Защитници на добива на шистов газ в България

1. Илиян Драганов Василев

Посланик в Русия от 2000 до 2006 г. През 1981–1990 г. сътрудник в Международния отдел на БЗНС, по-късно – резидент-мениджър, консултант по международно строителство и развитие във фирма „Дж. Джоунс и Ко“ и представител на фирмата в България, а през 1994–1997 г. - изпълнителен директор на ДОО „Хоум сервиз“. Изпълнителен директор и Българската международна стопанска асоциация, председател на Агенцията за чуждестранни инвестиции. От 2007 г. до април 2011 - председател на Делойт България. Заместник-председател на българския Реформ Юнион Клуб.

Секретен сътрудник на ДС с псевдоним „Сашо 11”

Из Решение № 175/ 14.12.2010 г. на Комисията по досиетата, в което се оповястяват данни за принадлежност към ДС на посланици, генерални консули и заместник-ръководители на дипломатическите мисии на Р. България.



Три имена Илиян Драганов Василев
Дата на раждане 07.07.1956 г.
Място на раждане гр. София
Вербувал го служител ст. лейт. Христов на 09.02.1988 г., регистриран на 09.03.1988 г.
Ръководил го служител ст. лейт. Христов
Структури, в които е осъществявано сътрудничеството ДС, ПГУ
Качеството, в което е осъществявано сътрудничеството-секретен сътрудник секретен сътрудник
Псевдоними Сашо-11
Документи, въз основа на които е установена принадлежността към органите по чл. 1 Документи от ръководилия го щатен служител; рег. бланка; рег. дневник; картони – обр. 1 – 2 бр. и обр. 3; дело Ф1, а.е. 7553; доклад на НРС рег. № RB102101-001-04/ 12-2093/ 28.10.2010 г.
Снемане от действащия оперативен отчет
Публична длъжност или публична дейност Извънреден и пълномощен посланик в Москва от 04.02.2000 г. до 30.06.2006 г.




2. Васил Симеонов Балинов,

проф. дгн в Минно-геоложкия университет,

агент и секретен сътрудник на ДС с псевдоним „Балтов”


Из Решение № 230/ 16.06.2011 г. на Комисията по досиетата, отнасящо се до ръководителите на държавни институции, създадени със закон или с постановление на Министерския съвет, и техните заместници; други длъжности, които се заемат с акт на Министерския съвет или министър-председателя – Висша атестационна комисия


Три имена Васил Симеонов Балинов
Дата на раждане 04.08.1936 г
Място на раждане гр. Луковит
Вербувал го служител регистриран на 06.01.1973 г.
Ръководил го служител ст. лейт. Георги Николов Георгиев; о. р. Орлин Симеонов; лейт. Димитър Г. Азлалиев; лейт. Иван Димов; кап. Бранимир Грозданов
Структури, в които е осъществявано сътрудничеството ДС, ПГУ-VII
Качеството, в което е осъществявано сътрудничеството-секретен сътрудник агент; секретен сътрудник
Псевдоними Балтов
Данни в наличните документи, въз основа на които е установена принадлежността към органите по чл. 1 Разходен документ, отчетен от ръководил го щатен служител; документи от ръководили го щатни служители; рег. дневник; картони – обр. 1 – 2 бр. и обр. 3; дело Ф1, а.е. 3517.
Снемане от действащия оперативен отчет 1976 г.
Публична длъжност или публична дейност Член на научна комисия по геологически и географски науки от 2000 г. до 2006 г.



3. Проф. Кристалина Стойкова – научен секретар на Геологичния институт на БАН.

Консултант на нефтените компании Texaco, British Gas, Enterprise Oil, OMW, Melrose Resources при сондиране за нефт и газ в черноморския шелф - според информация, дадена от самата нея в CV. (Американската компания за добив на нефт „Тексако“, погълната в последствие от „Шеврон“, е осъдена за 8,6 милиарда долара от Еквадор за замърсяване на водите и почвите.)

