stranitzi-stannitzi

By the way

2012-01-29T08:02:00.001-08:00

Думите губят стойност, ако човек се опитва да спечели от тях,
непознавайки стойността им.

Предразсъдъците на умните са понякога по-безпощадни
от предразсъдъците на глупавите.

Мълчанието е злато,
стига да не прикрива гордост, страх или малодушие.

Приятелят не е човек, който страда от това, че имаш недостатъци;
той страда от това, че е видял в тебе качества, които може да изгубиш.

Различията могат да са и са фактор за развитие,
стига да не са стигнали вкаменелост.

"Сянка съм в сянката на живота"

2012-01-11T08:57:00.000-08:00

ИЛИ ЗАЩО НЕ ТРЯБВА ДА СЕ ЗАБРАВЯТ ЖИВИТЕ

Това е част от лична кореспонденция по мейла между двама души, които не са се виждали от години. Най-лесно е да ги наречем Х и Y. Тя започва с това, че Х пише на У по повод рождения му ден. В хода на кореспонденцията Х разбира, че Y e стигнал до някакво дъно на мизерията и се опитва да му помогне, но не може да направи за него кой знае какво. След известно време Х разбира и, че Y е напуснал жилището си (където са останали бившата му жена и децата му) и е отишъл да живее в родното село на майка си. Накрая Х разбира, че не само семейството му, но и роднини и приятели изглежда са оставили Y съвсем сам...

Х до Y, 06.10.11

За много години,
надявам се,
че 50 и n-тият ти ден те е намерил жив и здрав.

Y до Х, 06.10.11

Бях абсолютно сигурен, че ако някой изобщо се обади, това ще бъдеш ти. До момента - 20.30 ч., си единствената. А тъй като нямам нито мобилен, нито домашен телефон, всъщност си единствената изобщо.
Благодаря ти.
Аз съм към края на продължителен и мъчителен развод, жена ми ме гони от собственото жилище, докато щерката навърши 18 години (в момента е на 13), синът ми завърши, отказа да кандидатства, но и не си търси работа. Аз съм безработен пенсионер по болест, жена ми ми взима уж за издръжка 100 лв. от пенсията ми от 170 лв., събирам фасове по спирките, за да си свия цигара и т. н.
Светлият ми някога свят от години се превърна в някакво протяжно живеене с идеята, че е по-добре така, отколкото мъртъв.
Затова и не ти пиша. Всъщност, не контактувам абсолютно с никого. Сянка съм в сянката на живота.
Не се оплаквам. Просто ти съобщавам.

Х до Y, 06.10.11

Ти си талантлив човек, умен и чувствителен (колкото и отдавна да сме се познавали, каквото и да си преживял, не вярвам, че си престанал да бъдеш това); трябва да излезеш от тази задънена ситуация.
Аз съм беден човек, впрочем, но мога да ти правя поне някакви жалки 50 лв. примерно, до поискване в съответна пощенска станция. Прати ми номера на тази станция и ми напиши трите си имена. Ще ти пратя запис.

p.s.: Ако гордостта ти не позволява да се съгласиш за някаква мъничка помощ, може да ти пратя тези глупави 50 лв. като хонорар :) за една така да се каже консултация. Ако се съгласиш, ще ти изпратя един файл, по чието съдържание да ми напишеш с няколко изречения какво мислиш.

Макар и не веднага, Y се съгласява да приеме това предложение, което му помага вероятно да не събира фасове поне известно време. Минава около месец, Y не се обажда, както е обещал.

Y до Х, 15.10.11

Най-накрая успях да получа текста. Ще го прочета утре внимателно и сериозно и ще ти се обадя.

Х до Y, 15.10.11

Когато решиш, обади се.
Не е нужно, пак казвам, да бързаш да четеш и мислиш върху текста (сбирката); ако ми се обадиш след седмица, две или месец (надявам се все пак до месец), ще е нормално.

Х до Y, 13.11.11

Не исках да те притеснявам с нищо, но ти се „строши” от бързане.
Какво друго ми остава, така че, освен да ти "благодаря", че ми "даде" един външен поглед към това, което ти изпратих.
[...]
"Човекът не е остров, вътре в себе си затворен...", написал един поет* и проповедник преди има-няма четири века. Може би искаш да си такъв остров; може би не само такива далечни познати като мене си отблъсквал тъпо и последователно...

Y до Х, 14.11.11

От две седмици съм на легло и яки тъпи антибиотици. Дори до компютъра не мога да се домъкна. дори сега ти пиша с мъка и треперещи ръце.
А колкото до нападките ти...

Х не знае разбира се, че Y се е разболял. Няма откъде да знае. Тя му предлага, въпреки че си има достатъчно свои грижи, ако наистина няма кой да го погледне, да дойде да му помогне, докато е болен. Но Y e сам само духом, както по-късно се оказва. Той живее в гарсониера с двете си поотраснали деца и бившата си съпруга. Те може би са и, в края на краищата, тези, които трябва да се погрижат за него.

Y до Х, 15.11.11

От години съм сериозно болен, а, както ти е известно, в природата дори най-мощните хищници се отделят от стадото, за да са самотни в смъртта си. Никой не обича да го гледат как агонизира.

Х до Y, 15.11.11

Не бих искала нито да си болен сам, а още по-малко - да умираш сам.
Ако си бил хищник, дали щеше да си толкова беден, болен и затруднен?

p.s. (16.11.11)
Ако продължаваш да не се оправяш,
и наистина няма кой да те посети и да ти помогне,
пиши ми.

Y до Х, 20.11.11

Здравей,
събрах малко сили, за да ти отговоря.
благодаря за загрижеността ти, но как си я представяш тази помощ? Взимаш такси, идваш и звъниш на вратата на гарсониерата, а отвътре се показват бившата ми жена, синът ми и дъщеря ми и учтиво те канят в пренаселения хол, в който аз съм се проснал на леглото или в креслото?...

Скоро след това Х попада на цикъл стихотворения на Y, публикувани преди време в литературен сайт.

Х до Y, 25.11.11

Попаднах наскоро на това: (Следва линк към съответната страница от сайта** – б.а.)

Може би е част от книга, която не е издавана.
Май нито една поетична книга не си издал - жалко.

Надявам се впрочем, че няма да предадеш Богу дух
заради това, че ти е твърде малък апартаментът :)

Все трябва да си имал някакви неизмислени приятели в този живот.
Всички ли наистина са те забравили?

Y мълчи около месец.

Y до Х, 31.12.11

Здравей,
На 19-ти декември се наложи окончателно да напусна своето собствено жилище и да се изнеса на селото на майка ми.
Имах огромни проблеми с купуването на компютърна конфигурация и прокарването на Интернет. Днес, 31 декември, за пръв път имам нещо като интернет връзка - 4 мегабайта за минута (за сравнение - в София нормалният пренос е около 100 мегабайта). Ти си първата, на която се обаждам.
Желая ти светла Нова година и всичко останало. Пиша кратко и бързо, защото имам проблеми и с количеството на пренос.
Бъди щастлива през 2012-та!

Х до Y, 31.12.11

Дано да бъдеш по-спокоен и щастлив,
въпреки всичко.
И да доживееш много по-добро време за себе си.

p.s. (1.01.12)

Надявам се, че все ще се намират около тебе някакви роднини или познати, които да не те оставят сам в едни или други трудности или проблеми.

Y до Х, 03.01.12

Нямам близки роднини, нямам приятели, живея гонен и самотен като улично куче.
...отдавна не желая да ми натякват колко съм смотан и неприспособим към живота.
Искам, нуждая се до смърт, от обич - деликатна, ненатраплива и не желаеща отплата - просто обич. Няма, разбира се, да я получа.
[...]
Между другото, знаеш ли, че от много, много години не съм плакал, не съм проронвал сълза?!

Х до Y, 03.01.12

Не знам кой ти е натяквал, че си бил смотан и неприспособим, не знам кой е успял да те затвори до такава степен или почти унищожи, или защо си се оставил на нещо подобно, но никога не съм те наричала с подобни думи и не съм те смятала за подобен човек.

Чуждите грехове или грешки не мога да ги платя.

...И аз не съм особено приспособима, и сигурно за някои неща съм била и съм в някакъв смисъл смотана. Но никога не съм се оставяла, на никого не съм се оставяла, да унищожи или принизи до невъзможност вътрешната ми сила, човешкото ми достойнство. Не е трябвало и ти да го правиш. Не е трябвало, вероятно, и да се опитваш да правиш едни или други неща, за които не си. Както гласи една поговорка: „Господ с едната дава, а с другата взима”, и ако има даден човек едни видове таланти или способности, някакви други способности или са твърде слаби у него, или хич ги няма.

…Не искам да чуя или да разбера по някакъв начин, че и ти, като немалко други хора в последните години, си отишъл курбан на нечия лична или на общата простотия, алчност, несигурност, хаос, егоцентризъм или както искаш го наречи. И понеже на практика нищо друго не мога да направя за теб, освен да ти пиша или да отговоря на писмата ти – се опитвам да намеря някакви думи, с които да отместя, дето се казва една йота, от собственото ти неверие. От болката и несигурността ти.

Във всеки случай не бива да смяташ, че не си ценен. Че не си талантлив. Че не си много способен даже човек. Всеки човешки живот е ценен, и всеки талант е ценен, и хора като тебе са даже по-ценни, затова и по-големи беди и злини може да им се случат. Дори и да не се справиш – а условията, в които си, а те изглеждат доста невесели – не вярвай, че всяка твоя вътрешна болка или пък невъзможна да излезе отвън сълза не се знае и отчита някъде.

Вероятно не смяташ, че има възмездие за всичко, че има висша, далеч не винаги видима справедливост, но аз съм още жива и ще бъда такава, докато ми е писано, както се казва, заради това, че вътрешната ми сила, вяра или надежда, колкото и пъти да са били и да са на кантар, са свързани с тази висша сила и справедливост. С любовта и силата на онези неведоми за хората вселенски закони и сили, които нито ти, нито аз, нито който и да било друг човек, от което и да било поколение или народ, са създали или пък могат да унищожат. Не знам как се обяснява вътрешен опит, изглежда глупаво и невъзможно да направи човек подобно нещо – но има Бог за всички. И както има висше добро, така има и висше зло, което също се опитва да лови души от памтивека. Чувствителните, добри и талантливи души са му били и са му вероятно, извини ме за шеговития тон, "любим десерт"...

Y до Х, 03.01.12

Благодаря за огромното ти писане! Казвам го съвсем сериозно. Предполагам, че си права за всичко, което казваш. Проблемите обаче са мои и трябва да се справя с тях. При обстоятелствата около мен ще ми е адски трудно, но вярвам, че ще успея. Благодаря ти отново, засега бих желал да съм сам. Ще ти се обадя, когато съм готов.

Х до Y, 09.01.12

Не искам да те безпокоя, но пиши все пак от време на време по ред-два.
Заради неизвестността.
Неизвестността за някого, който казва, че всички са го изоставили,
не е много приятна мисъл.

Y не отговаря.
Както се казва, един Бог знае какво се случва с него. Дали има дърва или студува в разгара на зимата; дали, и да има дърва, е в състояние да ги нацепи и да ги сложи в печката; дали има пари да си купи най-необходимото?
И дали има някой, който и да било, който да почука на вратата му, или е наистина съвсем сам в селската, както преди в градската, човешка пустиня?

-------------------------------------

ПОСЛЕСЛОВ

Y така и никога не написва на Х какво мисли за ръкописа, който му е бил изпратен.
Но разбира се не това е важно. Важното е, че Х не знае дали Y не е станал още по-зле от положението, в което е бил.

Може би, ако не дай Боже, Y свърши житейски си път сам и забравен в някаква селска къща, все някой ще се сети да напише за него някое прочувствено In memoriam, в което да се казва колко талантлив, способен и еди какъв си е бил Y, какви книги е издал, къде е работил и пр. Може би ще се сетят за него тогава, ако прочетат подобна вест, и бившите му колеги и приятели. Може би и децата му все някога ще се сетят, ще разберат, когато обаче станат доста по-възрастни, колко много ги е обичал баща им. Може би и бившата му съпруга ще престане да преследва висоти на духа само в поезията.*** Може би... А може и не.

Но ако Y е още жив в някаква стара къща, в някакво плевенско село, по-добре е все някой да се сети за него, докато още и въпреки всичко бие сърцето му. Защото красивите думи, които можем да напишем постфактум за някого, който вече го няма, или пък някой и друг жест, който можем да направим постфактум, вече няма да му трябват - те ще трябват на нас. За да спасим собствения си мир, не неговия, когато е бил най-застрашен. И ако някой предишен приятел, колега или пък роднина на Y го припознае в този текст, може би не е зле сега, а не постфактум да се сети за него.

„Не питай за кого бие камбаната”, пише преди много време Джон Дън. Камбаната на Дън, която бие за всеки, който може да я чуе, бие в случая заради един български журналист, писател**** и преводач.

-----------------------------------------------------------------------------

* Джон Дън (1572-1631), английски поет и англикански проповедник. (Едно от най-известните му стихотворения, израз от което се цитира в кореспонденцията, е източник на заглавието на "За кого бие камбаната?" на Хемингуей.)

** Цикълът стихотворения е публикуван в Bukvite.bg.
Едно от тях е следното:

Господи/ вън е снегът,/ вън е студът и е бяло,/ крачи жена ми по белия свят/ и е хубава като всяко начало.
Господи,/ крачи жена ми,/ стъпка по стъпка мъже я следят/ и по дирите тръгват нахални -/ няма ли за нехайните съд,/ за ботушите кални присъда?
Тя/ е докоснала първа снега,/ първо на нейното рамо е падал -/ спря да дими очарован градът/ и жена ми премина във бяло.
Триста погледа дебнат сега/ и умират от глад и от ярост -/ триста зависти да ги преклонят/ пред нозете на нейната/ цялост.
Господи,/ вън е снегът,/ вън е студът и е бяло -/ крачи жена ми по белия свят,/ тя самата - начало.

*** Бившата съпруга на Y e автор на няколко поетични книги.

**** Y е издал няколко книги в различни жанрове, между които „Homo movens: Космолог. теория за движещия се човек”, „Кой кой е в Илиада и Одисея (История на древните цивилизации)”, „Ересиархно житие на отшелника Иван, отпосле светец Рилски”, Теа и мързеливия магьосник Бо-ян” и др.

Еклисиаст в защита на Златния Телец*

2011-12-22T08:34:00.001-08:00

Повод за този текст е Изявлението на Варненския и Великопреславски епархийски съвет във връзка с породилия публичен скандал "Линкълн MKZ Хибрид" на Варненския владика.

Цитат от Изявлението **:

„За какво става въпрос? За прекалено големия интерес към новата придобивка на Варненска Митрополия, Която е Една от трите най-големи в България. Новата й придобивка е на стойност 36 хиляди долара! При това не закупена от Митрополията, а предоставена за ползване. Доводите на фарисеите са: как може, в момент на криза, Епархийският Архиерей да си позволява такъв лукс!
Нека си говорим откровено, дори с най-новите си екстри на свръхпестеливост на бензин, с автоматичното си преминаване на електрозадвижване, автомобилът с тази цена не може да бъде наречен лукс. Нека не ставаме жалки и не мерим с аршина на бездомници.”

Не приляга, разбира се, на представители на висшия клир да се мерят „с аршина на бездомници”. Подобно нещо е прилягало само, кой знае защо, на апостолите Христови, да кажем (скитали се по градове села да проповядват, лекуват, увещават и пр.) или на самия Христос. Високият сан в институцията Българска православна църква се свързва вече, на практика, с всякакви лъскави лимузини и мощни джипове, с часовници „Ролекс” и разни други подобни вещи; и в никакъв случай – с недоимък от какъвто и да било характер. Висшият клир у нас не от вчера (сигурно има и изключения, но колко ли са?) обича богатите, казано най-общо, не бедните. И не ще да прилича по нищо на вторите. А онези, които не разбират „естествеността” на подобни нагласи, са – поне според йереите от Варненската митрополия - не какви да е други, а „фарисеи”.

В някои от епархиите на Българската православна църква има, впрочем, енории, в които черквите пустеят, няма служби и свещеници в тях. Или има само веднъж или няколко пъти в годината. И няма кой понякога дори да опее останалите по села и малки, замиращи градчета, починали хора. Няма кой (или поне няма кой навреме) да извърши един неотложен (не като кръщението или венчанието, примерно, които винаги може да почакат) духовен обряд. Разбира се, това е характерно по-скоро за по-бедните епархии, като Видинската, примерно. И може би неслучайно подобни краища на България западат. Дали поради това, че икономически и материално са западнали, западат и духовно; или дали поради това, че са западнали духовно, западат и материално, е трудно да се каже. (Във всеки случай, има връзка между едното и другото.) Но недоимъкът в подобни епархии не интересува натрупалите достатъчно приходи други епархии, по-богати от тях. Нито това как се издържат свещениците интересува понякога владиците.

Вероятно мнозина не знаят, че енорийските свещеници дават на своята митрополия десятък (10%) от всички приходи на храмовете, в които служат. А това, което митрополиите дават, по-точно продават на енорийските свещеници, са свещи на килограм, които после се продават на бройки. Разликата в стойността на свещите, продадени на кило, и на бройки, оформя част от приходите на съответния храм. (Ако има, както и има енории, в които има твърде малко приходи, понеже няма достатъчно венчавки, кръщавки и пр. треби - и заплатата на съответния свещеник или неговият трудов договор, осигуровки и пр. не са сигурни. Тази заплата нерядко е по-малка, впрочем, от стойността на десятъка, който енорийският свещеник дава на съответната митрополия.)

На този фон – без даже да споменавам на какъв икономически хал са мнозина от православните, номинално или не християни – не един и двама висши свещенослужители на Българската православна църква демонстрират доста добро материално положение. И не само, че го демонстрират, но – което е по-страшно и заради което въобще се осмелих да напиша този тест – някои от тях се опитват да аргументират своя очевидно луксозен начин на живот с цитати от Библията, от Светото Писание. Както се случва в цитираното официално Изявление на Варненския епархийски съвет:

"Всичко си има време, време има за всяка работа под небето…
… Време да разхвърляш камъни и време да събираш камъни.
…Време да мълчиш и време да говориш.
Това са думите на Еклисиаста. За сетен път се убеждаваме в неговата мъдрост. Ето, дошло е време в нашата градина да се хвърлят камъни и ние няма друго що да сторим, освен да ги събираме и да чистим градината си.”
[…]
И ако на някой човек Бог е дал богатство и имот и му е дал власт да се ползва от тях, да взема своя дял и да се наслаждава от трудовете си – това е Божий дар. [Екл. 5:18 ]"

„Суета на суетите и всичко е суета”, казва още Еклисиаст, но този цитат едва ли е подходящ, за да може едни монаси, дали обет за нестежание (каквито са всички от висшия клир), да оправдаят влечението си не даже към лукс, но и въобще към материални блага. Затова те „чистят градината си” от камъните на едни или други безбожни журналисти, които си нямали друга работа и взели да вдигат шум за „скромната” лимузина на Варненския владика. Коя, обаче, е в случая градината и каква е длъжността на всички онези, избрали свещенически или монашески кръст? Дали в тази градина лимузини трябва да „растат”, дали ролекси? И затова ли, в крайна сметка, се стремят да растат в църковната йерархия едни или други йереи – за да имат „богатство и имот” и да се наслаждават на „трудовете си”? А и кои трудове, впрочем? Да не би светите митрополии на Българската православна църква, която и да било от тях, да са бизнес-център или производствено предприятие?

