – можеше да каже например тракийската ми баба. „Оно като му оратиш, чува ли ти“ – би казала при подобен случай шопската. А това, че вуйчо ми в единия случай се наричаше „очинайко“, а в другия –„вуйча“, не беше особено важно.

Никой не преследваше разбира се нито баба ми Цеца, нито баба ми Мина, да ги кара да си сменят имената. А от вярващата ми баба Мина не се искаше да си сменя вярата. Макар че не само на мюсюлманите, и на християните не им беше лесно по времето на войнстващия атеизъм. (Едната ми баба беше дълбоко православна, а другата беше по шопски вярваща – вярва, ама съмнението е на първи план…)

Само тези неща ли, тези разлики ли са повод никога да не ми е хрумвало – не само на мен разбира се, но и на всички шопи или тракийки, да не се смятат за никакъв отделен народ? Само това ли, че са били и са християни (поне номинално) или пък атеисти? Само разните „възродителни процеси“, случвали се не само по времето на комунизма, а и по времето на царство България, ли са причината за това мнозина помаци днес да бягат като дявол от тамян някой да им каже, че имат общи етнически и езикови корени с мен, шопкинята и тракийката? Само това ли е причината да смятат, че техният майчин език не е български?

Не знам, или поне не напълно. Знам обаче, че търсенията на уникални преки тракийски корени за помаците са разбираеми психологически, но иначе са, в някакъв смисъл казано, приказно несъстоятелни. И нямаше да седна да пиша за това, ако подобни тези не бяха станали вече така да се каже модни.  И ако не бях свидетел на това как представители на неправителствени организации, претендиращи да имат капацитета да извадят на бял свят истината за помаците и техния произход, ги повтарят непрекъснато.  Като например т.нар. Европейски институт „Помак“, който бе учреден вероятно от едни много симпатични и интересни хора, способни обаче да твърдят и да вярват в невероятни неща.

Те твърдят, че помаците били произлезли от различни родове – някои били тракийски, други били богомилски (тук признакът е разбира се верски, не етнически или етнографски), трети – арнаутски (албански), четвърти – арабски и пр. И че техните предци са приели исляма не през XVI век или XV, а през VIII или през IX. В тези свои трогателно упорити усилия те някак си не виждат или са на път да заличат важни разлики между история и предания, между митове и действителност.

Основанията за своите баснословни твърдения създателите на ЕИ „Помак“ виждат, от една страна, в родовата си памет. Председателят на тази НПО Еврем Моллов например каза преди време в едно интервю, че в неговия род има памет за 20 поколения назад. Сама по себе си това разбира се е много интересна родова памет. Но и 20 да са наистина запомнените поколения от рода, на който е наследник, това в най-добрия случай би значело начало на съответната родова памет в XVI или в XVII век, не и от VIII или IX. За родова памет, съхранена в нечий род или фамилия, която да започва чак от VIII или от IX век, трябват не 20, а около 50 поколения. И няма как помаците – чието название, възникнало като локално в първите векове от османския период (т.е. през XVI или най-рано през XV) – да имат родова памет за някакви отделни тракийски, богомилски, арнаутски и не знам какви родове – не само от времето на древните траки, но и от времето на Първото българско царство. Няма как т.е. времето на официалното приемане на християнството при Борис-Михаил да е начало на някакви отделни помашки родове с различна етническа принадлежност, появили се няколко века преди появяването на самото название помаци.

*
Трябва ли, понеже от края на XIX и през XX век помаците преживяват натиск и репресии за смяна на имената и на вярата, те да смятат, че павликяните примерно не са наследници на богомилите, а те са? Трябва ли въобще така фриволно верският компонент да се обърква с етническия или с езиковия? И ако действително помаците бяха наследници на различни етноси и етнически групи, приели исляма още през VIII или IX век, то дали наследниците на всички на тези родове не било по-вероятно да говорят на арабски, да речем – този език да се беше наложил между тях и да ги беше обединил? Защото арабският разбира се е езикът, на който е бил низпослан Коранът. При това от ЕИ „Помак“ казват, че имало и арабски родове сред предците на помаците. Защо арабският, езикът на вярата т.е., не е надделял? Защо помаците от векове наред говорят език като този на българите православни, на българите католици, на българите атеисти или на „славяноезичните гърци“ (т.е. на останалите все още етнически българи в Северна Гърция) ?