Из CV-то на проф. Стойкова:

По важни научни и научно-приложни разработки• Монографии • Научни статии• Цитирания• Научни и приложни разработки• Участие в международни проекти• Внедрявания• Изобретения 90Над 150 цитата, от тях – 56 в чуждестранни монографии и международни списания, 24 в монографии в България, над 70 в български списания.съвместни проекти по МГКП, с Австрия, Пери-Тетиски консорциум, Францияконсултант на редица нефтени компании (Texaco, British Gas, Enterprise Oil, OMW, Melrose Resources) при сондиране за нефт и газ в черноморския шелф



4. Алекс Алексиев,

Институт за иследване на Балканите и Черноморския регион

/и екперт по радикален ислям (?!) в института "Хъдсън"/

Днес по пограма "Хоризонт" на БНР, г-н Алексиев, който, доколкото разбирам, живее в САЩ, заяви, че никъде нямало доказан случай на замърсяване на водата при добив да шистов газ, както и че аргументите на онези, които говорят за рисковете от този добив у нас, са, цитирам, "комунистическа пропаганда".


Който има време и желание да търси и обработва видима публично или не толкова (но достатъчно доказуема) информация, свързана с активно шестващи по ТВ дебати, пресконференции, интервюта и пр. "безкористни" защитници на добива на шистов газ в България, може ако иска да продължи и допълни този списък. Той въобще не обхваща всички.

Защо не (без въпросителна)

Слави Бинев – архонт;

Христо Стоичков - доктор хонорис кауза;

Бойко Борисов - футболист на годината;

Алексей Петров – политически репресиран доцент;

и пр.

———–------

Цецка Цачева – мис „Мокра фланелка (примерно);

Волен Сидеров – посланик на добра воля на ООН (също примерно)

Симеон Дянков - мис „Вселена” (както по-горе).



Ако някой веднага се зачуди и тръгне да оспорва как така

Цецка Цачева примерно би могла да бъде мис „Мокра фланелка” – след като, освен, че е мисис, подобно звание е последното нещо, което би могло да се свърже с нейната личност;

или, още повече, как така един мъж, бил той и министър, освен, че не е особено красив (дори не е и травестит :) - да ме прости г-н Дянков за шегата), би могъл въобще да се свързва с титла като мис „Вселена”;

или как така Волен Сидеров примерно би могъл да бъде посланик на добра воля на ООН – след като подобна длъжност или звание ама никак не му отива -

то тогава този някой може би могъл да отговори

дали на Слави Бинев му отиваше да стане архонт на Българската православна църква (произведен за такъв от един владика-агент, на когото не му отива да бъде владика, но „млъкни, сърце”);

и дали на Христо Стоичков му отиваше да стане доктор хонорис кауза на хуманитарен университет (ако приемем, че на ректора на този университет му отива да е ректор…);

или дали на действащият ни министър-председател, генерал-лейтенант, инженер и не знам още какъв Бойко Борисов му отива да бъде отличен като най-добрият български футболист на годината?

Той впрочем, е убеден, че ще бъде такъв: „Премиерът Бойко Борисов е абсолютно убеден, че ще победи нападателя на Манчестър Юнайтед в анкетата за футболист на годината. На въпрос дали ще стане футболист на годината Борисов отговори лаконично „Аз съм си“.“ (Из http://www.mediapool.bg/премиерът-убеден-че-е-футболист-на-годината-news186877.html)

Затова дали ако спортните журналистите (на които се пада последната дума в съответната класация) отличат наистина нашият „вселенски” премиер с титлата „Най-добър футболист на годината”, би им отивало да се нарекат спортни журналисти, едва ли има нужда да споменавам.


Не всичко е пари, страх и тщеславни щения,

или ако е така, нищо друго няма да остане.

Как се ръководи държава...

Или какво е общото между неуредени сметки за изнесено отработено ядрено гориво, проект за постановление за предоставяне на допълнителни средства на БАН и организирането на стачки в България


Текстът, цитиран по-долу, е част от стенограма от заседание на Министерски съвет отпреди два дни. В т. 18 от дневния ред се обсъжда - или поне би трябвало да се обсъжда - "Проект на Постановление за предоставяне на допълнителни средства от централния бюджет за 2011 г. чрез бюджета на Министерството на образованието, младежта и науката на Българската академия на науките". Проектът се внася от министърът на образованието, младежта и науката С. Игнатов. Игнатов започва да говори, но не за бюджета на БАН и внасяне в него на допълнителни средства, а за "изнесено отработено ядрено високо радиоактивно гориво, за което българската страна е дължала 1 милион 349 хиляди 982 щатски долара". (Тези средства не били изплатени вече 3 години.)