„Господи, прости им, те не знаят какво вършат” – се казва още в Изявлението на Варненския епархийски съвет. И това „Господи, прости им” се отнася не, разбира се, до духовници, опитващи се да защитят чрез Светото Писание прастарото изкушение, наречено Златен Телец. Отнася се до онези журналисти, които са се осмелили да забележат въпросното изкушение; да публикуват снимки на поредния владишки „аксесоар”. Както и да напишат (да претълкуват, както се казва в Изявлението), че владиката Кирил бил готов да подаде оставка. (Митрополитският сан, както и патриаршеският, е до живот; свалянето от подобен сан се случва доста рядко.)

Какво точно е казал Варненският митрополит в Синода след шума около споменатия "Линкълн", какво са разбрали/неразбрали журналистите, не стана съвсем ясно. Но в официалния текст, с който Епархийският съвет на Варненска митрополия обяснява случая, се казва следното:

"Светият Синод е едно малко Народно Събрание. И в него има дебати, при които понякога прехвърчат искри. И там, както в живота, понякога се изричат хиперболизирани думи (пр. „От сто години не сме се виждали”. „Сто пъти ти казах”, „Отказвам се от тебе чрез Държавен вестник”). Всеки разумен човек знае, че това са само просто едни изрази. Така е и с претълкуваните думи на Негово Високопреосвещенство Варненския и Великопреславски Митрополит д-р Кирил, действителен член на две академии.
По време на дебат, в който той не е съгласен с решението по определен въпрос, се изрича желание за оставка, но такава не е подадена. Защо някои пренебрегват изказването, че е заявено желание за оставка, а не че е подадена. Чудим се как през ума на журналистите не минава мисълта, че той пожизнено е Архиерей! Така ли лесно се подава оставка от Архиерей в разцвета на Неговите жизнени и творчески сили! Не, нали!".

Не, разбира се, има си хас... В разцвета на Неговите (с главна буква...) жизнени и творчески сили (пък и - да ме прости владиката - с неговия бизнес талант) това би било истинско разхищение.

Колкото до това, че Варненският митрополит е д-р по богословие (и член на две академии – вероятно Софийската и Московската духовни академии), добре е, разбира се, че имаме владика с богословска титла. Но с титла или не, с дисертация, защитена в духовна академия, или не, Негово високопреосвещенство не може да не знае „колко много е харесвал” Христос търговците в храма...

Какво впрочем, прави Светият Синод на БПЦ, как се намесва/не се намесва в подобни случаи, не е трудно да се отгатне. Синодът обикновено оставя нещата да отшумят на принципа „Всяко чудо за три дни”. Така постъпи висшият орган на БПЦ и в случая с „архонт” Бинев и произвелия го за такъв Старозагорски владика. Е, порица съответния митрополит с едно „мъмрене”, но нито за Галактион имаше от това каквито и да било последствия, нито за „автентичността” на произведения архонт.

Може би и затова, както се разбра наскоро чак, владиката Галактион е продължил да произвежда архонти... Без значение, че след скандалния случай с „архонт” Бинев от 2007 г., Светият Синод излезе с официална, публично оповестена позиция против раздаването на архонтски титли. ("Няма да бъде призната титлата, защото не е благословена от Синода, а отхвърлянето трябва да бъде извършено от този, който я е дал.", казва Русенският митрополит Неофит в началото на 2007 г. Малко след това Светият Синод на БПЦ излезе с решение, оповестено публично, че: „В наградния фонд на Българската православна църква (БПЦ) и нейните поделения - епархии, манастири и пр., не съществува званието "архонт", то не може да бъде давано от нейно име и не се признава за българско църковно отличие. Извършени удостоявания със званието "архонт" от представители на БПЦ са недействителни.")

Това решение на Синода от началото на 2007 г. се оказа непознато или забравено, впрочем, за Пловдивският митрополит Николай. (Само преди дни той заяви пред микрофона на Горан Благоев от БНТ, че подкрепя даването на архонтски титли.) И, което е още по-важно – то изобщо не е спряло Старозагорския владика да произвежда още архонти. Сред последните, произведени от Старозагорския владика и бивш агент на ДС, е например скандалният бизнесмен Иван Кочев – Чомбе. На неговото въвеждане в архонтство присъствал и друг „архонт на БПЦ”, Илко Йоцов, бивш зам.-министър на енергетиката и обвиняем по делото срещу Валентин Димитров - Топлото.

Дали архиереите, най-висшите духовници в Българската православна църква, разбират до каква степен светът с най-комерсиалната, с най-анти-Христовата му част се опитва да влезе вече дори в „Светая светих” на тяхната... на нашата поместна Православна църква? Дали въобще си спомнят, освен това, обета си за нестежание? (Тоест, обещанието да не се пристрастяват към вещи и пари.) Дали си спомнят и за думите на Христос, изречени пред първите му апостоли: "...който иска да бъде пръв, нека бъде най-последен от всички и на всички слуга"[Марко: 9-35]. Или тези: "където е съкровището ти, там ще е и сърцето ти" [Матей, 6:21].

Разбира се, Църквата въобще не е точно и само институция. Църквата са всички вярващи, принадлежащи към нея; някакъв неизчислим, невидим духовен сбор. Но какво се казва все пак за духовните пастири в Светото Писание?

„7. Затова, о, пастири, изслушайте словото Господне.
8. Жив съм Аз! казва Господ Бог; задето Моите овци бяха оставени да бъдат разграбвани и, нямайки пастир, станаха плячка на всички полски зверове, и задето Моите пастири не търсиха овците Ми, понеже те пасоха сами себе си, а Моите овци не пасоха, -
9. затова, о, пастири, изслушайте словото Господне.
10. Тъй казва Господ Бог: ето, Аз съм против пастирите, и ще изискам овците Си от ръцете им и не ще им дам вече да пасат овците, и пастирите няма вече да пасат сами себе си, и ще изтръгна Моите овци из техните челюсти, и те не ще бъдат тяхна храна.” [Иезекиил, 34:7-10].

Послепис

Уважаеми владици на Българската православна църква,
Не оставяйте паството само да се лута.

Не оставяйте и подчинени Вам свещеници да продават чорапогащници, примерно, за да се издържат.

Не допускайте и в най-бедната епархия, и в най-бедната енория на Българската православна църква починали хора да бъдат погребвани без молитва и опело. (Ако беше толкова бедна материално институцията БПЦ, щяхте ли Вие, първослужителите й, да изглеждате толкова добре?).

Не допускайте никой обикновен, редови монах да проси помощ за манастира си от миряните, а те да го питат: "И защо да ви даваме пари, за нова лимузина на владиката ли?"

И не винете журналистите (нищо, че част от тях наистина са безбожни) затова, че снимат лимузините и джиповете ви. Тяхна работа е да отразяват това, което виждат, а ваша – да направите така, че да има по-малко вярващи единствено в материалното.

Ако не промените поне част от обърканата и тревожна картина, ще сте „мед, що звънти, и кимвал, що дрънка” - без значение къде точно дрънка тази „мед” и колко бизнесмени „архонти” се прикачат към нея.

--------------------------------------------------------

* Текстът е написан преди около две седмици и е публикуван във в. "Култура".

** Цялото изявление на Варненския епархийски съвет може да се прочете тук:
http://mitropolia-varna.org//index.php?option=com_content&task=view&id=1789&Itemid=1

Защитници на добива на шистов газ в България

2011-12-15T03:49:00.001-08:00

1. Илиян Драганов Василев

Посланик в Русия от 2000 до 2006 г. През 1981–1990 г. сътрудник в Международния отдел на БЗНС, по-късно – резидент-мениджър, консултант по международно строителство и развитие във фирма „Дж. Джоунс и Ко“ и представител на фирмата в България, а през 1994–1997 г. - изпълнителен директор на ДОО „Хоум сервиз“. Изпълнителен директор и Българската международна стопанска асоциация, председател на Агенцията за чуждестранни инвестиции. От 2007 г. до април 2011 - председател на Делойт България. Заместник-председател на българския Реформ Юнион Клуб.

Секретен сътрудник на ДС с псевдоним „Сашо 11”

Из Решение № 175/ 14.12.2010 г. на Комисията по досиетата, в което се оповястяват данни за принадлежност към ДС на посланици, генерални консули и заместник-ръководители на дипломатическите мисии на Р. България.

Три имена Илиян Драганов Василев
Дата на раждане 07.07.1956 г.
Място на раждане гр. София
Вербувал го служител ст. лейт. Христов на 09.02.1988 г., регистриран на 09.03.1988 г.
Ръководил го служител ст. лейт. Христов
Структури, в които е осъществявано сътрудничеството ДС, ПГУ
Качеството, в което е осъществявано сътрудничеството-секретен сътрудник секретен сътрудник
Псевдоними Сашо-11
Документи, въз основа на които е установена принадлежността към органите по чл. 1 Документи от ръководилия го щатен служител; рег. бланка; рег. дневник; картони – обр. 1 – 2 бр. и обр. 3; дело Ф1, а.е. 7553; доклад на НРС рег. № RB102101-001-04/ 12-2093/ 28.10.2010 г.
Снемане от действащия оперативен отчет
Публична длъжност или публична дейност Извънреден и пълномощен посланик в Москва от 04.02.2000 г. до 30.06.2006 г.

2. Васил Симеонов Балинов,

проф. дгн в Минно-геоложкия университет,

агент и секретен сътрудник на ДС с псевдоним „Балтов”

Из Решение № 230/ 16.06.2011 г. на Комисията по досиетата, отнасящо се до ръководителите на държавни институции, създадени със закон или с постановление на Министерския съвет, и техните заместници; други длъжности, които се заемат с акт на Министерския съвет или министър-председателя – Висша атестационна комисия

Три имена Васил Симеонов Балинов
Дата на раждане 04.08.1936 г
Място на раждане гр. Луковит
Вербувал го служител регистриран на 06.01.1973 г.
Ръководил го служител ст. лейт. Георги Николов Георгиев; о. р. Орлин Симеонов; лейт. Димитър Г. Азлалиев; лейт. Иван Димов; кап. Бранимир Грозданов
Структури, в които е осъществявано сътрудничеството ДС, ПГУ-VII
Качеството, в което е осъществявано сътрудничеството-секретен сътрудник агент; секретен сътрудник
Псевдоними Балтов
Данни в наличните документи, въз основа на които е установена принадлежността към органите по чл. 1 Разходен документ, отчетен от ръководил го щатен служител; документи от ръководили го щатни служители; рег. дневник; картони – обр. 1 – 2 бр. и обр. 3; дело Ф1, а.е. 3517.
Снемане от действащия оперативен отчет 1976 г.
Публична длъжност или публична дейност Член на научна комисия по геологически и географски науки от 2000 г. до 2006 г.

3. Проф. Кристалина Стойкова – научен секретар на Геологичния институт на БАН.

Консултант на нефтените компании Texaco, British Gas, Enterprise Oil, OMW, Melrose Resources при сондиране за нефт и газ в черноморския шелф - според информация, дадена от самата нея в CV. (Американската компания за добив на нефт „Тексако“, погълната в последствие от „Шеврон“, е осъдена за 8,6 милиарда долара от Еквадор за замърсяване на водите и почвите.)

Из CV-то на проф. Стойкова:

По важни научни и научно-приложни разработки• Монографии • Научни статии• Цитирания• Научни и приложни разработки• Участие в международни проекти• Внедрявания• Изобретения 90Над 150 цитата, от тях – 56 в чуждестранни монографии и международни списания, 24 в монографии в България, над 70 в български списания.съвместни проекти по МГКП, с Австрия, Пери-Тетиски консорциум, Францияконсултант на редица нефтени компании (Texaco, British Gas, Enterprise Oil, OMW, Melrose Resources) при сондиране за нефт и газ в черноморския шелф

4. Алекс Алексиев,

Институт за иследване на Балканите и Черноморския регион

/и екперт по радикален ислям (?!) в института "Хъдсън"/

Днес по пограма "Хоризонт" на БНР, г-н Алексиев, който, доколкото разбирам, живее в САЩ, заяви, че никъде нямало доказан случай на замърсяване на водата при добив да шистов газ, както и че аргументите на онези, които говорят за рисковете от този добив у нас, са, цитирам, "комунистическа пропаганда".

Който има време и желание да търси и обработва видима публично или не толкова (но достатъчно доказуема) информация, свързана с активно шестващи по ТВ дебати, пресконференции, интервюта и пр. "безкористни" защитници на добива на шистов газ в България, може ако иска да продължи и допълни този списък. Той въобще не обхваща всички.

Защо не (без въпросителна)

2011-11-29T10:51:00.000-08:00

Слави Бинев – архонт;

Христо Стоичков - доктор хонорис кауза;

Бойко Борисов - футболист на годината;

Алексей Петров – политически репресиран доцент;

и пр.

———–------

Цецка Цачева – мис „Мокра фланелка (примерно);

Волен Сидеров – посланик на добра воля на ООН (също примерно)

Симеон Дянков - мис „Вселена” (както по-горе).

Ако някой веднага се зачуди и тръгне да оспорва как така

Цецка Цачева примерно би могла да бъде мис „Мокра фланелка” – след като, освен, че е мисис, подобно звание е последното нещо, което би могло да се свърже с нейната личност;

или, още повече, как така един мъж, бил той и министър, освен, че не е особено красив (дори не е и травестит :) - да ме прости г-н Дянков за шегата), би могъл въобще да се свързва с титла като мис „Вселена”;

или как така Волен Сидеров примерно би могъл да бъде посланик на добра воля на ООН – след като подобна длъжност или звание ама никак не му отива -

то тогава този някой може би могъл да отговори

дали на Слави Бинев му отиваше да стане архонт на Българската православна църква (произведен за такъв от един владика-агент, на когото не му отива да бъде владика, но „млъкни, сърце”);

и дали на Христо Стоичков му отиваше да стане доктор хонорис кауза на хуманитарен университет (ако приемем, че на ректора на този университет му отива да е ректор…);

или дали на действащият ни министър-председател, генерал-лейтенант, инженер и не знам още какъв Бойко Борисов му отива да бъде отличен като най-добрият български футболист на годината?

Той впрочем, е убеден, че ще бъде такъв: „Премиерът Бойко Борисов е абсолютно убеден, че ще победи нападателя на Манчестър Юнайтед в анкетата за футболист на годината. На въпрос дали ще стане футболист на годината Борисов отговори лаконично „Аз съм си“.“ (Из http://www.mediapool.bg/премиерът-убеден-че-е-футболист-на-годината-news186877.html)

Затова дали ако спортните журналистите (на които се пада последната дума в съответната класация) отличат наистина нашият „вселенски” премиер с титлата „Най-добър футболист на годината”, би им отивало да се нарекат спортни журналисти, едва ли има нужда да споменавам.

Не всичко е пари, страх и тщеславни щения,

или ако е така, нищо друго няма да остане.

Как се ръководи държава...

2011-11-25T07:36:00.000-08:00

Или какво е общото между неуредени сметки за изнесено отработено ядрено гориво, проект за постановление за предоставяне на допълнителни средства на БАН и организирането на стачки в България

Текстът, цитиран по-долу, е част от стенограма от заседание на Министерски съвет отпреди два дни. В т. 18 от дневния ред се обсъжда - или поне би трябвало да се обсъжда - "Проект на Постановление за предоставяне на допълнителни средства от централния бюджет за 2011 г. чрез бюджета на Министерството на образованието, младежта и науката на Българската академия на науките". Проектът се внася от министърът на образованието, младежта и науката С. Игнатов. Игнатов започва да говори, но не за бюджета на БАН и внасяне в него на допълнителни средства, а за "изнесено отработено ядрено високо радиоактивно гориво, за което българската страна е дължала 1 милион 349 хиляди 982 щатски долара". (Тези средства не били изплатени вече 3 години.)

Из стенограма от заседанието на МС от 23 ноември 2011 г.

Точка 18

Проект на Постановление за предоставяне на допълнителни средства от централния бюджет за 2011 г. чрез бюджета на Министерството на образованието, младежта и науката на Българската академия на науките

БОЙКО БОРИСОВ: Внася министърът на образованието, младежта и науката.

СЕРГЕЙ ИГНАТОВ: Господин министър-председател, уважаеми колеги, в изпълнение на подписаната спогодба между България и Руската федерация през 2008 година е изнесено отработено ядрено високо радиоактивно гориво, за което българската страна е дължала 1 милион 349 хиляди 982 щатски долара.

Тъй като средствата не са изплатени в продължение на три години...

БОЙКО БОРИСОВ: А защо през 2008 година предишното правителство не ги е платило, след като ги е изнесло? Нали тогава не е имало криза, а имаше милиарди излишъци?
СЕРГЕЙ ИГНАТОВ: Не са плащани.

БОЙКО БОРИСОВ: Защо не са плащани? Как са го изнесли и не са си платили и ние след три години трябва да го платим? Кой месец са изнесени през 2008 година?

СЕРГЕЙ ИГНАТОВ: Не мога да Ви кажа кой е месецът, но ние платихме вече един милион с постановление на Министерския съвет.

БОЙКО БОРИСОВ: Аз знам какво сме платили, за всяко милионче жива мръвка се откъсва от мен. Аз знам, че сме платили и сега още, над два милиона лева - защо? След като са го изнесли защо не са го платили, нали не е имало криза тогава?

СЕРГЕЙ ИГНАТОВ: Безотговорно отношение, нямам друго обяснение, просто е отлагано във времето.

БОЙКО БОРИСОВ: Всички плащания дойдоха при нас.

СЕРГЕЙ ИГНАТОВ: Да, всички плащания са при нас. Сега трябва да платим още 352 хиляди.

БОЙКО БОРИСОВ: Защо БАН не стачкуват сега заради това нещо? Призови БАН, ето днес вземаме решение и ще го плати Горанов, БАН да стачкува срещу предишното правителство, за това че е вършило сделки и не си е плащало за тях.

СЕРГЕЙ ИГНАТОВ: Ние първо да благодарим на Влади Горанов за това, че преговорите така бяха направени, че руснаците се отказаха от иска, защото искът беше жесток - освен един милион и нещо, които трябваше да платим, лихвите възлизаха на над 3 милиона лева.

БОЙКО БОРИСОВ: Ще ми благодариш на мен, че това го говорихме на разговора с премиера Путин и се разбрахме да платим главницата, за да не се излагаме пред хората. Трайков е присъствал и знае какви усилия положихме, защото има подписан договор, в който ясно и точно са фиксирани клаузите. Дават ни на съд и ни вземат 5 милиона с лихвите.

СЕРГЕЙ ИГНАТОВ: Да, толкова бяха.

БОЙКО БОРИСОВ: Ето, обади се на Съботинов и когато провеждат следващата стачка да заделят 10-15 минути от стачката срещу това, че предишното правителство не си е платило борчовете и ние сега ги договаряме и плащаме, така е коректно. Тук като повикат малко, да чуя и малко срещу Станишев, Доган и компания.

СЕРГЕЙ ИГНАТОВ: Сега ще се обадя.

БОЙКО БОРИСОВ: Обаждаш се и казваш: "Премиерът иска сега да повикате малко и за тях, защото ви плащаме борчовете, които 2008 година не сте си платили".

Приема се точка 18.

---------------------------------------------------------

От цитирания текст на официалната, публична стенограма от заседанието на МС не става съвсем ясно, впрочем, какво точно се приема по т.18.

- Внасяне на допълнителни средства от централния бюджет чрез МОМН в бюджета на БАН по разискваното (неразисквано всъщност) Постановление?
- Внасяне на средства за БАН, ако БАН се отплати за тях с подходящо поведение към правителството и премиера?
- Отделяне примерно на тези средства за плащания на лихви по договор с Руската федерация за изнесено отработено ядрено гориво?

Това, което става съвсем ясно обаче е, че премиер-министърът нарежда на министъра на образованието и науката да се обади на БАН да стачкува срещу предишното правителство. "Призови БАН, ето, днес вземаме решение и ще го плати Горанов, БАН да стачкува срещу предишното правителство, за това, че е вършило сделки и не си е плащало за тях".