Е да, има разлики в диалектите, и понеже от македонския диалект вече бе направен отделен език, „славяноезичните гърци“ не знаят днес на български ли говорят или на македонски. А помаците в Гърция наричат езика си нашенски или помашки, защото няма разлика за тях между език и диалект. Не знаят може би и, че дори диалектните различия са географски, не верски. (Че помашките говори се различават от диалекта на моята тракийска баба примерно не повече, отколкото нейния говор се различаваше от говора на шопската. А може би даже по-малко.) И защото някои и не знаят, че техният диалект е български. А други не искат да знаят – по причини, които нямат нищо общо с езика. Освен това сигурно има доста хора, без значение на вярата и етноса, които не си дават сметка, че структурата на който и да било език не се състои в думи, които да има в един диалект, а в друг – не.

*
Причините за това да не признава или пък да не се помни, ако щете, че помашките диалекти са български, не са според мен само политически или верски. Те се коренят и в други обстоятелства. През османския период и част от българите християни не са помнели вече какви са. (Да си спомним за Паисий Хилендарски и неговата история, опитваща се да покаже на гърчеещите се тогава българи, че няма защо да се срамуват от своя род и език.) Освен, че вярата е била важната в Османската империя, не етносът – и ограмотяването на майчин език е било доста време почти никакво. И понеже, особено през първите векове на османския период и преди Възраждането, децата, които въобще са се учили да пишат на майчин език, са го правили в т.нар. килийни училища, където учители са им били монаси или свещеници – децата на помаците, които са мюсюлмани, не са ходели в такива училища разбира се. Грамотните от тях са писали на турски, други на арабски, но на техния майчин език не е имало кой да ги учи да пишат.

И когато, след оттеглянето на Османската империя от Балканите, сред възобновилите се там балкански държави и след Балканските войни, едни помаци остават в България, други в Гърция, трети в Турция – само тези, които стават български поданици, а после граждани, се учат да пишат на своя майчин език в училище. Другите – не. Другите запазват своя майчин език, своя говор, но продължават, както предците им от времето на Османската империя, да не пишат на него. Да не познават нито азбуката, създадена преди повече от хиляда години така, че да отговаря максимално на звуковите характеристики на този език, нито правописни или граматически правила.

Затова помаците, които са гръцки или турски граждани, не знаят или не смятат, че техния майчин език има собствена азбука, създадена много отдавна. Те наричат езика си помашки и в никоя от съседните балкански страни, в които живеят, няма кой да им каже, да признае, че този помашки език е български. Да се каже или да се признае в Р. Гърция или в Р. Турция, че помашките говори са български – не само от политиците, но дори от учените езиковеди – е като че ли много по-невероятно от това някои помаци в тези страни сами да го разберат…

*
Днес помаците в съседна, европейска? Гърция, имат правото да учат, забележете, турски език като свой майчин език – което е някакъв световен прецедент. И в същото време, не в училище, а по разни други начини – като медии, сайтове, образователни видоклипове и пр., се правят опити за писане и обучаване на помашки. Или  помацко, както го наричат в Гърция, понеже нито в гръцкия език, нито в гръцката азбука има звук или буква „ш“. (То и в латиницата няма, неслучайно, отделни букви за „ш“, или „ъ“ или „ч“, но кой ли се интересува.)
И така, като отиде примерно някой френски ТВ екип да прави репортаж за помашки села в Гъpция, може да узнае и да разкаже на своите зрители, че помашкият език бил смесица между турски, гръцки и славянски… (Аз лично гледах веднъж един такъв репортаж. Съответните френски журналисти, които го бяха направили, изобщо не подлагаха на съмнение тезата, че помаците говорели на смесица от турски, гръцки и славянски. Някой им беше казал това и те го бяха приели за чиста монета.) Да се чуди човек има ли езикови специалисти в Гърция, чиито не само професионални знания, но и научна съвест, са способни да се събудят и да кажат на гръцките граждани помаци, че това въобще не е истина… Изглежда не. Вместо това се създават някакви странни самодейни помагала за образование на помаците по майчин език. Съставени на латиница и неизвестно по какви граматически норми и правила.