Из стенограма от заседанието на МС от 23 ноември 2011 г.

Точка 18

Проект на Постановление за предоставяне на допълнителни средства от централния бюджет за 2011 г. чрез бюджета на Министерството на образованието, младежта и науката на Българската академия на науките

БОЙКО БОРИСОВ: Внася министърът на образованието, младежта и науката.

СЕРГЕЙ ИГНАТОВ: Господин министър-председател, уважаеми колеги, в изпълнение на подписаната спогодба между България и Руската федерация през 2008 година е изнесено отработено ядрено високо радиоактивно гориво, за което българската страна е дължала 1 милион 349 хиляди 982 щатски долара.

Тъй като средствата не са изплатени в продължение на три години...

БОЙКО БОРИСОВ: А защо през 2008 година предишното правителство не ги е платило, след като ги е изнесло? Нали тогава не е имало криза, а имаше милиарди излишъци?
СЕРГЕЙ ИГНАТОВ: Не са плащани.

БОЙКО БОРИСОВ: Защо не са плащани? Как са го изнесли и не са си платили и ние след три години трябва да го платим? Кой месец са изнесени през 2008 година?

СЕРГЕЙ ИГНАТОВ: Не мога да Ви кажа кой е месецът, но ние платихме вече един милион с постановление на Министерския съвет.

БОЙКО БОРИСОВ: Аз знам какво сме платили, за всяко милионче жива мръвка се откъсва от мен. Аз знам, че сме платили и сега още, над два милиона лева - защо? След като са го изнесли защо не са го платили, нали не е имало криза тогава?

СЕРГЕЙ ИГНАТОВ: Безотговорно отношение, нямам друго обяснение, просто е отлагано във времето.

БОЙКО БОРИСОВ: Всички плащания дойдоха при нас.

СЕРГЕЙ ИГНАТОВ: Да, всички плащания са при нас. Сега трябва да платим още 352 хиляди.

БОЙКО БОРИСОВ: Защо БАН не стачкуват сега заради това нещо? Призови БАН, ето днес вземаме решение и ще го плати Горанов, БАН да стачкува срещу предишното правителство, за това че е вършило сделки и не си е плащало за тях.

СЕРГЕЙ ИГНАТОВ: Ние първо да благодарим на Влади Горанов за това, че преговорите така бяха направени, че руснаците се отказаха от иска, защото искът беше жесток - освен един милион и нещо, които трябваше да платим, лихвите възлизаха на над 3 милиона лева.

БОЙКО БОРИСОВ: Ще ми благодариш на мен, че това го говорихме на разговора с премиера Путин и се разбрахме да платим главницата, за да не се излагаме пред хората. Трайков е присъствал и знае какви усилия положихме, защото има подписан договор, в който ясно и точно са фиксирани клаузите. Дават ни на съд и ни вземат 5 милиона с лихвите.

СЕРГЕЙ ИГНАТОВ: Да, толкова бяха.

БОЙКО БОРИСОВ: Ето, обади се на Съботинов и когато провеждат следващата стачка да заделят 10-15 минути от стачката срещу това, че предишното правителство не си е платило борчовете и ние сега ги договаряме и плащаме, така е коректно. Тук като повикат малко, да чуя и малко срещу Станишев, Доган и компания.

СЕРГЕЙ ИГНАТОВ: Сега ще се обадя.

БОЙКО БОРИСОВ: Обаждаш се и казваш: "Премиерът иска сега да повикате малко и за тях, защото ви плащаме борчовете, които 2008 година не сте си платили".

Приема се точка 18.


---------------------------------------------------------

От цитирания текст на официалната, публична стенограма от заседанието на МС не става съвсем ясно, впрочем, какво точно се приема по т.18.