п.с.:

Това, че предишното правителството доста "трески за дялане" имаше, не е тема на този материал. (Не защото няма още останали от Станишевите „трески”.) В него става дума за управленския език и действията на днешния премиер, на днешното правителство, което вероятно не си дава сметка как може прекрасно да се излага публично дори само чрез публичните си стенограми.

---------------------------------------------
б.а.: Цитатът от стенограмата е по публикация на цялото й съдържание във в."Капитал", http://www.capital.bg/blogove/ot_dondukov_1/2011/11/25/1212415_stenograma_ot_zasedanieto_na_ministerskiia_suvet_-_23/?ref=rss

Слепият мъж и планината

2011-09-24T06:53:00.000-07:00

Пак срещнах слепия, който живее сам.

Малък, слабичък, чист и спретнат човек, който поне два-три пъти в годината тръгва сам от София до Бистрица и Панчарево и обратно. От Бистрица до Панчарево ходи пеша, а преди това и след ползва някак си градския транспорт. От миналото му на запален скиор и планинар са останали може би само раницата и две бели, очукани щеки, които му служат като бастунчета.

Слепият мъж, който живее сам, има деца, внуци и правнуци. Работил е дълги години като часовникар, понякога и до 2-3 часа през нощта, за да осигури спокоен живот и бъдеще на своите близки. От дългото взиране в малките колелца, през лупи и под изкуствено осветление (както и от едно злощастно падане) почти напълно е изгубил зрението си. Но не и куража.

- Добре съм, децата не са ме изоставили – казва старецът, когато го питам как е, как се справя. Едната ми дъщеря идва два пъти в седмицата, въпреки че и тя не е здрава вече, получи инсулт. А другата, която живее в чужбина, ми изпраща пари. И внуците се обаждат от време на време, макар че някои не са тук, далече са.

Слепият мъж, който живее сам, от нищо не се оплаква. Само от това, че няма другари за планината, която толкова е обичал. Понеже едни, приятелите му може би, са починали вече; а други пък не искали да ходят с него, бавел ги. Той е от една все по-рядко срещана, поне у нас, порода на неоплакващите се. Но човек трябва да е напълно духовно или физически сляп, за да не забележи, че прекосилият сам пътя Бистрица - Панчарево стар човек не може сам да стигне до свещниците в черквата на последното. (Тук той обикновено спира да си почине и да запали свещ.)

Старият човек казва тихо някаква своя молитва и после стигаме заедно до пейката пред храма. Присяда бавно до раницата и щеките, взира се в мен през счупеното стъкло на очилата си и се усмихва щедро.

- Надявах се да ви срещна пак, идвайки насам. Помните ли ме? Нали вие бяхте и предишния път, която ми помогнахте?

- Разбира се, че ви помня – казвам. И наистина е така. (Може ли да се забрави лесно "бяла врана" или възрастен, почти напълно сляп мъж, който продължава да върви сам с кураж и достойнство по житейската планина?) Може би не са идвали скоро близките, за да забележат и подменят счупеното стъкло на очилата - пред единственото, все още нещо виждащо око - но не изглежда запуснат или изоставен. Старият човек, който живее сам, има толкова чистота и крехкост в себе си, че прилича на дете.

Поговаряме си още за десетина-петнайсет минути и после той става и тръгва бавно, опирайки се на двете очукани щеки. Изпращам го донякъде и го питам сигурен ли е дали няма нужда да го придружа до автобусната спирка. „След като съм стигнал сам от София и Бистрица дотук, и не ми е за първи път, ще се справя някак си” – казва ми. Старецът, който прилича на дете, е вървял 80 и повече години по житейската планина, и продължава да върви по нея, въпреки че в последната част живота се движи сред сенки и тъмнина. Той има достатъчно вътрешна светлина да освети с нея всеки, който го придружи по пътя, дори само за няколко стъпки.

* * *

2011-09-09T09:49:00.001-07:00

Исках да избягам
Някъде далече
Та почти отвъд
Някъде където
Странно необречен
Мие се светът
Да сънувам притчи
И да ги разказвам
Както аз си знам
Някъде където
Всеки миг отворен
Е отворен храм

Исках да избягам
Бягайки за малко
Вън от глупостта
От живота видим
Уморен, безсилен
Да възпре страха
От мащаба дребен
Омерзен, окаян
Пълен с прахоляк
Исках да избягам
Като странник стигнал
Своя собствен бряг

Но сега пътувам
Стъпвайки обратно
Сам сред пустошта
Вързан, здравомислещ
И преборил славно
Даже любовта
Реплики и роли
В глупави пиеси
Знаещ наизуст
Един стар вълшебник
Който още търси
Своя собствен звук

„ДЕМОКРАТИ” ЗА ПОСМЕШИЩЕ

2011-08-13T10:04:00.001-07:00

Кандидатът за президент на страната Юзеир Юзеиров обяви 12 август 2011 г. за „голям ден на турската демокрация в България”. Придобил скандално известност си това си, автентично за него име, и на практика неизвестен с официалното си, „Росен Маринов Йорданов” (с което подписва документи и сделки не само в България), Юзеир Юзеиров поиска преводач от турски на български в следствената служба в Търговище, където бе задържан по обвинение за пране на пари. След като получи такъв преводач, човекът с две имена – едно истинско, друго за правния и бизнес мир – обяви този ден за голям и каза, че на него са били поставени на колене „шовинистите в България”. След това кандидатът за президент, който се регистрира като такъв, демонстративно събувайки панталоните си преди да влезе в Централната избирателна комисия, изрецитира Вазов в следния вид:

Аз съм турчин, син на турчин, роден съм като турчин.
Във вените ми тече турска кръв, като турчин съм роден
и като турчин ще умра.
Да се нарека турчин за мен е голямо щастие (първа радост е за мене).

Прекрасно, може да се каже. Прекрасно е да се гордее човек с етническата си принадлежност. Вместо примерно да се срамува от нея, щото и такива хора има. (Само че едва ли в случая рецитиращият е имал право да „редактира“ Вазов, трябвало е да потърси друго или да си измисли собствено стихотворение.) Ако приемем обаче, че въпросният Юзеиров е пример за най-добър, най-достоен турчин, понеже гордо парадира с етноса си, вероятно веднага трябва да приемем, че и Волен Сидеров, да кажем, е най-добрият, най-достоен българин. А защо не и, че хора като Радко Младич са най-добрите сърби; или дори, че хора като Хитлер са най-добрите германци? И ако на последното може веднага да се опонира с аргумента, че нито Юзеиров, нито Сидеров са убивали някого от любов към своя етнос (за разлика от Младич, да не говорим за Хитлер), то може би все пак трябва да се сетим, че примерът с Младич не е нерезонен, защото живеем на Балканите. Тук не е трудно да се подпалят междуетнически сблъсъци и в наши дни. А примерът с Хитлер – заради това, че нищо по-опасно няма за демократичното равновесие в едно общество от политическите маниаци с измамно чувство за превъзходство, които се стремят към власт. За които разни демократични практики могат да бъдат средство в името на тази власт, но които в крайна сметка се интересуват само и най-вече от собствените си фикс идеи.

Демокрацията впрочем, както е добре известно, значи да имаш поне малко уважение към законите (да не говорим за основния закон). Както и по възможност достатъчно политическа и лична култура – особено ако не си само гражданин, но и кандидат за политик. При демократичен тип управление разбира се нищо не пречи и лумпени, политически шутове, полуграмотните кандидати за едно или друго да се пробват също на сцената. („Демокрацията е лошо нещо, демокрацията е много лошо нещо – както е казал Чърчил – но нищо по-добро не е било измислено”.) Ако даден гражданин на дадена държава не уважава обаче правилата, рамката, която е заложена да поддържа законност и ред в съответното общество (въпреки че разбира се тази „рамка” не е вечна, подлежи на усъвършенстване); ако не уважава, ами се подиграва с институциите на съответната страна, дали би имал морално право да се нарича неин гражданин?

Демокрацията не значи само права, това е азбучна, банална истина. (До степен, че чак е неудобно да се споменава.) И ако правото на Юзеир Юзеиров да влезе по долни гащи в Централната избирателна комисия, т.е. правото му да се излага публично – не е забранено от българската конституция (колкото и да е неприлично и хулиганско) – то „правото” му да иска преводач от език, който много добре разбира, влиза в противоречие с член 3 от конституцията, според който „Официалният език в републиката е българският”. Дали този член е достатъчно демократичен или не, е отделен въпрос. Но случай, при който гражданин на тази страна, който се е родил тук, учил е тук и пр., демонстративно се прави, че не разбира официалния език – едва ли може да се тълкува като знак, че той се гордее с гражданството, което има. (Ако беше някоя възрастна жена от малцинствен произход, която цял живот така и не е научила български – трябваше да й се осигури преводач разбира се. За да е сигурно, че само поради невладеенето на езика няма да й се случи нищо лошо. Но това въобще не е такъв случай.) И понеже не може да има само права наистина, без някакви задължения или отговорност към съответното общество – усещането, че може хич да не е те е еня за една държава; нещо повече – непрекъснато да се подиграваш с нея – и в същото време постоянно да тръбиш, че гражданските ти права именно в тази държава трябва да са много повече – в това има някаква изкривена представа.

Не може да правиш проекти за политически партии в България, да се кандидатираш включително и за президент на републиката, и да гледаш на нея като на с. Кара Агач (днешно Славяново), основано през ХVІ век, по времето на Османската империя. Селото, в което е адресната ти регистрация в България, в което си живял или живееш от време на време, може да е било основано по времето на империята. Може, също така, до създаването на Третата българска държава в него да е нямало и един етнически българин. Но ако искаш заради това село или заради други села (или квартали, или градове), в които днес живеят само или предимно хора от твоя етнос, да върнеш времето на Османската империя – показвайки носталгията си към нея по разни начини, включително носейки фесове по институции и медии в България (нещо, което и политиците или кандидати за такива и в Р. Турция не правят) – то може би трябва да ти се напомни за Мустафа Кемал Ататюрк. За политика, който успява да направи от една загиваща империя способна да се развива и процъфтява държава, сменяйки фесовете и чалмите, и още по-важно, институциите – с други, не по османо-имперски образец. Трябва да ти се напомни може би и, че благодарение на българското си гражданство си станал гражданин и на ЕС. (Подвизавайки се и в Белгия под името „Росен Асенов Йорданов”. И ставайки и там подсъден за нещо, излагайки по този начин страната, от която си дошъл.) Че живееш, също така, във време на отворени граници и друга политическа конюнктура, в което нищо не ти пречи да имаш имоти и да развиваш бизнес в България, Белгия, Турция, в други страни, където искаш. Но да искаш да ставаш президент на България и да гледаш на нея само като на с. Славяново (Кара Агач) или като на всички села, квартали и пр., в които живеят най-вече български граждани от твоя етнос или от друг етнос, примерно ромския; и само тези части или хора в България да те интересуват – това значи, че може би искаш тази страна да се сепарира. Във всеки случай изобщо не изглежда да ти пука, че би могъл, при достатъчно упорити усилия, да запалиш някой ден нещо по-лошо и от това, което за малко да направи Сидеров. (Стига да имаш поне малко власт.)

Да си гражданин на страна, която дълго време не е съществувала изобщо на политическата карта, и да мечтаеш в нея да се слуша – не по концерти, а като официален химн на българска политическа партия – османския военен марш „Чеддин деден” (т.е. маршът, с който тази страна и целите Балкани са били завладени) – едва ли е знак, че те интересуват чувствата на другите, на всички граждани на страната. На които, впрочем, на всичките, заявяваш, че искаш да си президент. Какво може да се каже за политическата култура на подобен политически претендент? Че нищо не му пречи да си свали панталоните, влизайки в държавна институция? Че се чувства силно обезправен, ако не му позволят да построи паметник на незнайния турски войн, или, да кажем, и на Осман паша на Шипка? (Дали в която и да било страна се правят паметници на завоеватели или на военни, били се за това завоюваните страни и народи да останат такива – от това кандидатът за политик, че и за президент, едва ли се интересува.) И дори да смята, както и най-вероятно смята, понеже го тръби всеки път, когато види жив журналист пред себе си, че правата му са нарушени – тъй като не му разрешили регистрацията на ОТОМАН; или за това, че не можа да узакони предишния си политически проект, Мюсюлман-демократичен съюз (МДС) – дали си дава сметка все пак, че едините хъс, амбиция, смелост/наглост, че и пари, не стигат, за да се изведе нещо различно от постоянни циркове и провокации на публичната сцена? Че е нужен и някакъв друг, по-способен да съзнава сложността на сферата, в която иска да е фактор, личностен капацитет? (И да нямаш такъв, можеш да играеш всякакви роли на политически шут. Но дори господарят ти да не е Ахмед Доган примерно, да си солов играч - спектаклите, които правиш, не стават от това по-малко циркаджийски и евтини.)

Като стана дума за МДС – това е единственото, за което Юзеиров донейде е прав. И не за друго, а защото, макар и само де юре, и като партии фантоми, в България има регистрирани партии с определението „християн”/„християнски” отпред. В нарушение на чл. 11 от Конституцията, според който (ал. 4) „Не могат да се образуват политически партии на етническа, расова или верска основа…” – бе регистрирано, както е известно, и Движението за права и свободи. (Когато ДПС се основа, то си беше етническа партия; разни Бисеровци и Цоневци дойдоха по-късно. Доказвайки за кой ли път, че не етническата принадлежност прави личната стойност; ментарджии дал Бог сред всички етноси.) Защо за едни може, за други не – пита обаче Юзеиров – и за него въобще не е важно, че партиите, които имат определението „християнски” в заглавието си, освен че са някакви фантомни/„файтонни” формации, са християнски само на думи, про форма. А с неговия МДС, ако беше регистриран, едва ли щеше да е така. Важно е обаче, когато даден човек много иска да става политик в дадена страна, че даже и президент, да му пука поне малко за съответната страна (и не само за неговия етнос, още по-малко – за някакви негови неоимперски носталгии).

Дали от кандидати за политици, чиято политическа култура е подобна на тази на братя Юзеирови, може да се очакват изяви, на които и от „Атака” да завидят?

Какво друго обаче, освен липса на достатъчно политическа култура, направи възможен боя пред софийската джамия, провокиран от „най-добрия” българин Сидеров и неговите привърженици? Какво друго, освен липсата на достатъчно политическа култура, можеше да накара братя Юзеирови да си вярват или поне да тръбят, че отказът на регистрация на партия, наречена ОТОМАН – в страна, която е била част от империя със същото име – е поради „недемократичност”? Какво друго, освен липса на достатъчно подобна култура, може да помогне на всеки лумпен, публичен шут или полуинтелигент, независимо от неговия етнос, да вдига високо знамето на горди каузи (пози), докато прави демокрацията и нейните институции на посмешище?

Преди две години, на 9 август 2009 г., Юзеир Юзеиров споделя в един турско-български интернет форум следното:

YUZEIROV, August 09, 2009, 04:41:50 am. АЗ СЪНУВАХ ЕДИН СЪН (Мартин Лутер Кинг). В КОЙТО ВИДЯХ БЪДЕЩАТА КОНСТИТУЦИЯ НА БЪЛГАРИЯ. НЕ ПОМНЯ ВСИЧКИ ПОДРОБНОСТИ, НО СИ СПОМНЯМ ЗА ПЪРВИТЕ ТОЧКИ, В КОИТО СЕ КАЗВА: “Ние, народните представители на осмото Велико народно събрание, в намерението си да изразим народната воля и в стремежа си да изградим демократична, правова и социална държава, приемаме тази конституция. Глава първа, чл. 1.: БЪЛГАРИЯ Е ФЕДЕРАЛНА РЕПУБЛИКА С ПАРЛАМЕНТАРНО УПРАВЛЕНИЕ. Чл.2.: ФЕДЕРАЛНА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ Е ФЕДЕРАЦИЯ С ТРИ НЕЗАВИСИМИ ОБЛАСТИ, БЪЛГАРСКА, ТУРСКА И РОМСКА., ВСЯКА ОТ КОИТО СЕ УПРАВЛЯВА ОТ СОБСТВЕНИ ОРГАНИ, ПОДЧИНЕНИ НА ФЕДЕРАЛНИТЕ ЗАКОНИ. Чл.3: ОФИЦИАЛНИТЕ ЕЗИЦИ СА БЪЛГАРСКИ, ТУРСКИ И РОМСКИ.”*

Не знам дали още за това мечтае, за разделянето на България на три части, управлявани отделно. (И как ли ще ги премества българите, ромите, турците, от един район в друг, за да оформи етнически чисти части?) Знам само, че тази мечта е съвсем различна от мечтата на Мартин Лутер Кинг, който не е желал бели, черни и латиноамериканци да живеят отделнени в различни щати, а тъкмо обратното. И това „объркване на мечтите”, тази и други подобни може би неволни спекулации и напасвания оттук-оттам, са част от политическата „философия” на братя Юзеирови, според мен. Само че смелостта (или наглостта) да си свалиш панталоните на публично място – постъпка, която впрочем никак не се връзва с мюсюлманския морал; или пък смелостта (наглостта) да искаш преводач от език, който много добре разбираш, определено не стигат. Смелостта/наглостта да провокира, без всякакво чувство мяра, с неуважение/елементаризиране на не едно и две неща, направи от Волен Сидеров и неговата партия залязващ фактор на политическата сцена. Същата смелост или наглост може да провокират и към Юзеирови (както вече и стана) чувство на насмешка у едни и на разочарованост у други.

——————————————————-
* Оригиналният текст от форума е на латиница, с правописни и препинателни грешки. Изреченията, написани с главни букви, са такива по оригинал.

Vlado Stan, един български художник в Париж

2011-07-15T08:27:00.000-07:00

Vladimir Stan (Владимир Станчовски) е роден в София на 29 февруари 1948 г. в София, където завършва Художествената гимназия, а по-късно и Националната художествена академия. До 1986 г. (до 38-годишна възраст), когато емигрира във Франция - превръщайки се в един от т.нар. тогава невъзвръщенци - творчеството му остава практически непознато за публиката.

През 1986 г. – същата, в която емигрира, получава Втора награда, медал и диплом на Международен конкурс за живопис в гр. Довил (Окръжна изложба на долината на Лоара). През 1987 г. участва в Обща художествена изложба, организирана от ООН. От 1988 до1990 г. излага свои творби в Есенния салон - Гран Пале в Париж. От 1989-ма до 1990-та е резидент на „Сите дез Арт” във френската столица; участва със самостоятелни и в общи изложби, организирани от „Сите дез Арт”. През 1989 г. печели Голямата награда, диплома и купа „Сузан Будон” на 25-тия международен конкурс за живопис на френската Ривиера в Кан. Следват участия в много други изложби във Франция. През 1998 г. е поканен от фондация „Мастеруъркс” - Бермуда като резидент на островите за три месеца, където организира две самостоятелни изложби - в галерия “Единбърг” и в галерия “Мастеруъркс”. Участва в Четвъртия международен фестивал „Монмартър в Европа” през 2002 г. През 2006-та Стан прави две самостоятелни изложби в Париж, в Българският културен център и в галерия “Арт Монпарнас”. През същата 2006-та, заедно с Никола Манев, Андрей Лекарски и други художници емигранти, участва в изложбата „Париж – София – Париж”, представена в галерия „Академия” в НХА. През 2007-ма журира на Международния конкурс за детска рисунка „Баба Марта”, организиран от Българския културен център в Париж.

Ето и някои репродукции на негови картини, рисувани в последните години. (Репродукциите са от френски сайтове, представящи работите на различни художници.) Като човек, който е виждал негови творби навремето, мога да кажа, че те са в същия стил, не много различни от онези, които е рисувал и преди повече от 25 години. Впрочем, творбите му от онова време (ако са оцелели някъде, в частни притежания или колекции), вероятно ще си останат непознати за почитателите на този вид изкуство и в София, и в Париж.