И в съседна Турция се забелязват подобни тенденции. Там разбира се помаците не учат турския език като малцинствен, това е официалният език на страната, но и там се влагат доста усилия за създаване на самодейни речници, произволни имитирания на книжовна форма и пр., които да заместят липсващата отделна граматика, липсващата отделна книжовна норма на т.нар. помашки език. Както може да се досети човек, това може да е плод на незнание или на политически сметки – представяни като грижа и уважение към езиковата идентичност на помаците, но резултатите от подобна самодейност са повече от съмнителни.

Като говорим за политиките на балканските държави към помаците, разбира се няма как да подминем и българската, разглеждайки я в същия езиков контекст. Може да се каже, че това, че българската държава се е опитвала неведнъж в близката история да промени насила верската идентичност на помаците, е довело до една травматичност у някаква част от тях към всичко българско. Включително и към стремежа да не искат да наричат (онези, които знаят какъв е) своя майчин език български.

*
В последните години, след отварянето на границите и политическите промени, помашките общности в съседни балкански страни се опитват да се свържат едни с други, да си сътрудничат в търсенето и съхраняването на своята специфика. И в опита си за оразличаване торбешите в Македония, например, които говорят и пишат на онзи македонски, който е бил отделен от българския изкуствено през XX век, могат да решат някой ден, че езикът им даже не е македонски, а торбешки. И че има някакъв отделен торбешки етнос. Те даже вече го правят. Или пък гораните в Сърбия и Албания, които говорят на сръбски, да решат, че има някакъв отделен горански език. И така балканската езиково-верска „матрьошка“ да продължи да се рои.
Всички тези обособили се общности на помаци, торбеши или горани, са обединени в своята специфика не само от това, че са мюсюлмани. А от това, че са наследници на население, приело исляма по време на османския период. Затова се различават  от турците на Балканите, чиито предци с тази вяра са дошли тук. И за които основният език в Османската империя, а именно турският, е бил майчин. Докато за помаци, торбеши  горани – не.

В новата история на Балканите политическите идеи на Коминтерна, великосръбските амбиции и резултатите от двете световни войни са довели до създаването на отделна „македонска нация“, а в Босна, по времето на Титова Югославия, е имало етническа графа „мюсюлмани“. Ако помаци, торбеши или горани решат, че това са добри примери, могат да ги следват. Балканската история обаче е достатъчно травматична и кървава не само защото този полуостров винаги е бил кръстопът за различни култури, народи и вери – не само заради различията т.е. А и заради приликите. И заради това, че дори днес, във времето на отворени граници и уж много добросъседски отношения, някои стари рани, заблуждения и спекулации изобщо не са преодолени, а се обогатяват с нови.

*
През XX век аз, шопкинята, и аз, тракийката, научих като дете два диалекта – говорени в родовете на майка ми и на баща ми. Живях сред фолклора и песните на тези два рода, без да ми пречи, че те съдържат специфични разлики, и без да наричам своя майчин език шопски или тракийски. Разбирам, че някои помаци не са могли или не могат да направят това, поради причини, които нямат общо с езика. Разбирам, че помаците са били дърпани и манипулирани от политики и аспирации на няколко съседни балкански страни, и че още е така. Затова е естествено те да искат да се защитят от всички страни – да не бъдат смятани нито за турци, нито за българи, нито за гърци. Обаче това, че не са нито турци, нито гърци, т.е. нямат общи етнически корени с тези два народа, е къде по-лесно доказуемо… защото е вярно.

И защото различията, които има между безспорно специфичната помашка култура, и шопската или добруджанската, или пък дори македонската, не са заченати нито в тракийската древност, нито в ранното средновековие, а в късното – за помаците. (За македонците това се случва през ХХ век.) Ако тези различия бяха започнали в древността или в ранното средновековие, нямаше сега македонците да градят огромни паметници на Александър Велики и да превеждат (фалшифицират) исторически и литературни текстове от езика на предците си на създадения през XX век отделен македонски. Нито помаците или някои от тях щяха да търсят корени за отделен помашки етнос от преди хиляда години. Нямаше да съществуват т.е. празноти, неясноти, клатушкания в произхода, за които да се търсят коя от коя по-странни версии, за да бъдат те запълнени постфактум.