- Внасяне на допълнителни средства от централния бюджет чрез МОМН в бюджета на БАН по разискваното (неразисквано всъщност) Постановление?
- Внасяне на средства за БАН, ако БАН се отплати за тях с подходящо поведение към правителството и премиера?
- Отделяне примерно на тези средства за плащания на лихви по договор с Руската федерация за изнесено отработено ядрено гориво?

Това, което става съвсем ясно обаче е, че премиер-министърът нарежда на министъра на образованието и науката да се обади на БАН да стачкува срещу предишното правителство. "Призови БАН, ето, днес вземаме решение и ще го плати Горанов, БАН да стачкува срещу предишното правителство, за това, че е вършило сделки и не си е плащало за тях".


п.с.:

Това, че предишното правителството доста "трески за дялане" имаше, не е тема на този материал. (Не защото няма още останали от Станишевите „трески”.) В него става дума за управленския език и действията на днешния премиер, на днешното правителство, което вероятно не си дава сметка как може прекрасно да се излага публично дори само чрез публичните си стенограми.


---------------------------------------------
б.а.: Цитатът от стенограмата е по публикация на цялото й съдържание във в."Капитал", http://www.capital.bg/blogove/ot_dondukov_1/2011/11/25/1212415_stenograma_ot_zasedanieto_na_ministerskiia_suvet_-_23/?ref=rss

Слепият мъж и планината

Пак срещнах слепия, който живее сам.

Малък, слабичък, чист и спретнат човек, който поне два-три пъти в годината тръгва сам от София до Бистрица и Панчарево и обратно. От Бистрица до Панчарево ходи пеша, а преди това и след ползва някак си градския транспорт. От миналото му на запален скиор и планинар са останали може би само раницата и две бели, очукани щеки, които му служат като бастунчета.

Слепият мъж, който живее сам, има деца, внуци и правнуци. Работил е дълги години като часовникар, понякога и до 2-3 часа през нощта, за да осигури спокоен живот и бъдеще на своите близки. От дългото взиране в малките колелца, през лупи и под изкуствено осветление (както и от едно злощастно падане) почти напълно е изгубил зрението си. Но не и куража.

- Добре съм, децата не са ме изоставили – казва старецът, когато го питам как е, как се справя. Едната ми дъщеря идва два пъти в седмицата, въпреки че и тя не е здрава вече, получи инсулт. А другата, която живее в чужбина, ми изпраща пари. И внуците се обаждат от време на време, макар че някои не са тук, далече са.

Слепият мъж, който живее сам, от нищо не се оплаква. Само от това, че няма другари за планината, която толкова е обичал. Понеже едни, приятелите му може би, са починали вече; а други пък не искали да ходят с него, бавел ги. Той е от една все по-рядко срещана, поне у нас, порода на неоплакващите се. Но човек трябва да е напълно духовно или физически сляп, за да не забележи, че прекосилият сам пътя Бистрица - Панчарево стар човек не може сам да стигне до свещниците в черквата на последното. (Тук той обикновено спира да си почине и да запали свещ.)

Старият човек казва тихо някаква своя молитва и после стигаме заедно до пейката пред храма. Присяда бавно до раницата и щеките, взира се в мен през счупеното стъкло на очилата си и се усмихва щедро.

- Надявах се да ви срещна пак, идвайки насам. Помните ли ме? Нали вие бяхте и предишния път, която ми помогнахте?

- Разбира се, че ви помня – казвам. И наистина е така. (Може ли да се забрави лесно "бяла врана" или възрастен, почти напълно сляп мъж, който продължава да върви сам с кураж и достойнство по житейската планина?) Може би не са идвали скоро близките, за да забележат и подменят счупеното стъкло на очилата - пред единственото, все още нещо виждащо око - но не изглежда запуснат или изоставен. Старият човек, който живее сам, има толкова чистота и крехкост в себе си, че прилича на дете.

Поговаряме си още за десетина-петнайсет минути и после той става и тръгва бавно, опирайки се на двете очукани щеки. Изпращам го донякъде и го питам сигурен ли е дали няма нужда да го придружа до автобусната спирка. „След като съм стигнал сам от София и Бистрица дотук, и не ми е за първи път, ще се справя някак си” – казва ми. Старецът, който прилича на дете, е вървял 80 и повече години по житейската планина, и продължава да върви по нея, въпреки че в последната част живота се движи сред сенки и тъмнина. Той има достатъчно вътрешна светлина да освети с нея всеки, който го придружи по пътя, дори само за няколко стъпки.