За Оманския държавен резервен фонд, Кооперативна търговска банка и "империята" на Кръстева/Пеевски

2011-06-25T07:33:00.000-07:00

Вероятно не са много хората в България, които са чували за Генералния държавен резервен фонд на Султаната Оман (State General Reserve Fund, SGRF), но този фонд е направил доста инвестиции и в нашата страна. SGRF е създаден от султан Кабус бин Саид преди три десетилетия. Султан Кабус е известен като един от десетте най-богати монарси на планетата, любител на лукса и като голям реформатор. Информацията за Оманския държавен резервен фонд обаче е оскъдна. (Според различни информации във фонда има натрупани повече от 10 млрд. долара.) Всяка година в него влизат 15% от приходите от продажби на петрол и газ. През 2004 г. в София пристига делегация, водена от министъра на икономиката на Оман Ахмед Маки, който обявява, че България може да бъде вратата на Оман към ЕС.

Вероятно е интересно да се отбележи, че през 2005 г. почетен консул на Оман в България става Стоян Денчев - бивш депутат на ДПС и бивш вицепрезидент на "Мултигруп". Денчев твърди, че именно той е запознал Ахмед Доган и Илия Павлов. Бидейки преди време посланик във Финландия, Денчев получава предложение да се върне и да подсили листите на ДПС за 37-ото НС. Убеждава го Феим Чаушев, станал по-късно зам.-министър на външните работи (познат още като Петър Юриев, като агент Бисер и като партньор на президентския спонсор Людмил Стайков; последният - добър познайник на ОЛАФ).

През същата 2005 г. султан Кабус дарява 380 000 долара за възстановяване на Томбул джамия. Година по-късно изпраща дарение от 300 000 долара за пострадалите от наводненията. В разпределянето на тези пари участват лично тогавашните зам.-министри Феим Чаушев и Делян Пеевски, и консулът на Оман проф. Денчев. Сумата, според някои публикации, се оползотворила основно за джипове за министерството на бедствията и авариите (каквото ведомство имаше по време на тройната коалиция, и то бе ръководено от получилата по-късно прозвището „госпожа Бедствие” Емел Етем).

През 2006 г. в София пристига делегация от султаната Оман. Гостите разпитват за сагата със софийския боклук, за енергетика и инфраструктура. Говори се, че обмислят да вложат 1 млрд. евро в региона. На следващата, 2007 г., интересът на Оман вече е фокусиран към проекти от ранга на АЕЦ "Белене" и нефтопровода Бургас-Александруполис, изграждане на терминал за втечнен газ и на няколко газови електроцентрали. През октомври 2007 г. консулът Денчев и Феим Чаушев са заедно с тогавашния премиер Станишев и с предшественика му Сакскобургготски на тържествена "първа копка" на "Супер Боровец". Чрез регистрираното в Люксембург дружество „Bulgarian Acquisition Company II S.A.R.L” Оманският фонд притежава 67% и в мегапроекта "Супер Боровец". През 2007 г. този фонд заявява желание да се включи в строителството на АЕЦ "Белене".

В края на януари 2009 г. султанът на Оман купува част от Корпоративна търговска банка. Това е първата сделка с арабски капитали в българския финансов сектор. Купени са 30% от акциите на КТБ. Точната цена на сделката не е разкрита; според някои тя е била между 210 и 250 млн. лв. Фондът, създаден от султана на Оман, влиза в ЦКБ чрез споменатото вече дъщерно дружество – Bulgarian Acquisition Company. Това дружество е 100 % собственост на SGRF, който се попълва с приходите от продажба на петрол и служи за инвестиции на султаната Оман в чужбина. Въпреки, че за дружеството се твърди, че е собственост на Оманския фонд, никъде в регистрите няма доказателство за това. (Люксембург не е класическа офшорна зона, но позволява регистрация на фирми и фондове, които не разкриват бенефициарните си собственици.) В разпространеното от БНБ през 2009 г. съобщение до медиите се казва, че люксембургската компания е "косвено контролирана от фонд "Генерален държавен резерв на Султаната Оман".
Мажоритарният собственик на Централна кооперативна банка Цветан Василев дава също мъгляви обяснения за "косвената" връзка между оманците и люксембургската фирма. Непосредствено след финализирането на сделката той казва: "Регистрирано е по люксембургското законодателство. Държавният резервен фонд на Оман не е публична институция. Никъде няма да намерите данни за тях. Всички техни инвестиции се реализират чрез специално създадени за целта дружества." (Из интервю за „24 часа”.)

Информация за тази сделка е обявена официално и на Българската фондова борса, тъй като ЦКБ е публично дружество - около 19% от нейните акции се търгуват на БФБ. Василев казва тогава пред един друг български вестник, „Капитал”, че стратегията на оманския фонд е дългосрочна, затова се и съгласил. Тази сделка не касае според Василев само инвестицията в банката, а включва партниране в общи проекти в сферата на недвижимите имоти, енергетиката и пътното строителство. Василев заявява още, че: "Никога не е ставало въпрос аз да финансирам техни проекти в България, по-скоро обратното - те да инвестират в мои проекти". Впрочем, люксембургската фирма, за която се твърди, че е дъщерна на SGRF, също не публикува публично акционерите си. В електронния търговски регистър на Люксембург има вписани само нейните мениджъри. Те са три жени, Jamila Al-Jabri, Naima Al-Barwani и Rawan Al-Said, и са посочили за "професионален адрес" в този регистър финансовото министерство на Султаната Оман. Другите лица с право на подпис са служители в люксембургска консултантска компания.

Цветан Василев притежава, впрочем, 57.29% от акциите на КТБ чрез "Бромак" - дружество, на което е 100 % собственик. (Отделно друго негово дружество, "ТЦ-ИМЕ" АД, в което участва "Бромак", има 1, 87 %.) Класацията на 100-те най-богати у нас поставя Василев на 24-то място със 173,2 млн. лв. Банкер на годината за 2004-а, за 2008-ма, през 2010-та отличен със специален приз за “пазарна устойчивост”. Трезорът му отчита печалба за миналата 2010 г. в размер на над 74 млн. лева. На упреците, че е станал "банка на властта", както по времето на тройната коалиция, така и сега, Цветан Василев отговаря (в наскоро излязло интервю в „Труд”) така: "Банката се развива не защото някой е вложил средства, а защото добре се управлява"; „Не съм продукт на никого!"; "Тежат ми отговорностите в банката. Да управляваш 3 млрд. лева, от които 90% са чужди пари, е жесток товар."

Корпоративна търговска банка, в която Оманският фонд инвестира, се свърза впрочем с ДПС не само заради Стоян Денчев или Феим Чаушев. Името на банката нашумя около медийната експанзия на бившия шеф на Спортния тотализатор Ирен Кръстева и сина й Делян Пеевски, зам.-министър на бедствията от квотата на ДПС в кабинета Станишев. Банката на Василев официално е партньор на Кръстева в ИПК "Родина" - печатницата на "Цариградско шосе" 113. "Нова българска медийна група холдинг", ръководен от Кръстева, притежава "Монитор", "Телеграф", "Политика", "Меридиан мач", "Засада" (преди "Експрес"), великотърновския "Борба" и други вестници, контролира и телевизиите TV7 и Би Би Ти. Изкупуването им е финансирано от Корпоративна търговска банка. (Наскоро се разбра, че и сайтовете за икономическа информация и статистика еcon.bg и stat.bg са станали собственост на компанията 3Бей.БГ, свързвана с Ирен Кръстева и сина й, депутатът от ДПС Делян Пеевски.) Медийната империя, свързана с КТБ*, явно продължава да се разраства.

Според публикация в сайта „Афера” от началото на т.г. соченият за глава на престъпната групировка „Октопод“ Николай Велков, бил извикан на разпит като свидетел в Столичната дирекция на МВР. На този разпит му задали въпроси, свързани с твърдения, които той е изказал по-рано в предаване по Канал 3. Пред известния телевизионен журналист Само Диков Велков разкрил някои подробности, свързани с банковата система в България. Ставало дума и за това, че монополист в този бранш е Корпоративна търговска банка, собственост на Цветан Василев. Според „Афера” ЦКБ имала „вземане-даване и с лидера на ДПС Ахмед Доган, както и с верните слуги на Сокола Делян Пеевски и Ирена Кръстева”.

Още през 2009 г., впрочем, вестниците „Капитал” и „Дневник” обявяват, че в Кооперативна търговска банка са парите на големите държавни фирми. Последва питане от 13 главни редактори от Съюза на издателите до финансовото министерство в кои банки са парите на тези фирми. Оказва се, че по това време 48 % от тези пари са в КТБ, която финансира медийните проекти на Кръстева. (Данни от началото на 2011 г. показват, че 70 % от парите на фирмите под шапката на икономическото министерство се съхраняват от КТБ). Следват открити писма, закани за съд срещу тези вестници от страна на Кръстева и дори изява на американския посланик Уорлик, който определя като странен факта, че „повече от 50 % от приходите в страната са в малка кооперативна банка, собствеността на която не е съвсем прозрачна”. (Преди две години Уорлик като че ли не беше още толкова нашумял в БГ с подобни публични коментари.) Следва и реакция на тези изявления от страна и на БНБ. От Централната банка заявяват категорично, че собствеността на нито една банка, оперираща на българския пазар, не е неясна. Това изглежда не касае, във всеки случай, инвестиралият в Централна кооперативна банка State General Reserve Fund, който не публикува книга на акционерите, баланс и отчет за дейността си, поради което е невъзможно да се установи кой е истинският собственик на капитала на инвестициите, направени чрез него. Нито люксембургското дружество, чрез което в ЦКБ се наливат пари от SGRF, което също не публикува публично акционерите си. (Публични са само някои имена на мениджъри, записани в електронния търговски регистър на Люксенбург.)

Можем само да гадаем дали примерно част от парите за изграждането на медийната империя на Кръстева/Пеевски не са дошли от Кооперативна търговска банка и през Люксембург от Оман; не само от държавните фирми, които вкарват парите си в КТБ. Това, което е ясно обаче е, че State General Reserve Fund, създаден от султан Кабус, не е публична институция, никъде не могат да се намерят данни за нея - както казва и мажоритарният собственик на КТБ Цветан Василев, когато продава на този фонд 30 % от банката. Както и това, че „малката търговска банка” КТБ има доста интересно присъствие в днешния финансов живот на държавата. Както и това, че председателят на надзорния съвет на банката и основен акционер Василев е фактор или посредник за създаването на медийната империя на Кръстева/Пеевски. (За последните разбира се отдавна е ясно, че са свързани с ДПС.)

По материали от различни медии

----------------------------------------------------------------

* На Седмата световна среща на българските медии, провела се през май т.г. в Холандия, на която се дискутират и връзките между медиите и собствеността, журналистът от БНР Петър Волгин казва следното:
„До какви уродливи резултати може да доведе срастването на медии, политици и много пари си личи най-хубаво от състоянието на една прословута медийна групировка около Корпоративна търговска банка. Аз искам да говоря тук с имена, без значение дали някой ще се обиди или не. Затова споменавам Корпоративна търговска банка, споменавам Цветан Василев, споменавам Ирена Кръстева и Делян Пеевски. Защото там има една наистина желязна схема: държавата вкарва парите на някои от най-заможните си фирми – като АЕЦ Козлодуй, като Булгаргаз, като Български енергиен холдинг в Кооперативна търговска банка. Почти 50 % от парите на държавните предприятия са там. С тези пари Корпоративна търговска банка купува вестници, медии, телевизии, мултиплекси. Съответните медии естествено хвалят правителството. И в случая изобщо не е важно кое е правителството, защото тази схема започна да се реализира още по времето на тройната коалиция и продължи да се разраства без никакви проблеми и при сегашния кабинет. [...] И няма никакво значение, че въпросната КТБ е свързана с ДПС, а пък ДПС се води ярък политически противник на ГЕРБ. [...] Сега Европейската комисия разследва България за отпускане на предполагаема държавна помощ на Корпоративна търговска банка и свързаните с нея медии.”

Разказ за Марина

2011-06-06T12:40:00.000-07:00

Неделя. Малка селска черква, бих казала световно неизвестна. (Ако не броим фасадната й употреба в сериали от рода на „Столичани в повече”.) Цял ден си мисля, след като излязох от местния "Св. Димитър," за едно момиче и за други като него, българи от чужбина, които понякога срещам тук; мисля си за неща, които не се виждат точно или само с очите, но са много важни. Текстът, който следва, може би е малко патетично-историчен или поетично-ироничен, или не знам какъв, но и да е така, заслугата/вината не е само моя.

-----------------------------------

Тази страна май не е точно тук, тя е навярно другаде – там, дето пръснатите й деца я пожелават в себе си. Тя има смисъл само като съхранен живот, не в похабения си от безумства слух. Тази страна започва отначало всеки път и все нещо важно губи.

Тя винаги била в Европа, казват някои. (И дошла от Азия). Руините на толкова култури, племена, народи са погребани в нея. Един заченат в древността народ я построил до Дунав; знаел как да стори държави и построил и нея.

А после Тангра бил сменен с Христос. Или с Аллах, на север – там, дето дали име на река, а не обратното. (Но Бог и без това е бил кръщаван и измислян много пъти.) А конниците, дето са създавали държави, отдавна не са в този свят, а в друг. И техните страни, култури, крепости, коне ги няма вече, включително в тази до Дунав.

И все пак, когато канът, станал княз, създал нов народ чрез буквите, дето се преумножили в книги, поникнала поредната култура и после... потеглила и тя нанякъде. Дали я поразили варвари, дали местни диваци, или все така е писано, не знам. Но чак през ХVІІІ век един самотен, величав монах се опитал с много труд да върне част от нея. И чак през ХІХ век един заспал народ успял да се събуди и да се опита да се върне в себе си.

И после, примерно през ХХ век, един човек, заровен в ръкописи, открил чрез тях една „Държава на духа”, както я нарекъл. (Пренесени, преписани, откраднати, все тая - те му прошепнали нещо.) Били поласкани в тази „Държава на духа”, даже се възгордели малко, макар че то Духът им в него време бил почти изчезнал.

Така, докато някъде към края на века дошло пак друго време - държавата им трябвало да се гради/руши отново. И почнали пак те да рушат и да градят. Но нито Тангра Синьото небе бил с тях, ни Христос. А само богът на парите - понеже или може би макар че, те нито пари, нито Дух имали.

И после, някъде през ХХІ век, едно момиче, върнало се от Ванкувър примерно, влязло в храма в родното си село. Било неделя, имало църковна служба. Жена на средна възраст седнала до момичето, почти без да го забелязва. Макар заета най-вече със себе си, тя все пак видяла или по-скоро усетила как то ту се вглъбява, ту се усмихва, ту плаче вътре може би. И така, докато някъде по време на тропара „Пресветая Богородице, помилулай нас...”, момичето (или по-скоро младата жена, но не това е важно) се обърнало и изненадващо сърдечно потърсило ръката на седящата до него непозната.

„Прощавайте – казало то след службата – развълнувах се. Не съм си идвала отдавна тук, не съм се връщала в страната”. А смръщената и изгубена в себе си жена се запитала на свой ред защо едно непознато, пълно с живот, прекрасно момиче, може на „Богородице, помилуй нас...” така искрено да те хване за ръката. И дали за България може да плачеш и се радваш; да си я открил, попил, понесъл в себе си - като Марина от Ванкувър - само ако си далеч от нея.

5 юни 2011 г.

Седем отговора, един въпрос

2011-05-22T08:30:00.000-07:00

Защо „политикът” Сидеров може да е полезен най-вече на „демократа” Доган?

1. Никой в България не може по-добре от Сидеров да направи естествената съпричастност към род и родина на посмешище. Фишизоидните му нагласи да атакува, напада, да вдига скандали и пр. го вкарват лесно (а напоследък и прекалено често) в светлината на прожекторите, в новините на български и световни медии. Но карат в същото време и мнозина българи да се срамуват, ядосват и извиняват заради „геройските” му изяви.

2. Докато привърженици на „Атака”, воглаве с лидера разбира се, се държат тъпо и скандално по чествания на баташки мъченици и петъчни молитви; и докато тази партия прекрасно служи за плашило на българските мюсюлмани - електоратът, който досега подкрепяше Доган (каквито и престъпления и далавери да извърши), може отново като нищо да остане при феодалния си вот.

3. Досегашното статукво, което толкова време удържа върхушката на ДПС, благодарение и на солидната подкрепа на „Атака” - на яките момчета, които, подобно на лидера си, схващат политиката като някаква постоянна готовност за бой, викове, крясъци и пр. - доста по-трудно може да бъде повлияно от хора като Корман Исмаилов например. От въвлечения във физически сблъсък в студио на Националното радио Исмаилов, който всъщност представлява неочаквана поколенска надежда за нещо различно. (Нещо, което обаче нито Доган, нито Сидеров искат.)

4. Не само лидерът на партия „Атака” прибягна до физически „аргументи” към изключения неотдавна от ДПС Исмаилов. И хора на Доган прибягнаха до такива „аргументи” към същия този „враг” и опонент на събора на Демир баба теке ден-два преди това.

5. На същия този традиционен събор при текето „крепителят на етническия мир” Ахмед Доган бе видимо доволен да изтъкне пак колко важен и необходим е.

6. За разлика от също достатъчно амбициозния, но не особено умен Сидеров, непоклатимият председател на ДПС е къде по-добър манипулатор.

7. И накрая и най вече: защото докато единият се бори за "род и родина”, а другия - „за толерантност, мир, демократични ценности" и пр. – нито единият, нито другият ще се поколебае (единият по-скоро тъпо и открито, а другият – тайно и добре премислено) да запали пожар ако трябва, за да запази досегашната си роля и власт.

За прехода и неговите "динозаври"

2011-04-30T10:41:00.001-07:00

Ще успеят ли бунтарите в ДПС да разчупят хватката на статуквото?

Преди малко повече от 20 години, когато започнала политическите промени в България, бях на 20 и няколко години. Сигурно много неща не съм знаела все още, но си спомням добре искрената надежда на толкова много хора, събиращи се по площадите, които ликуваха, че един тоталитарен, потискащ режим най-накрая се разпада. Тази искрена енергия, която избухваше публично, това красиво желание за махането на „похлупака” над душите (и над думи и съвести, над свободното изразяване на мнения и позиции), беше съпътствана, впрочем, и блокирана даже от това, че много от решенията се взимаха (провокираха или зависеха) не от искрено радващи се на падането на режима и неоцапани в миналото си хора. (Както може и да се окачва.) Много решения, действия и пр. се оказаха зависещи от фигури с не особено ясно или дори опасно минало, от хора с позиции, тайни или явни, и в бившата власт.

Много български граждани не подозираха тогава за мащаба на количеството персони, свързани с бившата Държавна сигурност, който щеше да се влее в новите партии, да създава компании, фирми, медии включително, или да стои на държавна служба. Да бъде част от важни структури на обществото и държавата и след края на предишния режим. (Не излязоха веднага много от имената, а някои и още не се знаят. Още по-малко се знаеше какво точно са вършили подобни хора като сътрудници или агенти на бившите тайни служби.) Тези хора, както и техни примерно синове, дъщери, съпруги, братя и пр., както и членове на предишната партийна върхушка на БКП, се оказаха малко или повече в привилегировано положение и след 1989 г. Всичко това разбира се сега е добре известно, но не това очакваха и не на това се надява всички онези т.нар. обикновени хора по площадите, на които им бяха писнала лъжата, демагогията, страховете, ограниченията, заплахите на предишния режим. Не това очакваше разбира се и голяма част от онова поколение, на което принадлежа. Последното поколение, израсло при затворени или само „възродително” отваряни граници; последното, което позна през личен опит онази идеологическа матрица.

Много българи не знаеха тогава, впрочем, и за истинските размери на насилието в кампаниите по преименуване и натиск за отказване от вярата над българските турци, помаци и пр. (Медиите при който и да било тоталитарен режим скриват обикновено истината за подобни неща.) Но въпреки, че не знаеха, поне в началото; и въпреки че започна време, в което, освен демократичните промени, се заредиха и всякакви икономически и социални трудности и противоречия - не само през 1990 г. примерно, но и в края на 90-те хаосът в този смисъл не бе породил никакви значими крайни националистически настроения. (По това време имаше например формация, наречена Българска национал-радикална партия, и други подобни, но те бяха нещо като „един файтон хора”, които нито ги избират, нито ги гледат насериозно.) Тогава бе важен и видим най-вече т.нар. двуполюсен модел, СДС – БСП; както разбира се и „вечният балансьор” ДПС - партията, за която гласуваха и досега гласуват масово мюсюлманите в страната. Имаше достатъчно много български граждани, които бяха страдали по време на тоталитарния режим, не само мюсюлмани разбира се (репресиите над които бяха разбира се общи и масови), но и християни. Българи, турци, всякакви. Достатъчно много, ако щете, ако не пряко репресирани, то живели като вътрешни емигранти. Но честните и достойни хора по едни или други причини по-трудно се обединяват, оказва се, отколкото лесно нагаждащите се към една или друга конюнктура личности. (Отколкото играчите, хората с минало, пълно със „скелети в гардероба” - които могат да се обединят и да действат заедно поради общи „кирливи ризи” или тайни, или поради големи материални интереси; или поради и едното, и другото.)

Така, докато разни „кукловоди” се опитваха и често успяваха да дирижират много неща, вълни от емигранти напуснаха страната в търсене на по-добър живот. Разни политически фигури, прескачащи от партия в партия, се бореха за „идеи” - „либерални”, „консервативни”, „десни”, „леви” и пр. Или за правата и свободите примерно, или за каквото там в един или друг момент им беше удобно. За някои от тях, дето се казва цялата страна знае, че са мошеници, но на тях какво ли им пука, че всички знаят какви са. Минавайки през СДС, хора като Христо Бисеров или Йордан Цонев „кацнаха” например в ДПС (и станаха даже по-късно част от централното му ръководство). А други бивши седесари - като Волен Сидеров например, основаха по-късно националистическа формация (която не се ограничи вече с „файтона”, а влезе в парламента). Възходът и присъствието на партията на Сидеров на политическата сцена по някакъв начин бяха свързани и са свързани и с „феодализирането” на вота на мюсюлманите, с „раздаването на порции” от политически и икономически „господари”, минали някаква лична школовка точно в тайната репресивна служба на бившия режим.

Разбира се политически „динозаври” или хора с агентурно минало имаше и има далеч не само в ДПС. И не само тази партия създаде около себе си обръчи от фирми, зависимости, корупционни схеми. Но ако, както твърдят някои от основателите й - като Хюсеин Юмер например: „От Разградския район бяхме избрани четирима човека – Юлий Бахнев, Ибрахим Татарлъ, Кадир Кадир и аз. Тези тримата бяха много сериозно свързани с ДС, те бяха парашутисти, никой не ги познаваше. Само аз бях местен. Процентното съотношение е 75% към 25% в полза на агентите на ДС. Същата структура се е оформила – тогава не осъзнавах това – и в парламентарната група на ДПС” - то не е чудно, че въпреки, че през годините ДПС придоби доста значимо участие в различни структури и органи на властта, така и не се пребори за това да има конкретни осъдени за т.нар. Възродителен процес. (Цитатът по-горе е от интервю на Юмер за в. „Гласове”.) Причините за несъстоялото се съдебно възмездие са свързани т.е. може би и с това, че част от призваните да работят за правата и свободите на хората с малцинствена идентичност имат нелицеприятно минало, лични вина или отговорност за насилията, доносите, прекършените съдби. Впрочем, Хюсен Юмер смята също, че още от основаването на ДПС целта е била: „да се държат турците и помаците далеч от недоволните българи и от тяхната опозиция, макар и тя да е била манипулирана”.

Междувременно, докато се основава и сменяха партии, правителства, различни форми на икономическо стабилизиране или криза, порасна още едно поколение. Пораснаха децата на прехода или онези, които преди 1989 г. са били съвсем невръстни. И колкото и трудности да имаше и да има и по демократично време, и колкото и нелесно и да било, вероятно, за много от техните родители - част от това поколение е не само необременено и свободомислещо, то е информирано, знаещо, много по-мобилно. Дойде време и хора от това поколение да се опитват да се преборят с част от непочистените политически „авгиеви обори”, да се опитат да кажат на старите „бейове” или „динозаври”, че тяхното лицемерие, двойни игри и пр. са дотегнали твърде много. Дали младите или поне онези млади, които не са тръгнали по пътя на предишни лесно нагаждащи се по интереса всякакви фигури, могат да се преборят с разнообразните техники на манипулиране, всяване на смут, заплахи, разделение, които опитните политико-икономически играчи владеят доста добре? Дали онези млади, интересни, смели хора, които се опитаха наскоро, използвайки социалната мрежа Фейсбук, да предизвикат искрен, не фалшив или палиативен дебат за обновление и катарзис на ДПС например, могат да се преборят с хората с реална политическа, икономическа, ако щете и тайна власт в тази партия и не само? Те не искат (или поне въобще не искаха) да разцепват Движението за права и свободи; искат тази партия да очисти себе си. Искат партия без доносници и агенти, без отношения на зависимост и корупция. Дали това въобще е посилна задача? Когато ги притиснат в ъгъла – а много от тях са още членове на ДПС - те не престават да говорят това, което мислят. Изключват ги, отстраняват ги. Независимо дали са редови членове или пък хора, които са ръководили младежкото ДПС - като Корман Исмаилов. Както изключиха преди няколко месеца и една ключова фигура в партията (не, че беше първата подобна) като Касим Дал.

Бивши или настоящи членове на ДПС търсят може би водач, зад когото да застанат и който да ги води - и независимо дали ще го намерят или не в лицето на Дал - за това търсене на алтернатива, на пътища за промяна и личности, на които се доверят, има достатъчно основания, натрупвания, причини. Млади хора от разни краища на страната не само основаха една много актива група в подкрепа на Дал в социалната мрежа Фейсбук, но и се срещаха и дебатираха на живо в събрания, организирани в София и в други градове. Привържениците на несменяемия председател на ДПС Ахмед Доган направиха и те не даже една, а повече групи в негова подкрепа в същата социална мрежа, но при тях нямаше как да се случи открит, свободен, ако щете достатъчно интересен дебат. (Подобен дебат, т.е. открити и свободни, не сервилни граждански реакции и позиции просто не могат да се имитират - колкото и да се опитват някои да ги имитират не само във Фейсбук разбира се, но и на страниците на вестници, по разни пресконференции или в телевизионни и радио студия.)

Никой граждански дебат разбира се, бил той и най-интересният, не може да промени статуквото, ако енергията, която носят хората, участвали в него, не се прелее и организира в реални действия, чрез приложими на практика идеи. И хората, които участваха и участват в този дебат (или поне онези от тях, които са искрени, а те са повечето) добре знаят това. Каквото и да излезе от тяхната група, от техните идеи, позиции, инициативи, каквито и противоречащи си понякога виждания да има - стотици млади, както и не толкова млади хора, различни по етнос, вяра, пол, местоживеене и пр. накараха поне един човек, т.е. мен, да се зарадва, че има такива съграждани. (И много се съмнявам, че само за мен техните идеи, енергия, хъс и откритост са били симпатични и впечатляващи.) В страна като България, в която по обясними исторически, както и политически причини, немалко хора се опитваха и още се опитват не да лекуват, а да насаждат елементарни представи и страхове; в която някои политици още искат да си играят с електората и той да ги търпи, каквито и да са ги вършили и да ги вършат; в страна, от която разбира се заминаха достатъчно умни и предприемчиви хора; и в която днес се говори, че поколението, израсло през прехода, било едва ли не загубено поколение – има, оказва се, и такива млади хора, които са човешки капитал за всяко едно общество.

Част от младия капитал на това общество, който се опитва да се пребори за очистването на ДПС, ако не друго, се е преборил вече, независимо дали го съзнава, с предразсъдъци и елементарност - колкото и подобни неща да се хранят от причини, които не зависят от него. Този човешки капитал, и когато мисли сериозно, и когато се шегува, просто не мисли елементарно. Бих искала да кажа на всички тези хора, че каквото и да постигнат или да не постигнат, каквито и надежди да дочакат или илюзии да изгубят – това, за което всеки уважаващ себе си, почтен и просветен човек се бори (може да се каже, докато е жив), е да не оставя глупостта, невежеството, лъжата, имитацията на политически, граждански, морални, човешки и пр. ценности да се ширят и да манипулират по-наивните, слабите или не дотам просветените да работят за тях.

За "влъхвите", "синедриона" и плодовете на Антихриста

2011-03-25T10:53:00.001-07:00

След медийни и други изяви, в които духовници от Българската православна църква се опитаха да ни предпазят от Антихриста, се запитах – макар бидейки само един мирянин, влязъл в храма още като дете – за отзвука, за ефекта от тези инициативи. Запитах се дали нашата Православна църква (след като преживя разколи, битки по свещоливници, убийства на свещеници включително и пр.; и след като събра достатъчно енергия да заяви по-видимо обществено присъствие) би могла да убеди съмняващите се, не дотам просветените, не особено въцърковените да й вярват достатъчно. И ако априори не може да се каже, че тя има достатъчно собствен духовен авторитет – колкото и некрасиво и тъжно е да каже това – то дали може да се очаква, че ефектът от последните й инициативи ще бъде такъв, какъвто би искала да е? Или напротив, ще е обратен на търсения.

Представители на нашата църква отвориха дебат за носителите на злото и назоваха, така да се каже, вещиците. Но никой свещеник или, още по-малко, владика на тази църква не е отворил и едва ли скоро ще отвори открит дебат за търговците в храма например, за лицемерието и комерсията, които се срещат за съжаление в немалко православни черкви и манастири. Никакъв публичен разговор няма за продаващата се в православни черкви светена вода например. Или примерно за ценоразписа на Св. Синод за требите. (Според който, когато кръщавате детето си, плащате 8 лв. за купел. Купелът, ако някой не знае, си е един и същ; когато се потопи едно детенце вътре, едва ли амортизационните отчисления, така да се каже, струват 8 лв. И това е само един от примерите, има и доста други.)

В тази църква не се случи и православните ни духовници, на които по време на бившия режим не са достигнали силите да не сътрудничат на бившите тайни служби (да не злепоставят своите братя в Христа – и така да порастват включително в йерархията), да изразят някакво публично извинение или съжаление. 20 години след края на тоталитарния режим - с изключение само на митрополитът на САЩ, Канада и Австралия Йосиф, владика на задгранични епархии (недолюбван може би от колегите си точно заради откритостта си) - никой друг наш владика или свещеник не каза или написа нищо от рода на: „Прощавай, български народе”. (Или примерно: „Простете, братя и сестри, трудно беше, такова беше времето, нямах сили за друг избор”.)

Някои от митрополитите, най-висшите владици на БПЦ, се показваха нерядко по „първите места по пазарите”, научиха се на PR като политиците и много държат на висшепочитанието към себе си, но дали си спомнят достатъчно онези думи на Христос, че: „Който иска да бъде пръв, ще бъде от всички последен и на всички служител.” [Марк, 10:44]. Дали си спомнят владиците, че след като сам небесният Владика никога не се е големял, нито е имал титла или сан, или пост някакъв в каквото и да било институционална йерархия, и те самите не бива да се свенят да се грижат повече за свещениците и миряните от своите епархии. (Да не се изкушават лесно от външното началничество, а от вътрешното).

Защо все пак не първо с плевелите в собствена нива започна да се бори БПЦ? Или примерно с това да престане да стои далече от всички онези трудности и проблеми, които има този народ, това общество в последните години. (И не защото разбира се ролята на църквата е да бъде някаква социална институция, а защото едва ли може да се каже, че думите Христови: „Гладен бях и Ме нахранихте, жаден бях и Ме напоихте, странник бях и ме прибрахте, гол бях и Ме облякохте, болен бях и Ме посетихте…” [Матей, 25:35-36] не се отнасят за отците, духовниците, свещениците; че се отнасят само за миряните.)

И защо ли, освен всичко друго, когато нашата църква, владиците на БПЦ подаряват библии, и този „помен” правят с „чужда пита”? (Например чрез някоя фондация, на която даряват пари протестанти примерно, която отпечатва православни библии в Китай примерно, и подарява тези библии на нашите православни владици включително. А това, което прави в случая нашият Св. Синод, е да качи на сайта си благодарствено писмо от дарителя на библиите, който благодари за това, че е дал, обещавайки, че още ще даде.*)

Ако нашите владици и свещеници не разбират, че авторитет сред един много лъган, скептичен, недоверчив народ не може да се гради само върху сана (или, че невъцърковените, само номинални православни едва ли биха се приближили повече към Православието и едва биха се доверили на тази църква достатъчно, ако клирът не се опита да почисти първо собствения си двор), то би било жалко. Тази църква ще оцелее, дай Боже и въпреки всичко, и портите адови, както е писано, няма да й надделеят, но докато не отстрани фарисейския квас, плевелите в своята собствена нива - и когато е права и има достатъчно искрени намерения, може почти никой отвън да не я чуе.
И така, докато наши православни духовници се стремят да ни предпазват от лъжепророците (които, ако става въпрос за Дънов и Ванга, не са някакви, така да се каже лесни за оборване цели – понеже нито сан са имали, нито някакви външни основания за авторитет в своето земно битие); докато някои от тях наричат в прав текст по телевизионни студиа католиците сектанти (демонстрирайки култура на общуване с давност от времето на Великата схизма); докато един иначе много симпатичен, искрен монах **, завършил Международни икономически отношения, прави докторантура в Богословския факултет, свързана с Петър Дънов (прочитайки доста неща от това, което се свързва с Дънов, в нерядко елементарен или извън контекст); или докато една външно много хрисима богословка*** играе роли на водещ и модератор в беседи, в които владиците (може би неслучайно) не присъстват – никой представител на БПЦ не организира никакви публични дебати за някои не особено симпатични (да не кажа антихристови) практики в самата църква. Практики, от чието преодоляване би зависело всъщност много повече въцърковяването, привличането към Православието на всички онези номинално наричащи се православни, които влизат само по големи празници в черквите. И като влязат, често не знаят какво да правят там.

Хубаво е разбира се, че макар и години след освещаването на храма в Рупите, се заговори на по-висок глас за „иконите” и стенописите на Светлин Русев, които са всичко друго, само не и православни икони и стенописи. Хубаво е, също така, и желанието да се предпазят хората от твърде многото врачки, баячки, гадателки и пр., към които доста хора се обръщат в мъката си. Хубаво е въобще това желание да се запази чистота на вярата, да се просвещават миряните и пр. Не е хубаво обаче, когато - ако освен духовник си и изследовател, и изследваш определени учения или личности - да не правиш разлики между понятия като окултно (скрито) знание и черна магия примерно; или между пророкуване и викане на духове. (Ако обикновеният християнин не прави такива, пишещият книги докторант трябва да може да ги прави.) Или ако не си даваш сметка за понякога твърде значимите разлики между символичен и буквален контекст. Или ако си способен да четеш, сравняваш, анализираш в един-единствен контекст; просто, лесно и ясно…

Ако се разглеждат нещата в изкушаващо лесен, един-единствен или само буквален контекст, то тогава каквои биха казали атеистите примерно за историята за Адам и Ева? Че християните вярват в някаква митична история, в една приказка? Смята ли някой впрочем, че злото не е достатъчно интелигентно, че да не може да си играе с всякакви смисли, контексти, нюанси, несъвършенства на човешкия разум така, както си е поиграло с разума и светоусещането на еврейските първосвещеници във времето, когато идва обещания Месия? Или в средните векове– с разума и светоусещането на някои католически свещеници? Може би все пак само Висшият, Божият разум, който единствен знае всичко; и който, що се отнася до пророците и лъжепророците ни е оставил „маркер”, че: „По плодовете им ще ги познаете” [Матей, 7:16]; който е оставил и послания като: „Имам и други овци, които не са от тая кошара” [Йоан, 10:16] - може би само Той знае защо на този свят има не само различни култури и различни езици, но и различни пътища към Него. Във всеки случай ако самият Творец на всичко видимо и невидимо четеше, така да се каже, всичко в един-единствен контекст, какво биха правили влъхвите пред яслите на Спасителя? Тези източни звездобройци – и магьосници, в крайна сметка, ако ги прочетем буквално – дето, за разлика от еврейските първосвещеници, Го припознават за такъв, изминават много път, за да Му се поклонят, и не Го предават на светски управници. Впрочем, ако спомним пак за Антихриста – това, което не бива да се забравя за него е, че за разлика от благовестения според църковния календар на днешния ден Спасител, той ще поиска да завладее не само душите, но и цялата земна власт.

________________________________

* Дарителят в случая е проф. Дечко Свиленов, председател на фондация „Приятели на България“

** Йеромонах Висарион, автор на книгата „Петър Дънов и Ванга – пророци и предтечи на Антихриста“

*** Десислава Панайотова, директор на Центъра за религиозни изследвания и консултации „Св. Св. Кирил и Методий“ към столичния храм „Св. Св. Кирил и Методий“

Политическа зима

2011-02-23T07:46:00.000-08:00

или защо държавността не върви, а контрабандата процъфте

Много болка, много мъка има по този свят, да се чуди човек коя първо да подхване. Дали да подкрепи „свободното слово”, атентирано в офис на в. „Галерия”, или пък неуморните усилия на правителството да дере пушачите до кокал. Дали да съчувства на дребните лъжци, които ката ден се чудят как да изкарат своето, мамейки клиенти и потребители; или да подкрепи големите такива, които добре знаят, че народната „любов” се обръща само при хляб от лев и 20 нагоре. Дали да адмирира прозрението на българския външен министър, който чак сега реши, че сръбските власти не действат по европейски; или да се просълзи от умиление над всички български правителства, и преди, и сега, за които правата на българите в чужбина понякога са важни горе-долу толкова, колкото за вазовия герой Кириак Стефчов са били важни правата на сънародниците му в империята. (Империите се менят, времената се менят, защо ли не се сменят нагласите?) Дали да поверва на постоянния вопъл на Яне, че трябва нова конституция, или да поверва на съпартиеца му Семов, че трябва „сопите да отстъпят място на интелектуалците” (сиреч Алексей Петров да смени Цветанов). Дали да се бори заедно с министър Дянков и целия ЕС срещу порока на тютюнопушенето, или, вместо да се пропие от мъка, да подкрепи родната и световната фармацевтични мафии, пиейки не от кръчмата, а от аптеката. (По израза на един български психиатър, който, преди да замине за чужбина, имал на вратата си надпис: „Който не пие от кръчмата, пие от аптеката”.) Дали да поскърби, също така, защо не, примерно и с Кадафи за застрашената му Революция, бранеща се с нови кланета и жертви; или да се моли на Всевишния тия българи, дето не бързаха да напуснат Либия, да се доберат живи и здрави до не особено нормалната ни, но все пак доста по-безопасна държава.