* * *

Исках да избягам
Някъде далече
Та почти отвъд
Някъде където
Странно необречен
Мие се светът
Да сънувам притчи
И да ги разказвам
Както аз си знам
Някъде където
Всеки миг отворен
Е отворен храм

Исках да избягам
Бягайки за малко
Вън от глупостта
От живота видим
Уморен, безсилен
Да възпре страха
От мащаба дребен
Омерзен, окаян
Пълен с прахоляк
Исках да избягам
Като странник стигнал
Своя собствен бряг

Но сега пътувам
Стъпвайки обратно
Сам сред пустошта
Вързан, здравомислещ
И преборил славно
Даже любовта
Реплики и роли
В глупави пиеси
Знаещ наизуст
Един стар вълшебник
Който още търси
Своя собствен звук

„ДЕМОКРАТИ” ЗА ПОСМЕШИЩЕ

Кандидатът за президент на страната Юзеир Юзеиров обяви 12 август 2011 г. за „голям ден на турската демокрация в България”. Придобил скандално известност си това си, автентично за него име, и на практика неизвестен с официалното си, „Росен Маринов Йорданов” (с което подписва документи и сделки не само в България), Юзеир Юзеиров поиска преводач от турски на български в следствената служба в Търговище, където бе задържан по обвинение за пране на пари. След като получи такъв преводач, човекът с две имена – едно истинско, друго за правния и бизнес мир – обяви този ден за голям и каза, че на него са били поставени на колене „шовинистите в България”. След това кандидатът за президент, който се регистрира като такъв, демонстративно събувайки панталоните си преди да влезе в Централната избирателна комисия, изрецитира Вазов в следния вид:

Аз съм турчин, син на турчин, роден съм като турчин.
Във вените ми тече турска кръв, като турчин съм роден
и като турчин ще умра.
Да се нарека турчин за мен е голямо щастие (първа радост е за мене).

Прекрасно, може да се каже. Прекрасно е да се гордее човек с етническата си принадлежност. Вместо примерно да се срамува от нея, щото и такива хора има. (Само че едва ли в случая рецитиращият е имал право да „редактира“ Вазов, трябвало е да потърси друго или да си измисли собствено стихотворение.) Ако приемем обаче, че въпросният Юзеиров е пример за най-добър, най-достоен турчин, понеже гордо парадира с етноса си, вероятно веднага трябва да приемем, че и Волен Сидеров, да кажем, е най-добрият, най-достоен българин. А защо не и, че хора като Радко Младич са най-добрите сърби; или дори, че хора като Хитлер са най-добрите германци? И ако на последното може веднага да се опонира с аргумента, че нито Юзеиров, нито Сидеров са убивали някого от любов към своя етнос (за разлика от Младич, да не говорим за Хитлер), то може би все пак трябва да се сетим, че примерът с Младич не е нерезонен, защото живеем на Балканите. Тук не е трудно да се подпалят междуетнически сблъсъци и в наши дни. А примерът с Хитлер – заради това, че нищо по-опасно няма за демократичното равновесие в едно общество от политическите маниаци с измамно чувство за превъзходство, които се стремят към власт. За които разни демократични практики могат да бъдат средство в името на тази власт, но които в крайна сметка се интересуват само и най-вече от собствените си фикс идеи.

Демокрацията впрочем, както е добре известно, значи да имаш поне малко уважение към законите (да не говорим за основния закон). Както и по възможност достатъчно политическа и лична култура – особено ако не си само гражданин, но и кандидат за политик. При демократичен тип управление разбира се нищо не пречи и лумпени, политически шутове, полуграмотните кандидати за едно или друго да се пробват също на сцената. („Демокрацията е лошо нещо, демокрацията е много лошо нещо – както е казал Чърчил – но нищо по-добро не е било измислено”.) Ако даден гражданин на дадена държава не уважава обаче правилата, рамката, която е заложена да поддържа законност и ред в съответното общество (въпреки че разбира се тази „рамка” не е вечна, подлежи на усъвършенстване); ако не уважава, ами се подиграва с институциите на съответната страна, дали би имал морално право да се нарича неин гражданин?