И понеже и аз съм гражданин и патриот (и макар че червата ми рядко, по израза на Ботев, не произвеждат никаква революция), като си купя нелегални сръбски цигари за 3 лв. и легален самун за лев и 20, и аз мога да сънувам в топлата, слава Богу соба, един по-добър свят. В него съседите не затварят граници, нито ги е страх за „спокойствието на трафика” в градче като Босилеград, когато дойде 19 февруари или 27 ноември. В това градче и въобще на Балканите не се случват неща, които да пораждат заглавия от рода „Тито победи Левски”. Управляващите в БГ политици не се държат като мухльовци от криво разбран европеизъм и не дават предварително безрезервни подкрепи за ЕС, когато има крещящи поводи за резерви. Българското правителство най-накрая разбира (о, чудо!), че с безпардонно увеличени акцизи хазна не се пълни; пълнят се малко повече и без това неспособните за адекватно здравеопазване ДКЦ-та и болници. Трактора престава да се прави на общественик, доцент и „лоялен гражданин” (по израза на Борисов), както и на кандидат за управленска политическа слава. (Слава той си има достатъчно, отделен въпрос е каква.) Яне Янев вади късмет и се добира до споменатия български психиатър, който вместо да го тъпче с лекарства, го съветва да посещава редовно кръчмите на родния му Сандански. Бате Бойко престава да се прави на Тато, не открива непрекъснато детски площадки или незавършени магистрали. Не се стреми към камерите повече от фолкзвезда, нито непрекъснато ни напомня за Станишев или Доган. Управлявалият и по времето на Тато Кадафи е убит от някой достатъчно смел военен (по съвета на мюсюлмански духовници, на които, за разлика от български православни такива, не им липсва, както е в случая, кураж да мислят самостоятелно). По някакво чудо и милост на Всевишния властта в арабския свят не отива от едни тирани в други. Реколтата от българска пшеница не е толкова добра, но разни фигури в сянка не се опитват да бутат правителството (колкото и то да е нехвално) по класическия сценарий, валиден за всички страни по света, който се нарича хляб наш насущний. Европейските политици се удрят вкупом по челото и решават, че дори пушачите имат права да не бъдат обирани непрекъснато.

Накрая се събуждам, макар че нощта не е свършила. Там някъде, където и всеки вътрешен или външен емигрант има някакво място под слънцето, свои мисли, надежди и данъци, свои опити да не живее в прекършено недоволство. Може би се е променило все пак нещо, може би все пак ненапразно всеки роб, от какъвто и да било вид, в което и да било време, е трябвало да открие първо, че свободата е в самия него. Тя е право да защитиш доброто от злото и способност да различаваш едното от другото. Право да избираш като свободен човек дори в обстоятелства на несвобода. Без значение в каква държава живееш; без значение колко кириакстефчовци са се въдили в нея да те учат на морал; без значение колко алековци са били похарчени или колко байганьовци са оцелели. Без значение какво се смята за правилно, а пък не е, по една или друга причина. Може би дори онези български граждани по света, които още се чудят, защо българският модел е „велосипед без педали, но с десет кормила” (по израза на Стратиев); или защо и нормалните, въобще не нелоялни граждани разчитат на контрабандата, биха ме разбрали. Не са дорасли още тук писаните, а неписаните закони; и не „артистите” са важни, а кукловодите. А те може би са едни и същи.

Вместо коледен разказ

2010-12-22T07:34:00.000-08:00

Коледа значи да отвориш сърцето си, не вратите на мола за коледна консумация.
Но свито е сърцето на бедняка, не заради всичката многотия, която примамва минувачите в мола, а заради онова мънично и важно, което няма да купи и на най-близките си.

Коледа значи да се огледаш около себе си, да погледнеш за малко и към по-периферни за тебе хора, които обикновено не забелязваш. (Може някои от тях да са точно тези, които най-много имат нужда от мъничко внимание и любов.) Но как може човек да има очи за скритото вътре в очите на периферните нему „ближни”, ако и за най-близките и най-ближни не е ясно дали ще му стигне светлина за това?

Коледа значи да се върнеш за малко към детeто в себе си. Да се оставиш, поне в някои моменти, на онзи чист, отворен, почти вълшебен поглед, който си имал за много неща. Но как ли може човек да се остави, дори и за малко, на чистия, наивен, но и вълшебен извор, ако този извор постоянно е бил затрупван не само в него, но дори в най-близките нему деца?

Коледа значи да се оставиш на светлината, особена и специфична, която така или иначе идва. Но тя е толкова крехка, толкова ненатрапчива и невидима (и толкова пъти е била обърквана с нещо друго), че дори когато въобще я усетим във и покрай себе си, се питаме само, ако изобщо се питаме, дали това е заради многото окичени елхи и лампички по прозорците, или е заради искрите от изстрели и пиратки, трещящи през една иначе толкова тиха, особена нощ.

------------

„Рождество Твое, Христе Боже наш, возсия мирови свет разума...”

„Сърбите нема тоя поиск да го правилно разберат...”

2010-12-10T06:27:00.000-08:00

От известно време в социалната мрежа Фейсбук върви една подписка, свързана с т.нар. Западни покрайнини. Тази подписка е за мен повод да се сетим за забравяните не веднъж българи от другата страна на границата.

Това, за което се апелира в подписката, е България да предяви иск за Западните покрайнини и Струмица пред съда в Хага. В нея (http://www.causes.com/causes/551618-/about?m=44968a2b) се казва, че:

„Югославия престана да съществува като държавно правен субект! А съгласно международното право, подписаните международни договори от държава, която престава да бъде държавно правен субект, губят правна сила.
След разпадането на Югославия, бившите републики на тази федерация не определиха правоприемник върху активите и пасивите й, както и на присъединената повторно през 1947 г. към нея територия - Западните покрайнини и Струмица.
Територията, известна с името Западни покрайнини, днес обхваща общините Босилеград и Димитровград и части от общините Сурдулица, Бабушница и Пирот.”

Реших да попитам някои свои познати от Босилеград и Цариброд какво мислят във връзка с тази идея. Ето част от отговорите, които получих. (Понеже не бих искала никой от тях да се почувства и най-малко притеснен, ще цитирам отговорите без да споменавам имена, оставила съм само инициала на първата буква на малкото име.) Разбира се това са само няколко лични мнения, не е никаква представителна извадка, но може би си струва все пак да се видят.

П.: „По закона на здравия разум - държава която вече не съществува - няма основание и право да те притежава!
Но сръбската политика - пак продължава не на право и на закон - но на ТЕРИТОРИАЛНОСТ!
Преди няколко седмици - в Санджак беше проблем с мешихатите-ислямисти. Сърбия реагира - както подобава! - казаха по медиите: екстремисти, шовинисти, искат отцепление!
....това същото ще кажат за нас: искат отцепление!
А по повод на Хагския съд - това е канцерогенна болка за сръбската политика! Колко вече сърби осъдиха там - сега и за нас да става дума - е прекалено! Няма да го разберат! Няма да го обмислят! Просто ще ни замразят повече!
....съветниците за сигурност на сръбския президент Тадич са хора от южна Сърбия - т.е. от териториите които са били в некогашното наше Царство! ...колко тия хора ни мразят!! Така че, заключението ми е: сърбите нема тоя поиск да го правилно разберат!

Най-оптималното решение е: Сърбия да влезе в Европейския Съюз - и границите сами по себе си да отпаднат като ненужни!
Когато Р. Сърбия стане член на ЕС - самия натиск от страна на тези хора - съветници за сигурност или какви ли не - няма да има основание или правна подкрепа.”

С.: "Това, което няма да се случи, няма защо да се обсъжда. Разбира се в Европа искам да ходя с свински цървули, а не с ШУМАДИНСКИ ОПИНЦИ. Консервативен съм и мисля, че тоя термин въобще не е лош.

Въпросът е много сложен. Хора, които имат презиме на ОВ, са на мнение името на града си остане Димитровград! А този въпрос е много по-мащабен. Енергия за такова нещо не може да се създаде в Цариброд и Босилеград.”

Р.: „Има ли смисъл? Не е ли по-важно какво иска народът в Западните покрайнини? То останаха ли изобщо хора там? То останаха ли хора и в България? За какво се прекрояват граници, след като всички ще бъдем една държава Европа? Има и други начини за прекрояване, доста по-съвременни и по-хитри: културно прекрояване и медийно облъчване...
Второ - икономическо присъствие... туристическо присъствие... Разбира се общината трябва да направи основи за повечето неща... липсват инициативи.”

Впрочем подписката, инициирана от един политик, свързан с българския преход, г-н Петко Симеонов, излезе малко след като на 27 ноември т.г. Р. Сърбия затвори границата си с България на граничния пункт близо до Босилеград, защото, както заявиха властите там, се боели от размирици. (Вероятно наистина са се боели, защото на този ден сръбското МВР е докарало включително спец части от Враня в Босилеград.) Българското министерство на външните работи изпрати някаква протестна нота във връзка със затворената граница и... дотам.

Може би не е зле да се припомни, че няколко месеца преди този инцидент, на 16 юли т.г., българското Народното събрание с голямо мнозинство ратифицира споразумението за асоцииране на Р. Сърбия към ЕС. Това ратифициране бе извършено въпреки протестите на българи от Западните покрайнини - Царибродско и Босилеградско, в края на м. април, във връзка със заявлението на председателката на парламента Цецка Цачева пред сръбската й колежка Славица Джукич-Деянович, че нашето Народно събрание ще окаже безрезервна подкрепа за приемането на Сърбия в Европейския съюз. Тези протести не попречиха и на външния ни министър Николай Младенов да заяви в началото на май пред сръбския си колега Вук Йеремич, че политиката на българско правителство е да съдейства по всякакъв начин на страните от Западните Балкани, включително и Сърбия разбира се, да станат членове на ЕС.

Припомням тези неща защото ми се струва, че политиката на България на безрезервна подкрепа за сръбското евроасоцииране, е може би само поредният пример за политическо малодушие или късогледство по отношение на т.нар. Западни покрайнини. (И не само на тях, но както и да е.) Така че, поне според мен, за българите от другата страна на границата, които, впрочем, са достатъчно разделени, и освен това непрекъснато намаляват, едва ли нещо съществено ще се промени. (Едни са се адаптирали напълно след успешната асимилационна политика, продължаваща девет десетилетия, бидейки вече четвърто или пето поколение граждани, преди поданици, на друга държава. Други са напуснали и продължават да напускат тези краища, търсейки си късмета в Белград, София или където и да било по света. Трети продължават да таят болката, страха и огорчението дълбоко в душите си. Четвърти са се превърнали в своего рода „еничари” и т.н.) Тази невъзможност нещо съществено да се промени, да разберат поне малко най-накрая и властите в Сърбия, че прословутите европейски ценности не се градят все пак нито със стари трикове, нито с бабаитлък, нито с подмолни действия (или дължащи се на собствени престъпления страхове), ще продължава най-вероятно и занапред, благодарение и на глупавата, мекушава, продажна или пък повърхностна политика на държавата-майка, на „майка” България т.е. Бих казала, впрочем, че на Балканите никога няма да има напълно отворени граници, както и достатъчно затворени рани, докато балканските държави не се научат, всяка за себе си, на това къде точно минава тънката граница между европейска и национална идентичност; между умен и отворен, и глупав и едноизмерен патриотизъм; между чужди и свои отговорности и вини.

Западните покрайнини, „история” в няколко цитата

2010-12-02T05:26:00.000-08:00

Из свидетелства на френския журналист Анри Пози, изнесени в книгата му “Войната се завръща” (излязла през 1934 г.), за положението на границата, прокарана след известния Ньойски договор.

“По протежение на планините, по които върви границата, линията от телени мрежи и укрепления се изкачва, слиза, следва от най-малката гънка на терена, тел, тел до безкрайност. Не се спира пред нищо, не щади нищо. Тъй като границата е прекарана единствено по стратегически съображения, минава през места, където най-малко може да се очаква; телените мрежи минават също през тях. Много са селищата, неизброими са нивите, които пресича. Аз видях това на двадесетина места - в Петрич, Стразимировци, Извор, Гюешево и пр. – по цялата дължина на българо-югославската граница. Има къщи, където дворът е сръбски, кухнята българска. Дините и тиквите от градината имат различни националности, които телените мрежи се стараят да напомнят и на тия, които биха посмели да забравят. За да засее градините или нивите си, селянинът в българска територия, на когото нивите са станали югославски, трябва да иска позволително от властите на съседния град. Те му разрешават един месец след това, или никак не му отговарят. Най-често когато го пропуснат да мине телените мрежи при пропуска до крепостта, притежателят намира нивите си ограбени или опустошени. Понастоящем, впрочем и от шест месеца насам, никакво позволително, вследствие на "старите мерки" не е разрешено от Белград.
Има работи още по-забавни!
Аз видях гробища, разделени на две...Нещо повече: гробове! Главата на мъртвия е между телените мрежи, краката извън. Вълчите ями са изкопани върху ковчезите. Аз видях български майки, гробовете на чиито деца са на югославска земя, да идат и да плачат на няколко метра от скъпите им гробове, понеже им е забранено да се приближават.
[…]
Групата селяни, които наблюдавах, преминавайки границата, когато забиваха коловете и ровеха земята по височините, които обграждат Цариброд - попълваха стената от телени мрежи. Те идваха - и това сведение ми беше дадено от френски консулски агент, чиито информации проверих след това чрез един източник, колкото безпристрастен, толкова и искрен - от съседните села Драговица, Скревищица, Горна Невлия. Някои от работниците имаха повече от шестдесет години, мнозина нямаха осемнадесет. Около една трета бяха жени. Повечето бяха задължени да пътуват от пет до десет километра сутрин и вечер, за да отидат на работа.
Тях ги третират с немилостива строгост.
Видях до една гора, на няколко километра от Цариброд, сръбски стражари да се забавляват да ритат в кръста български селянчета, карайки ги да падат с главата напред сред телените мрежи; жертвите с издрани лица ставаха, без да кажат дума!
Видях при изкопаването на вълча яма до Назаловци едно момиче - почти дете! - което не работеше бързо, хвърлено наземи, със сукмана запретнат до кръста, да получава петдесет камшика по голо и да тръгва, с писък и с хълбоци, покрити с кръв, към работата си!”
[…]
Никакво съобщение днес не е възможно, действително, между населението от една и съща народност, с еднакъв език, с еднаква култура, което живее от двете страни на границата и на което трактатите на мира са наложили двама господари.”

Из статия, публикувана в македоно-български-преглед „Вардар”, в която се коментира и споразумението, подписано от Г. Димитров и Й.Б.Тито в Блед, Югославия, през 1947 г.

„Срещата в Блед бележи връхната точка в антинационалната политика на БРП /к/. Въпреки че в резултат от преговорите статуквото по отношение на Горноджумайската област и Западните покрайнини се запазва, на практика Югославия получава това към което се стреми - възможност за пряка намеса във вътрешните работи на България. След Блед от българска страна се прави всичко възможно да се улесни югославската политика в Пиринско. Започва се мащабна пропагандна кампания в полза на Югославия и успехите и в изграждането на новия социално политически ред. В Горноджумайска област пристигат множество учители от Вардарско, които да обучават местното население на т. нар. “македонски език“.30 В същото време в НР Македония не само не се допускат българска литература и печатни издания, но и тотално се отрича наличието на българи там. Положението в Западните покрайнини не е по различно. Това че на местното население официално се признава статут на национално малцинство, не пречи на сръбските власти да ограничават по всякакъв начин проявите на българско самосъзнание. Нещо повече - само българите, които са съгласни да сътрудничат на сръбските тайни служби могат да се надяват на сносен живот в Титова Югославия.31”
(http://freemacedonia.net/statia.php?sn=19&tid=1)

Из шифрована телеграма на служители от българското посолство в Белград от м. юни 1961 г.:

“№412
Шифрована телеграма за посещението на служители от легацията в Белград на българо-югославския събор край Босилеград
Белград, 27 юни 1961 г.
Снемането на копие забранено
Връща се в шифроотдела
не по-късно от 48 часа след получаването
3707 Строго секретно!
Военното аташе др. Гърков със съпругата си и секретарят на легацията др. Николов посетиха събора край Босилеград. По пътя и в Босилеград са били непрекъснато блокирани и провокирани от многобройни агенти на УДБ. В градеца няма хотел. Бе предварително уговорената квартира стопаните казали, че по независими от тях причини не могат да ги приемат. Уговарят се на място с други български семейства, но и те след кратко време отказват по същата причина. Другарите са принудили да спят на площада сред града, смущавани от виковете и псувните на удбовци. Сутринта се умили и бръснали на площада. За българите не се намерило място за спане в града, населен с българи! През същото време в Кюстендил са били принудени двама наши граждани да напуснат хотела, за да освободят място за двама югославски дипломати в София.
Според осведомеността на другарите на голяма част на името на българското малцинство не били дадени пропуски за събора. На съвместно устроените трапези за роднини и приятели от двете страни на границата са се промъкнали и агенти на УДБ с оглед на техните задачи. Съборът преминал добре.
Нашата страна във всяко отношение е била по-добре представена.
Моля за указания как да реагираме във връзка с недопустимото грубо третиране на нашите другари от югославските власти.
Атанасов
АМВнР, оп. З ш, а.е. 451, л. 189. Бланка. Оригинал. Машинопис.”

Из изследване на Пене Димитров от Босилеград, дългогодишен преподавател по български език и литература, за учебните програми по български език в Р. Сърбия, публикувано през 2002 г.

“Българите в Сърбия са общност, която населява изконно своя земя в Босилеградско, Димитровградско (Царибродско), Клисурско и Звонско, без примес от друго коренно население. Макар че са най-близо до столицата на България, в сравнение с другите български общности извън държавните граници тези българи най-дълго са в изолация от майката родина и от българското национално развитие. […]
От създаването на първите светски училища сред българите, които днес са в държавната територия на Сърбия, до края на 20. век в позициите на българския език в системите на образование се очертават няколко периода. До 1920 г., когато Западните покрайнини са част от българската държава, това е майчин, роден, език и основен предмет. От 1920 до 1941 г. в Кралството на сърби, хървати и словенци и в Югославия българският език изобщо не присъства в учебните програми, всъщност българите нямат свои учебни програми. Това е период, когато националните белези на българското население в Кралството брутално се заличават. От есента на 1941 до пролетта на 1946 г. българският език отново присъства във всички сфери на живота на българите в Сърбия: просвета, култура, администрация, правосъдие, информиране и пр., естествено - и като основен учебен предмет в средното образование. От 1946 до 1948 г. - период на бавно отстраняване на българската администрация, в пределите с компактно българско население българският език запазва позицията си на роден език - предмет, чието изучаване в основното и в средното училище е подсигурено програмно и методически. От 1949 до 1982 г. българският език като учебен предмет в Сърбия има труден път. Това са десетилетия на пълна изолация от род и родна страна, на премахване обучението на български език в гимназиите, на формално запазване законовата база, отнасяща се до основното училище, - обучение на български като майчин език. Междувременно учебните условия постоянно се влошават, материалната база обеднява, а обкръжението от сръбски език и култура е агресивно. От 1982 г. в основното училище, а в гимназиите - от 1990 до 1998 г., българският език е със статут на чужд.
[…]
Лицата, които проявяват влечение към българската култура и просвета, са подложени на тормоз, за да бъдат сплашени и да се откажат от интересите си; Учителите и преподавателите по български език са лишени от правото и възможността да опресняват и да усъвършенстват подготовката си в семинари и курсове в Сърбия, макар че най-ползотворно това би било в България; С безкраен цинизъм се заявява пред световната общественост, че „българското малцинство има всички права, но не иска да ги ползва“!; В учебното дело на българите в Сърбия българският език получава всевъзможни названия: български език, майчин език, роден език, малцинствен език, език на народността, език на малцинството, език на обществената среда, български като майчин, български като немайчин, език на обучение, български език в двуезично обучение и пр. В този умишлен словесен лабиринт дори езиковед специалист не е в състояние да се оправи.”
(http://liternet.bg/publish8/pidimitrov/syrbia.htm).