Демокрацията не значи само права, това е азбучна, банална истина. (До степен, че чак е неудобно да се споменава.) И ако правото на Юзеир Юзеиров да влезе по долни гащи в Централната избирателна комисия, т.е. правото му да се излага публично – не е забранено от българската конституция (колкото и да е неприлично и хулиганско) – то „правото” му да иска преводач от език, който много добре разбира, влиза в противоречие с член 3 от конституцията, според който „Официалният език в републиката е българският”. Дали този член е достатъчно демократичен или не, е отделен въпрос. Но случай, при който гражданин на тази страна, който се е родил тук, учил е тук и пр., демонстративно се прави, че не разбира официалния език – едва ли може да се тълкува като знак, че той се гордее с гражданството, което има. (Ако беше някоя възрастна жена от малцинствен произход, която цял живот така и не е научила български – трябваше да й се осигури преводач разбира се. За да е сигурно, че само поради невладеенето на езика няма да й се случи нищо лошо. Но това въобще не е такъв случай.) И понеже не може да има само права наистина, без някакви задължения или отговорност към съответното общество – усещането, че може хич да не е те е еня за една държава; нещо повече – непрекъснато да се подиграваш с нея – и в същото време постоянно да тръбиш, че гражданските ти права именно в тази държава трябва да са много повече – в това има някаква изкривена представа.

Не може да правиш проекти за политически партии в България, да се кандидатираш включително и за президент на републиката, и да гледаш на нея като на с. Кара Агач (днешно Славяново), основано през ХVІ век, по времето на Османската империя. Селото, в което е адресната ти регистрация в България, в което си живял или живееш от време на време, може да е било основано по времето на империята. Може, също така, до създаването на Третата българска държава в него да е нямало и един етнически българин. Но ако искаш заради това село или заради други села (или квартали, или градове), в които днес живеят само или предимно хора от твоя етнос, да върнеш времето на Османската империя – показвайки носталгията си към нея по разни начини, включително носейки фесове по институции и медии в България (нещо, което и политиците или кандидати за такива и в Р. Турция не правят) – то може би трябва да ти се напомни за Мустафа Кемал Ататюрк. За политика, който успява да направи от една загиваща империя способна да се развива и процъфтява държава, сменяйки фесовете и чалмите, и още по-важно, институциите – с други, не по османо-имперски образец. Трябва да ти се напомни може би и, че благодарение на българското си гражданство си станал гражданин и на ЕС. (Подвизавайки се и в Белгия под името „Росен Асенов Йорданов”. И ставайки и там подсъден за нещо, излагайки по този начин страната, от която си дошъл.) Че живееш, също така, във време на отворени граници и друга политическа конюнктура, в което нищо не ти пречи да имаш имоти и да развиваш бизнес в България, Белгия, Турция, в други страни, където искаш. Но да искаш да ставаш президент на България и да гледаш на нея само като на с. Славяново (Кара Агач) или като на всички села, квартали и пр., в които живеят най-вече български граждани от твоя етнос или от друг етнос, примерно ромския; и само тези части или хора в България да те интересуват – това значи, че може би искаш тази страна да се сепарира. Във всеки случай изобщо не изглежда да ти пука, че би могъл, при достатъчно упорити усилия, да запалиш някой ден нещо по-лошо и от това, което за малко да направи Сидеров. (Стига да имаш поне малко власт.)