Из книгата “Брод към Цариброд” на царибродския българин Властимир Вацев, публикувана в София през 2003 г.

“Безсмъртният Андрич казва, че и гробовете умират; някои са паднали, наклонили са се и са готови да легнат до своя покойник, повредени, със строшени снимки, орнаменти и фигури.
И наистина на няколко места, натрупани на купчини или отделно, видях тежки каменни паметници, дялани грубо, почернели, посивели и покрити с плесен, със заличени надписи и надгробни слова. Други бяха лъскави и мазни като стъкло, но и на тях текстът беше нечетлив. По едно време се разнасяше мълва, че старите паметници нарочно се чупят и унищожават, за да не остане следа от предците ни и от произхода ни, а нали доскоро националшовинизма на една политика заличаваше следите ни и корените ни.
Разгледах единствената гробница, на която пише следното: “Тук почива Ранча Прьзвитера, родена 1832 г., починала 1903 година”, а от другата страна пише – “Тук почива Свещеникъ Рада Джурджовъ, роден в Табанъ на 14. V. 1830 г., починал на 10. VІ. 1909 година”. […]
В ширналото се гробище срещнах и познати, а на паметника им пише и на сръбски, и на български: “Овде почива тело Николе Соколовиhа, търговца, род. 1867 – 1934, супруга Бурга, поживе 80 година, поч. 17 новембра 1925 г., сахраньена у Софиjи”, а над словата са излети бронзови бюстове със зареяни погледи във вечното пространство. На паметника на български са издълбани имената на снахата Марийка Соколова 1906 – 1990 и Григор Соколов 1901 -1985. Кой не познава бай Гошо търговеца и кръчмаря и баба Мара, неведнъж обслужвали и в почтена възраст мющерии от различни поколения. […]
Истински бях изненадан и озадачен, когато стоях почтително пред паметника на Евдокия 1916 – 1973 и Михаил кожухаря 1914 – 1973, а на паметника на един езиков хибрид пишеше с всичките езикови и правописни нередности и сърбизми, което е ярка картина на трогателната историческа съдба на градчето и на постепенното замиране и заличаване на националната ни същност. И така, цитирам дословно думите на признателност: “За вечна признателност към вас последньи дар од нас за много обичана и не прежалима супруга… и по-нататък – маjка, татко, баба и деда. Спомен повдигат супруг Михаил син д-р Георги и снаха Jелка унуци Михаил и Владимир”.
Не ви ли се струва, че този текст показва загасването и на последните искрици от огъня на националното ни битие?”

Из публикация във в.”Сега”, май 2006 г.

„Темата за българщината и българското е твърде деликатна за повечето жители на Босилеград. По-старите, като Стефан Костов, "шопът", не смеят да говорят открито. "По Титово време се учеше на български, но животът беше да не смееш да говориш много. Имах фирма - трябваше да напиша името и на български, и на сръбски. Никога не сме имали проблеми със сръбската власт за това, че сме българи. Ама и да е имало нещо, никой не смееше да протестира", разказва Костов.
Иван Николов е много по-категоричен. „В Босилеград е проблем да си българин, човешките права се нарушават. Успяхме да интернационализираме нашия въпрос през 1995 г. и да запознаем с това световната общественост. Правата се нарушават основно в сферата на образованието - български език се изучава само 2 часа седмично, преподаването е изцяло на сръбски. Това е главният асимилационен механизъм. Историята, която се учи, е сръбската версия на българската история", негодува Николов.
"Бях една от последните генерации, които имахме образование само на български и само определен брой часове на сръбски. Възпитавам децата си по един начин, а те си идват от училище и ме питат - ти ли си прав или учителката", обяснява Александър Димитров.”
(http://www.segabg.com/online/article.asp?issueid=2250§ionid=5&id=0002401)

Из информация на в. „Труд” от м. септември 2009 г.:

„Сръбската православна църква е обявила война на вярващите българи в Западните покрайнини, оплакаха се вчера представители на неправителствени организации от региона в София. Поводът за острата им реакция е безцеремонната намеса на сръбския епископ Пахомий, попречил на освещаването на храма в с. Паралово, съобщи БГНЕС.
Според тях преследването и отстраняването на отец Йоан от енорията му, обявяването му за държавен враг в Сърбия е симптом за засиления натиск спрямо българите, които искат да имат свои църкви и манастири. “Бягай от Сърбия, българино”- с такъв текст sms е получавал отец Йоан. Той бил притискан да смени името си на Йован, а свети Иван Рилски да стане Йован Рилски. Отец Йоан заяви на срещата, че войната срещу него се води вече 8 г. От неправителствените организации поискаха заради този скандал България да се обяви срещу приемането на Сърбия в НАТО и ЕС.”
(http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=227073)

16.07.2010 г., из информация на БНТ

„България подкрепи евроинтеграцията на Сърбия
България даде рамо за присъединяването на Сърбия към ЕС с акт на парламента. С голямо мнозинство Народното събрание ратифицира споразумението за асоцииране на западната ни съседка.”
(http://bnt.bg/bg/news/view/33025/bylgarija_podkrepi_evrointegracijata_na_syrbija)

За еднооките водачи и духовната просвета

2010-09-29T05:26:00.000-07:00

Тези дни доста се изписа и каза по българските медии по темата трябва ли да има или не религиозно образование в училищата. Съдържайки често познатия въпрос: “Трябва ли въобще една светска държава да има нещо общо с подобно образование?”, мненията и позициите на различни хората по темата в по-честия случай стигаха до това, че може да има такова като свободно избираем предмет, и че всеки опит подобно обучение да се превърне в задължително, би бил не само недемократичен, но би довел и до негативни последици. Изразиха се и опасения, че подобно задължително, т.е. предполага се по-масово обучение, ще сепарира, ще разделя децата допълнително на християни и мюсюлмани, на вярващи и атеисти.

Това дали държавните образователни системи на една светска държава трябва да отделят ресурс за подобно образование е решен, впрочем, в доста европейски страни по начин, подобен на този, какъвто искаха да бъде от Българската православна църква и от Главното мюфтийство на мюсюлманите в България. Казвам подобен, защото нито православното, нито мюсюлманското вероизповедание е пожелало или би могло въобще да пожелава чрез своето ръководство или представители задължителност в смисъла, в който някои тук я разбират. Задължително в случая значи, че ако който и да било родител не иска подобно образование за детето си, неговото дете няма да бъде занимавано с такова. Ще учи етика примерно или други, подобно назовани или алтернативно избрани предмети, но никакъв случай задължително религия. Както е, впрочем, и в страни – членки на ЕС, в които има обучение по религия/религии - като Гърция, Германия, Норвегия, Швеция, Словения, Полша, Румъния и др. Всяка страна има своя специфика и свой модел в това отношение, но така или иначе религиозно образование има в доста европейски и разбира се светски страни. (Впрочем, във всички тези страни и не само в тях големят въпрос за това как може да се избегне, не да се стимулира или пък да "разрешава" само през т.нар. политкоректно говорене т.нар. война между цивилизациите, няма как да не стои.)

Като оставим настрана това какво се разбира/не се разбира под задължителност, можем да обобщим накратко това, което поне в България има досега като практика в обучението по религия като свободно избираем предмет. Под един процент от всички ученици в страната са посещавали свободно избираемите предмети “Религия – Православие” и “Религия – Ислям” за миналата 2009-2010-та учебна година. По данни от Синдиката на българските учители, три хиляди от тях са посещавали “Религия – Православие” и малко над 20 хиляди “Религия – Ислям”. Тези свободно избираеми предмети (или СИП-ове, както се наричат) имат много нисък общ процент на посещаемост не само и не толкова поради желанието или нежеланието на родителите да записват децата си за подобни предмети, а защото за да се организира обучение по подобни предмети в което и да било училище трябва не само директорът му да има желание за това, но и съответната община, към която е съответното училище, да го включи в разходите за образование, да отпусне средства за него.

Можем да си представим какво значи това, не само защото живеем във време, когато средства се икономисват от всичко. Дори България да не търсеше още дъното на своя икономически и финансов кризис, дефицитът ни не е само материален или финансов. Има и друг - ценностен дефицит, който разбира се далеч не е характерен само за страна като България, но, от друга страна, като се събере материалния с духовния ценностен недостиг, нищо чудно, че и на най-силно обичащите родината си български емигранти не им се прибира в страната. И че по-голямата част от доброто, знаещото и подготвеното, което успява да се роди и отгледа в това общество въпреки всичко, продължава да напуска или да иска да я напусне. Колкото до всички онези деца и младежи, които израснаха в хаос и вопиюща комерсиалност, сред мутризация, чалгизация и пр., попивайки ги без никакъв противовес или защита, те могат също да я искат да напуснат и част от тях сигурно също ще го направят. Давайки на свой ред принос към крими или порноконтингента на която и да било по-богата, по-уредена страна.

Разбира се това за чалгизацията, хаоса, безперспективността или многото емигранти всички го знаем. Както и това, че в “българската душа” така да се каже, ако си позволя този символичен израз, не само поради все още близките исторически 45-години идеологическо идолопоклонничество, но и поради причини и нишки, криещи се доста по-назад във времето, не е била никога, казано общо, нито напълно християнска, нито дълбоко православна. Когато е имала, обаче, сред себе си водачи, които са били и духовни, не само политически, още по-малко комерсиални, без да имат каквото и да било държавна подкрепа (когато не е имало самостоятелна държавност т.е.), е могла да се организира и образователно, и културно, и политически. За доста кратък в исторически контекст период, и минавайки през няколко локални и една-две световни войни, в тази малка страна възрожденският, преддържавен елит, се преобразува и развива по един или друг начин (колкото и да воюва братоубийствено помежду си), в елит и по време на собствена държавност; елит, доста различен от днешния, не само защото разбира се са минали още няколко поколения време.

В един момент през втората половина на миналия век, този елит, след като е бил изметен, прогонен, пречупен или унищожен след края на Втората световна война, бе заменен с друг, който не само беше атеистичен или богоборчески да го нарека, но беше и елементарно, безпросветно атеистичен в по-голямата си част. Липсваше му не само метафизичен (да не говорим за богословски) интерес или знание - колкото и изключения да има разбира се, изключения от общото правило или тенденции винаги има – но и културна и личностна свобода. За 20 и малко повече вече години т.нар. преходен период, който настъпи след 10 ноември 1989 г., малко или повече точно из недрата на този елит се роди и голяма част от днешния ни, т.нар. елит, който се характеризира с това, че израсна във време, в което има всичко, само не и скрупули. Бай Ганю, Гьочоолу и Дочоолу, казано пак символично, които сигурно никога не са умирали, не са си тръгвали от тук, се развихриха с нова сила, само дето нямаше вече кой знае колко Алековци за убиване. Родените по-късно Алековци не искаха нито да описват, нито да се връщат от Чикаго; от Торонто, Монтреал, Лондон, Берлин, Париж, Прага, Кейптаун или Брисбейн. А още по-лошо в известен смисъл беше, че никакъв Антим І или Иларион Макариополски, или Стефан екзарх, или Петър Дънов, ако щете, не се появи и не искаше да спасява никого вече. Това, което се появи, беше само един митрополит Пловдивски Николай, да не говорим за старозагорския му колега.

Защо казвам всичко това? Защото, колкото и да е на пръв поглед странно и несъстоятелно може би за някои като пример или аргументация, наскоро чух един професор по теория на литературата в Софийския университет да каза в ефира на БНР, че, цитирам: “И най-убедените християни, които познавам, не стъпват в православната църква, за тях тя е кощунство срещу правата вяра”. Както и, че: “Самото християнство има много нравствени кусури като чиста религия”. Професорът, за който става дума, е при това един симпатичен, честен и уважаван човек. Той обаче не се посвени да се прави на корифей за неща, които не само, че не са точно в неговата сфера, но и най-вероятно успя да убеди всички онези слушатели, за които “дядо Господ е нещо като бабина деветина” (последният израз разбира се не е негов, а мой), че знае какво значи християнство и какво значи православие. Църквата, или казано по-точно нейните владици, си замълчаха. Те едва ли и биха могли да оборят достойно и аргументирано всичко онова, което професорът, който цитирах, ги посъветва. А това, което този професор ги посъветва, беше да не се борят за религиозно образование в училищата. “Недейте, братя – каза им той - ще сгрешим спрямо хората и спрямо Бога”.

Това, че един светски мислещ човек (макар и с богата историческа и лична култура, както е в случая), започне да съветва духовниците от БПЦ кое е добро и кое не спрямо Бога - заявявайки в същото време, че да стъпиш в православен храм е кощунство за най-убедените християни – е само един, макар и доста показателен пример, че нещо просто не е в ред и то много не е в ред. Този пример е показателен, макар и индиректно, и за това колко слаба духом и интелектуално може да е една Църква, която не може да стигне не само до душата или съзнанието на този професор, но и до душите, съзнанието, мисленето на много други като него; да им подкаже, на тяхното, не на някое по-лесно ниво, в какво точно бъркат. Защото иначе (както и си е), най-добрите водачи, които и да са те, в едни особени полета не на материални, а на съвсем други същности и ценности, слепите ще бъдат водени, и то в по-добрия случай, от «еднооки самуилови войници».

Там, където много възрастни не знаят, че «пътят към храма» не е само израз от съветски филм; където много от тях не знаят като влязат в храм, какво точно да правят в него и затова стоят разкрачени примерно или се чудят къде да си сложат ръцете; там, където и сред най-образованите се срещат хора с много ниска или пък объркана, неадекватна религиозна култура; какво да кажем за т.нар. обикновени хора? Какво могат да научат тези т.нар. обикновени от просветени, които сами се нуждаят от просвета, или от владици, които сами се нуждаят от подкрепа?

Може би само и единствено затова професорът, за който стана дума по-горе, е прав. Няма как възрастни, които сами не знаят по какви точно пътища вървят, да показват табели на пътища на децата си.

Из записките на Йордан Йорданов Юри - 2

2010-09-13T06:29:00.000-07:00

Тази втора извадка от ръкописни текстове на фотографа е с по-личен
и, както може да се види, поетичен характер.

Майсторът на визуалния изказ с още някои негови щрихи
в света на думите.

------------------------------------------------------

30.12.1970 г.

Да стоиш пред огледалото,
обхванат от безброй съмнения –
да чакаш безропотно чаша кафе,
да се вглеждаш в гънките на яката,
да затваряш шумно вратата и
произнасяш гръмки фрази,
Не!
Пътьом, палещ цигара,
да срещащ мразовития диск на слънцето;
да стигаш задъхан до познатия вход
и с трепет да се залавяш за работа;
да мъчиш да изтриеш мръсотията,
ежедневно наслоявана;
да усещаш, че сърцето ти ще хвръкне от умора
и да продължиш до последното стъпало.
Едва тогава да спреш пред запотеното стъкло
и да въздъхнеш,
взирайки се продължително в омарата на настъпващия ден.
Да!

Това можеш да научиш от един обикновен метач на стълбище.

8.07.1974 г.

За да останеш прав и смажеш пошлостта –
кураж се иска.

За да пречупиш гордостта и следваш пътя на сърцето –
кураж се иска.

19.01.1975 г.

Необяснимо е защо
в залез изгревът превръща се,
и устните дори да парят,
остават да мълчат.

27.01.1975 г.

Студената луна изплува.
Копнеж?
Не!
Вяра?
Не!
Огледало?
За някои.
Болка?
Понякога.
Ненавист?
Да!

Луната премина разстоянието на моя прозорец.
Спокойно ще заспя.

2.09.1975 г.

Потърсих вяра,
посрещна ме безверие.
Подадох някому ръка,
оказа се мечтателна наивност.

23.03.1976 г.

Quo vadis ?

Птиците имат свой език,
на него разговарят помежду си.
Хората също имат свой език,
на него се учат на четмо и писмо,
но не винаги се разбират.
Само човешката мъка е безмълвна,
не се нуждае от никакви думи -
както песента на птицата,
загубила най-свидното.

22.04.1976 г.

След дълго отсъствие птицата се завърна.
Времето на нейната тегоба бе променило нещата.
Дървото, на което тя кацна с трепет,
бе свело клоните си по-ниско.
Кората още по-дълбоко бе врязала бръчките си,
песента на листата звучеше по-плахо.
Единствено гнездото бе останало непроменено,
достатъчно да събере отново две сърца –
твоето и моето.

3.05.1976 г.

Стръкчета здравец,
чаша хинин,
здравец на масата,
спомен един.

Стръкчета здравец,
навяващи жал,
здравец в чашата
носи печал.

14.04.1977 г.

Любовта се изразява само с едно единствено време – настояще.

10.05.1978 г.

Поне веднъж,
с пламнали очи,
в луната взирала ли си се?
Наравно със звездите
лелеела ли си безброй мечти?

Веднъж поне,
с залостени копнежи,
да изпревариш утрото успявала ли си?
И срещу настъпващия слънчев бяс
да разпилееш вишнев цвят от спомени,
поне веднъж?

Веднъж поне
сама била ли си?

31.05.1978 г.

Венец ще оплета
от онзи син синчец,
който е легнал в ливадите
зад двора.

От лятна нощ
по-син е синият синчец в ливадите,
където като деца играехме
на прескочи магаре.

От този син синчец
венец ще оплета
за теб,
мое дете.

23.06.1978 г.

Там,
върху тревата,
останал бих през вечерта,
да придружавам облаците бели само.

На птиците със смеха да другарувам
бих останал там,
под боровете,
цяла нощ.

Разпънат,
да аплодирам с овации от мечти
играта на слънчевия диск,
останал бих до утрото.

Там,
върху тревата,
до нова среща!

14.09.1981 г. – понеделник, Мексико Сити

На милата ми Катрин

Когато в очите ти грее усмивка,
единствено тогава нещата имат стойност за мен!

Вървим заедно,
докато и най-малката бръчица на съмнение
изчезва от лицето ти.
Ръката ти остава в моята
и продължава да ме пари
до прага на пътната врата,
където две врабчета в клоните
люлеят своето птиче щастие.
Държа ръката си в косите ти,
докато почувствам сигурността и спокойствието ти.
Едва тогава се решавам
и ти прошепвам нещо кратко,
което толкова продължително време пазя в себе си...
И срещам твоето мълчаливо съгласие и решителност.
Всичко това е написано с разноцветни кристалчета
в очите ти.

Поемам пътя,
без да се колебая,
мое мило дете.

ИЗ ЗАПИСКИТЕ НА ЙОРДАН ЙОРДАНОВ - ЮРИ

2010-08-25T08:40:00.000-07:00

Йордан Йорданов е роден в София на 28.06.1940 г. и умира там на 1.09.2009 г. През 1958 г. завършва средно училище по изкуствата в родния си град, а в периода 1964-68 – специализирани курсове по фотография. По-важните му изложби, отличия и участия са: Златен медал, получен в гр. Мюнстер през 1970 г., Златен медал от Биеналето на българската фотография в София през 1983 г. и Голямата награда на това Биенале през 1987 г. Самостоятелни изложби в Благоевград през 1980 г.; в Мюнхен, Галерия “Занго”, 1988 г.; в Токио, Галерия “Шадаи”, 1989 г.; както и на ФОТОФЕСТ, Хюстън, 1990 г. Представяне на поредицата “Български затвори” в галерия “Макта”, София, 1996 г. Самостоятелни изложби във Варна през 1997 г., в Пловдив и в Цюрих през 2000 г. Авторска изложба “L’envers et l’endroit” (“Лице и опако”) във Френския културен институт в София, 1998 г. Изпълнение на фотографски проекти, финансирани от швейцарската фондация “PRO HELVETIA” - “Български затвори” (1994), “Албания днес” (1995) и “Монголия” (1998), довели до три специални документални поредици. Тематични поредици, финансирани от самия него, фотографът прави и из различни ромски гета и при цигани катунари, при пътуванията си в Мексико и в Испания и др. Финалист на “Mother Jones”, Международния фонд за документална фотография, Сан Франциско, 1995 г.; както и в ABV Competition: “Какво е знание?”, Цюрих, 2000 г. Награда за социална фотография на KODAK Competition, НДК, София, 2001 г., и други. Фотографии на Йордан Йорданов – Юри са представени в колекциите на фотографския отдел на Парижката национална библиотека, Галерия “Занго” в Мюнхен, Института по политехника в Токио, Елисейския музей в Лозана, Музея за изящни изкуства в Хюстън, Националната художествена галерия в София и в частни колекции.