Да си гражданин на страна, която дълго време не е съществувала изобщо на политическата карта, и да мечтаеш в нея да се слуша – не по концерти, а като официален химн на българска политическа партия – османския военен марш „Чеддин деден” (т.е. маршът, с който тази страна и целите Балкани са били завладени) – едва ли е знак, че те интересуват чувствата на другите, на всички граждани на страната. На които, впрочем, на всичките, заявяваш, че искаш да си президент. Какво може да се каже за политическата култура на подобен политически претендент? Че нищо не му пречи да си свали панталоните, влизайки в държавна институция? Че се чувства силно обезправен, ако не му позволят да построи паметник на незнайния турски войн, или, да кажем, и на Осман паша на Шипка? (Дали в която и да било страна се правят паметници на завоеватели или на военни, били се за това завоюваните страни и народи да останат такива – от това кандидатът за политик, че и за президент, едва ли се интересува.) И дори да смята, както и най-вероятно смята, понеже го тръби всеки път, когато види жив журналист пред себе си, че правата му са нарушени – тъй като не му разрешили регистрацията на ОТОМАН; или за това, че не можа да узакони предишния си политически проект, Мюсюлман-демократичен съюз (МДС) – дали си дава сметка все пак, че едините хъс, амбиция, смелост/наглост, че и пари, не стигат, за да се изведе нещо различно от постоянни циркове и провокации на публичната сцена? Че е нужен и някакъв друг, по-способен да съзнава сложността на сферата, в която иска да е фактор, личностен капацитет? (И да нямаш такъв, можеш да играеш всякакви роли на политически шут. Но дори господарят ти да не е Ахмед Доган примерно, да си солов играч - спектаклите, които правиш, не стават от това по-малко циркаджийски и евтини.)

Като стана дума за МДС – това е единственото, за което Юзеиров донейде е прав. И не за друго, а защото, макар и само де юре, и като партии фантоми, в България има регистрирани партии с определението „християн”/„християнски” отпред. В нарушение на чл. 11 от Конституцията, според който (ал. 4) „Не могат да се образуват политически партии на етническа, расова или верска основа…” – бе регистрирано, както е известно, и Движението за права и свободи. (Когато ДПС се основа, то си беше етническа партия; разни Бисеровци и Цоневци дойдоха по-късно. Доказвайки за кой ли път, че не етническата принадлежност прави личната стойност; ментарджии дал Бог сред всички етноси.) Защо за едни може, за други не – пита обаче Юзеиров – и за него въобще не е важно, че партиите, които имат определението „християнски” в заглавието си, освен че са някакви фантомни/„файтонни” формации, са християнски само на думи, про форма. А с неговия МДС, ако беше регистриран, едва ли щеше да е така. Важно е обаче, когато даден човек много иска да става политик в дадена страна, че даже и президент, да му пука поне малко за съответната страна (и не само за неговия етнос, още по-малко – за някакви негови неоимперски носталгии).

Дали от кандидати за политици, чиято политическа култура е подобна на тази на братя Юзеирови, може да се очакват изяви, на които и от „Атака” да завидят?

Какво друго обаче, освен липса на достатъчно политическа култура, направи възможен боя пред софийската джамия, провокиран от „най-добрия” българин Сидеров и неговите привърженици? Какво друго, освен липсата на достатъчно политическа култура, можеше да накара братя Юзеирови да си вярват или поне да тръбят, че отказът на регистрация на партия, наречена ОТОМАН – в страна, която е била част от империя със същото име – е поради „недемократичност”? Какво друго, освен липса на достатъчно подобна култура, може да помогне на всеки лумпен, публичен шут или полуинтелигент, независимо от неговия етнос, да вдига високо знамето на горди каузи (пози), докато прави демокрацията и нейните институции на посмешище?



Преди две години, на 9 август 2009 г., Юзеир Юзеиров споделя в един турско-български интернет форум следното:

YUZEIROV, August 09, 2009, 04:41:50 am. АЗ СЪНУВАХ ЕДИН СЪН (Мартин Лутер Кинг). В КОЙТО ВИДЯХ БЪДЕЩАТА КОНСТИТУЦИЯ НА БЪЛГАРИЯ. НЕ ПОМНЯ ВСИЧКИ ПОДРОБНОСТИ, НО СИ СПОМНЯМ ЗА ПЪРВИТЕ ТОЧКИ, В КОИТО СЕ КАЗВА: “Ние, народните представители на осмото Велико народно събрание, в намерението си да изразим народната воля и в стремежа си да изградим демократична, правова и социална държава, приемаме тази конституция. Глава първа, чл. 1.: БЪЛГАРИЯ Е ФЕДЕРАЛНА РЕПУБЛИКА С ПАРЛАМЕНТАРНО УПРАВЛЕНИЕ. Чл.2.: ФЕДЕРАЛНА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ Е ФЕДЕРАЦИЯ С ТРИ НЕЗАВИСИМИ ОБЛАСТИ, БЪЛГАРСКА, ТУРСКА И РОМСКА., ВСЯКА ОТ КОИТО СЕ УПРАВЛЯВА ОТ СОБСТВЕНИ ОРГАНИ, ПОДЧИНЕНИ НА ФЕДЕРАЛНИТЕ ЗАКОНИ. Чл.3: ОФИЦИАЛНИТЕ ЕЗИЦИ СА БЪЛГАРСКИ, ТУРСКИ И РОМСКИ.”*


Не знам дали още за това мечтае, за разделянето на България на три части, управлявани отделно. (И как ли ще ги премества българите, ромите, турците, от един район в друг, за да оформи етнически чисти части?) Знам само, че тази мечта е съвсем различна от мечтата на Мартин Лутер Кинг, който не е желал бели, черни и латиноамериканци да живеят отделнени в различни щати, а тъкмо обратното. И това „объркване на мечтите”, тази и други подобни може би неволни спекулации и напасвания оттук-оттам, са част от политическата „философия” на братя Юзеирови, според мен. Само че смелостта (или наглостта) да си свалиш панталоните на публично място – постъпка, която впрочем никак не се връзва с мюсюлманския морал; или пък смелостта (наглостта) да искаш преводач от език, който много добре разбираш, определено не стигат. Смелостта/наглостта да провокира, без всякакво чувство мяра, с неуважение/елементаризиране на не едно и две неща, направи от Волен Сидеров и неговата партия залязващ фактор на политическата сцена. Същата смелост или наглост може да провокират и към Юзеирови (както вече и стана) чувство на насмешка у едни и на разочарованост у други.


——————————————————-
* Оригиналният текст от форума е на латиница, с правописни и препинателни грешки. Изреченията, написани с главни букви, са такива по оригинал.

Vlado Stan, един български художник в Париж

Vladimir Stan (Владимир Станчовски) е роден в София на 29 февруари 1948 г. в София, където завършва Художествената гимназия, а по-късно и Националната художествена академия. До 1986 г. (до 38-годишна възраст), когато емигрира във Франция - превръщайки се в един от т.нар. тогава невъзвръщенци - творчеството му остава практически непознато за публиката.

През 1986 г. – същата, в която емигрира, получава Втора награда, медал и диплом на Международен конкурс за живопис в гр. Довил (Окръжна изложба на долината на Лоара). През 1987 г. участва в Обща художествена изложба, организирана от ООН. От 1988 до1990 г. излага свои творби в Есенния салон - Гран Пале в Париж. От 1989-ма до 1990-та е резидент на „Сите дез Арт” във френската столица; участва със самостоятелни и в общи изложби, организирани от „Сите дез Арт”. През 1989 г. печели Голямата награда, диплома и купа „Сузан Будон” на 25-тия международен конкурс за живопис на френската Ривиера в Кан. Следват участия в много други изложби във Франция. През 1998 г. е поканен от фондация „Мастеруъркс” - Бермуда като резидент на островите за три месеца, където организира две самостоятелни изложби - в галерия “Единбърг” и в галерия “Мастеруъркс”. Участва в Четвъртия международен фестивал „Монмартър в Европа” през 2002 г. През 2006-та Стан прави две самостоятелни изложби в Париж, в Българският културен център и в галерия “Арт Монпарнас”. През същата 2006-та, заедно с Никола Манев, Андрей Лекарски и други художници емигранти, участва в изложбата „Париж – София – Париж”, представена в галерия „Академия” в НХА. През 2007-ма журира на Международния конкурс за детска рисунка „Баба Марта”, организиран от Българския културен център в Париж.


Ето и някои репродукции на негови картини, рисувани в последните години. (Репродукциите са от френски сайтове, представящи работите на различни художници.) Като човек, който е виждал негови творби навремето, мога да кажа, че те са в същия стил, не много различни от онези, които е рисувал и преди повече от 25 години. Впрочем, творбите му от онова време (ако са оцелели някъде, в частни притежания или колекции), вероятно ще си останат непознати за почитателите на този вид изкуство и в София, и в Париж.