----------------------------------------------

Фрагментите, които следват, са взети в голямата си част от ръкописни бележки, спомени, рамисли на фотографа.

6.10.1983 – четвъртък

Лабораторният процес е верига от отделни фази и грешката в една единствена се отразява на резултата. Човешкото лице е резултат на подобен процес, с различни структури, но и в двата случая резултатът винаги е налице, независимо добър или лош.

3.02.1989, София

През 1976 г. посетих подбалканско селце и за първи път осъзнах значението и смисъла на автентичността – лица и картини, запазили патината на времето. Година след това незначителна поръчка ме запрати в най-южните райони на страната. Села, на път да се сгромолясат; обитателите, хора на пределна възраст, непосредствени, сърцати, деликатно любознателни, искрени, поразително скромни и потискащо самотни, брояха се на пръсти.
По-късно приятели ме “срещнаха” с родопско село на 1200 м надморска височина, в което традиционните форми на труд – коситба, животновъдство, отглеждане на картофи, [както и] близостта на града, обезпечаващ работа за младите, бяха съхранили жизнения ритъм и удоволствието от живота.

Изразът “околна среда” е нелеп. Съществува единствено природа, която диша и пулсира. И ако възнамеряваме да водим равноправно партньорство, следва да гледаме на нея като част от нашата душевна среда, което означава да сме готови да понесем лишения и загуби.

май 1989

Никой не е в състояние да ми попречи да наблюдавам звездите по здрач, морето по изгрев, снежинките през запотеното стъкло. Удоволствието е в това да правиш, което искаш да правиш. Фотографията стимулира това право с пълна сила.

4.04.1990 г. - сряда

Шумът от вълните е като психиката на човека на човека – тайнствен, обезпокояващ, неизследван докрай, галещ слуха, въпросителен, сияйно привличащ, смазващо потискащ, влудяващо жизнерадостен.

Не укорявай! Има огромен смисъл в човешката плахост (спотаена агресия), защото хвърля доза на съмнение върху трофейния героизъм.

Нашето съществуване се осмисля от факта, че светът продължава да е загадка. Добрата снимка е или причина, или следствие, рядко и двете заедно. Огледалният образ на даден предмет прави излишно присъствието на самия предмет в кадъра.

Фотографът, изследващ поведението на човека, неговите жестове и мимика, промените в израза на лицето, едва доловимите реакции, формира качества, сродни с тези на психолога. Това е от особена полза при изграждането на верни и убедителни образи/“фото фрази”. Режисьори като Трюфо и Бертолучи (“Последният император”) защитиха блестящо тъкмо това, и не само те.

13.04.1990 г.

Спортът е насилие, ражда “лидери”. И фашизмът и комунизмът имаха такива, еднакво яки, но душевно сакати.

18.04.1990 г.

Фотографията е послание, което предполага достъпност, бърз и недвусмислен “прочит”, известна символика, лаконичност.

19.04.1990 – четвъртък

Ние сме на крачка от душевно страдащите, а гледаме на тях от километри.

Не е въпрос да отгледаш някого, а да го приютиш и приласкаеш с любов и с цялата си душа, да му помогнеш според силите си да се развие и, най-важното, да го освободиш! Да няма входове, а изходи към света!

“- Влез ти, който влизаш с добри намерения!”

23.04.1990 – понеделник

Всичко дължа на любознателността си, собствения си труд и ентусиазма на приятелите.

2 септември 1990 – неделя

БТ, “Всяка неделя”. Йордан Вълчев: “Човекът е най-великото куче!”
Автор на документален разказ за лагерите Белене, Ловеч, Куциян.

Изпитвам нужда да показвам, не да разказвам. Малко се интересувам от причините, това, което ме засяга, са резултатите. Главното е субстанцията, па макар и във форма на “лепкава кал”. В чиста среда срещаш най-често нечисти помисли и порочни характери.

1 ноември 1990 – четвъртък

Слушайки българската народна песен, за сетен път се убеждавам в уникалния й характер. Звуците са смайващи, жизнерадостни и тайнствени, дълбоки. Имам усещането, че скачам от връх на връх. Звуци, приканващи към колективно действие. Какво е хорото - колективна игра, обръч, сила, ръка в ръка.

Кънтримузиката е разлята, прилича на пътуващ влак, ритъмът й наподобява на вадене на вода от бунар.

25.12.1990 – вторник; Коледа – Рождество Христово!

Светлината е особен процес. Изразът “Бог е светлина!” едва ли е случаен. (Една от впечатляващите гледки е сграда, огряна от слънчева светлина, на фона на оловносиво небе.) Светлината е известие; съдържа начало, тревога, очарование, действие, края на един свят и началото на нов. Нейното обаяние се съдържа не в количеството, а главно в качеството. Ето защо пламъкът на една свещ превъзхожда всякакъв род сияйни “величия”.

30 май 2001 г.

В началото бе Образът. Съвременният свят е свят на Образа, независимо, че според канона в началото бе Словото. Бог е образ и слово. Какво по-конкретно слово от Образа! Образното слово. Да не говорим за езика на глухонемите!

В началото бе Образът. Словото е образна словесност или словесна образност. Обичам образите. Езикът е следствие на видяното, при философите – на невидяното.

Най-примамливият модел на света е двуполюсният:

Ин – Ян.
Небе – Земя.
Истина – лъжа.
Пейзаж при залез...

Многословието е зрелище. Да се изразяваш кратко и ясно е талант.

Недатирано (вероятно 2001 г.)

Природа е човекът-звяр и звярът-човек. За тях ме е боляло и продължава да ме боли. Поболедувайте и Вие сега – ако искате и можете. Защото един иска, но не може, а друг – може, но не иска. Не че аз не искам от време на време. Това, което изпитвам обаче по всяко време, е глад. И да не помислите, че това е глад за култура. А и колко ли са онези, които изобщо мислят?

Вглеждам се и какво виждам? Пазари навсякъде. Пред мен, зад мен, под мен, над мен. Супермен. Навсякъде. Пазарна икономия на всичко. Стоки първа и втора употреба и такива, за които не стигаш въобще до употреба. С една дума – злоупотреба.

“Обърни се с гняв назад” – ми нашепва вътрешният глас.
Отново гледам и не виждам нищо и никой...

Недатирано (вероятно 2001 г.)

...Да гледаш, да гледаш и пак да гледаш, докато видиш! Докато видиш и се усетиш! А усетиш ли се веднъж, вдигаш “пушката” и “стреляш” без да ти мигне окото! Защото мигне ли – пропуснал си мига! Иди го гони ако си нямаш работа! Да, ама аз искам работа, а не да кисна пред бюрото или социални грижи. Твърдят, че безгрижните били щастливи. Просто не искам да съм толкова щастлив!

Човешкото око е от най-работоспособните органи. Не мига дори в сънищата. Защото мигне ли... Вглеждайки се продължително, то успява да превърне конкретния факт в символ.

---------------------------------------

ПОСЛЕСЛОВ

Подготвих този текст в памет на един човек, който остави почерк в света на Образите. В памет на талант, който като мнозина други, прекара последните години от живота си в недоимък и самота. Той бе видял много лице и опако, можеше да гради пластове и да минава през тях, можеше да “опитомява” затворници, скитници, обикновени/необикновени хора. Да изважда Образи. В някои от неговите снимки включително и през гърбовете на хората човек може да си представи лица.

Преди година, на 1 септември 2009 г. Йордан Йорданов - Юри напусна този свят. На гроба му в “Бакърена фабрика” в София ще отидат може би само най-близките. Стойността на това, което той остави (позната най-вече на едно отиващото си поколение фотографи), не е обаче като праха, в който рано или късно всички ще се превърнем. Тя е жива като окото на Юри, което можеше да вижда онова, което наистина си струва, да го улавя и “запечатва” в безмълвно слово, да “зарежда” запечатания миг с характерно-конкретно и с безкрайно време.

------------------------------------------------------------------------

"Несебър 1970",
една от снимките на Юри

Паднали щъркели

2010-08-08T04:51:00.000-07:00

Понякога само пийналите мъже в кръчмата могат да ти се зарадват. Но и това е нещо. Особено ако тези, които смяташ за най-близки, са били заети с къде по-важни неща от това да видят кога си се срутил отвътре. И така, докато слушаш поредната обикновена история, в която някой някого си набил, понеже бил го напсувал на майка, може двама-трима случайни познати да поискат със себе си да те почерпят. Не че могат да го направят, но поне си намерил с кого да си “поговориш”, някой, който ако не друго, нито иска, нито може да те нарани.

Понякога тези, които са ти духом най-далечни, ти се падат кръвни роднини. И ако воюват с душата ти по-зле от всеки друг и не можеш да ги избегнеш, най-свирепият бяс се сродява с болката и тя става единствена, перманентно замитаща всичко връзка между вас. Взимайки от тебе, тази болка може дори да ги направи горди. Тя е особен стимулант, “хранителна добавка” за онези, които наистина се хранят с нея.

Не понякога, а много пъти може да си искал всичко да свърши. Да се свърши тази убиваща бавно, постепенно (първо най-деликатните, после почти всички важни, безхитростни връзки, с които си бил свързан с живота и това, което можеш да оставиш в него) кал. Но ако никой не е знаел, никой не е чул навреме как се превръщат в дрипи крилете на толкова неродени, непораснали или бързо убити надежди, никой или почти никой няма да знае, че да убиеш дори само една птица в духа на човека е като да убиеш "щъркел", носещ няколко неродени деца.

По повод един трагичен инцидент

2010-07-09T11:01:00.000-07:00

Историята, която ме провокира да напиша този текст, е в прекия и преносен смисъл мътна и кървава. Става въпрос за инцидента от 4 юли т.г. в кв. Овча купел в София, завършил със смъртта на един 24-годишен младеж.

Не само тази конкретна случка е според мен, обаче, "мътна и кървава". Има нещо някак трагично и мътно и в някои от нещата, което пише в дневника си този млад човек, циритани от близките му след инцидента. Че иска да остане като легенда, че обича само себе си и иска да се жертва заради себе си, защото няма за какво друго да се жертва.

"Мътно и кърваво" може да е, от друга страна, не само това сбиване, след което си отиде Борислав Райнов от кв. Овча Купел, а и всяко друго сбиване на границата между жилищен квартал и гето, в което полицията участва като статист.

"Мътно и кърваво" е и пристигането на линейка, идваща с достатъчно закъснение, че да няма вече смисъл от нея (повикана от някого в суматохата, във всеки случай не и от полицията).

Има нещо мътно някак си и в дейността на всякакви правозащитници и НПО-та, която се изявяват под път и над път, само не и когато примерно тълпа роми се саморазправи до смърт с някой представител на мнозинството, или пък когато примерно някоя друга група натупа някой полицай (и такива случаи има). Както и в политици или министри, които гледат да замажат причините и последствията от подобни случаи. Или в някои медии, които правят същото.

За някои крайни националисти, които бързат да си кажат лозунгите на организиран заради поредната нелепа смърт граждански протест, не знам дали има смисъл да споменавам.

Съвсем ясно е обаче, не мътно и смътно, че има условия за развитие на ромски и на български екстремизъм (такива има не от вчера), на етнически оцветени социални противоречия, които няма да бъдат спрени, докато на всеки подобен случай се гледа изолирано. Докато по-дълбоките причини, предпоставките за подобни инциденти не стават никога повод за никакъв по-искрен, задълбочен и отворен, ангажиращ всички структури на обществото, дебат.

Вероятно светът е различен, когато живееш в гето.
Каквото и да е гетото, в едно гето винаги е по-лесно да се образува спонтанна тълпа. И ако на никакво ниво или чрез никоя от своите структури (държавни, неправителствени, местни, съсловни, каквито и да било), една страна или общество не може да намери механизми, с които да спре гетоизацията на все повече хора всъщност (били те обитаващи жилищни блокове или бараки); да спре възникването на толкова лесна агресия, от една или от друга страна (въоръжена не само с юмруци или ритници, но и с всякакви подръчни хладни оръжия), онази стара приказка за правата на човека и гражданина може да отиде право на боклука на голямото, завземащо все повече пространства, гето.

БАЛКАНСКА МЪТЕНИЦА

2010-06-23T06:15:00.000-07:00

Известно е, че плетеницата между различни страни, етноси, вери, езици и пр. на Балканите, в която всеки дърпа чергата към себе си, не е изчезнала и днес. Нещо повече: след толкова конфликти, кръвопролития, етнически и други противоборства; след две световни, няколко локални, както и някои граждански войни през ХХ век; след установяването на комунистически режими и тяхното падане; и след като една част от балкански страни са вече страни членки на Европейския съюз, а останалите са кандидати за такива – пропагандите, опитите за нови етнически или езикови спекулации не са престанали, оказва се. И така, ако едно време в Османската империя, едни от завладените балканци са били гърци, други българи, трети сърби и т.н.; едни са били християни, други мюсюлмани (приели са исляма драговолно или под натиск, за да запазят живота си); днес освен, че през втората половина на ХХ век се създаде нов етнос, нов народ – македонският, който по времето на империята не е съществувал, може би ще се появи и още един – помашкият. И ако за отделната македонска идентичност, народ, език, азбука в различен вариант и пр. доста е писано и се пише в България (и не само там разбира се), за опитите от помаците да се създаде отделен етнос, с отделен език – не толкова или почти не се пише.

Помаците (на гръцки: Πομάκοι, Помаки, на турски: Pomaklar, Помаклар), дълго бяха определяни неточно и некоретно в България като българомохамедани. Днес някои ги наричат българи мюсюлмани, но една значителна част от нашите помаци не приемат това определение. Сред помаците има различни общности, живеещи в България, Гърция, Р. Македония, Албания, Косово и Турция, чиито диалекти са български в основата си. Но това, което най-вече ги определя и на което най-вече държат, е верската им идентичност, принадлежността им към исляма. (Названието “помаци” се използва впрочем, макар и по-рядко, и за общности, чийто майчин език не е български, а е гръцки, сръбски или влашки, но тези общности обикновено имат други определящи ги названия в страните, в които са. Като валахиди в Гърция, бошняци в Сърбия и в бивша Югославия и т.н.)

Известно е разбира се, че помаците в България са претърпели много натиск и насилие. В резултат на това насилие някои от тях се обиждат от това да бъдат свързвани по какъвто и да било начин с българския етнос. По отношение на тяхната идентичност натискът, влиянията и пропагандните не са преставали, струва ми се, от различни страни, от десетилетия насам. Заради опитите за влияние и натиск, те са, обяснимо, по-недоверчиви и ревностни към специфичната си култура и традиции. Случва се обаче, колкото и да е “екзотично” или парадоксално, за някои от тях да е по-лесно да повярват, че са потомци на араби (каквито версии и дори “апокрифни” книги се разпространяват сред тях); за други - че са турци, въпреки, че често им се налага да учат турски, за да го разбират; за трети – че са потомци на албанци или други, по-малки етнически групи, каквито много има на Балканите. Нерядко така или иначе всякакви други, с всякакъв други етнически корени или връзки, само не и с български.

Държавните граници на Балканите претърпяват, както е известно, в последния век и повече не една и две промени. Едни българи стават сръбски/югославски поданици, после и граждани (след има-няма 90 години някои от тях говорят най-вече на сръбски и в ежедневния си език). Други стават “южни сърби” и после македонци като съвсем отделен народ. Трети стават т.нар. славяногласни гърци, и за тях гръцката държава и до ден днешен никаква друга политика няма, освен асимилация, незачитане на никакви малцинствени права. От т.нар. славяногласни гърци днес едни се смятат за македонци, други, по-малко, за българи, а трети – за “чисти” гърци. (Всички те са или се водят за християни, православни християни. И “кой знае защо” някои православни владици, забравили същността на вярата, която изповядват, участват в тази двулична политика на асимилация без никакви скрупули.) В други страни на Балканите и по-специално в България, едни турци стават български поданици и после граждани и се стига до там българската държава да иска от тях изтриване на самоличността и вярата им. Едни помаци претърпяват същото, защото са мюсюлмани и защото, макар че говорят на български, носят традиционно турско-арабски имена. На юг или на запад от тях, в границите на други държави, живеят други помаци, които имат същата вяра и почти същия език или диалект/диалекти. (В които, както и в други диалекти и езици на Балканите, има разбира се доста думи, втъкани в тях от османския период.)

Между помаците, живеещи не само в различни страни, но дори и само в България, има специфични различия. Но това, което ги свързва, по което си приличат, е не само общата вяра, но и общата или подобна съдба. И така, в името на едни или други държавни политики или аспирации, ако някои преди са се опитвали да ги християнизират или да им променят имената, други се опитват да ги накарат да повярват, че турският е техен единствен и дори майчин език, а трети – да им създадат отделен помашки език. И то не защото, както например в македонския случай, целта е отделяне или обособяване. В случая с помаците обаче, за създаването, за “измътването” на отделен общ? помашки език се искат, струва ми се, повече спекулации, отколкото дори тези, които послужиха за създаването на македонския.

Ако не знаете или не сте чували как може да изглежда подобен език, може да отворите например следния линк *. Това е видео клип с новини на помашки език, който “език” не знам колко се нрави или се вижда “автентичен” на самите помаци, или най-малкото на тези, които живеят в България. Продуцирането на новини на помашки език, както може човек лесно да се досети, като види и чуе видео материала, е част от гръцка в случая инициатива. Инициатива, идваща от страна, която освен, че е православна и, че там е доста по-трудно, за разлика от България примерно, може да се построи нова джамия, е страна, която първа от балканските страни стана член на Европейския съюз.

Ако между български и сръбски е макар и не толкова лесно, но все пак възможно да се правят опити за смесване на езици и диалекти, да се отделя един български диалект, и от него да се направи - както и се направи в средата на ХХ век - отделен македонски език (с прибавки от сръбска лексика, със заемни от западни езици, които звучат различно на български и на македонски; с отделен вариант за азбука, от която изваждаш някои “неудобни” букви, като “ъ” например, и слагаш други, от сръбския вариант за кирилица, създаден през ХІХ век) - то от опитите да вкараш гръцка лексика и произношение в диалекти, които са свързани с език от съвсем друга езикова група; и вместо с друг вариант на кирилицата, да се опиташ да го оразличиш опита за нов “език” с латиница (щото не може все пак гръцката азбука да използваш за тази цел), е в известен смисъл по-“смел”, по-интересен в манипулативността си езиков експеримент.

Балканите разбира се са от векове контактна зона между различни култури, вери и пр. Те са и онази поизостанала в средновековието част от Европа, която стана по-късно едновременно фитил и жертвено агне за големите европейски (и световни) конфликти на ХХ век. Преживял толкова смърт и разрушения, т.нар. стар континент реши да отвори границите, вместо да ги охранява; да съхранява и диалогизира културните, езикови, етнически и пр. различия, вместо да потиска или пък изкуствено да ги създава. Създаде една обща европейска мегаструктура, която прокламира общи ценности, освен икономическите, политически и пр. връзки. Но и тази мегаструктура, която присъедини и част от онези страни, които малко или повече бяха повлияни от съветския първообраз на тоталитаризъм, както и част от онези, които преживяха създаването и разпадането СФР Югославия, едва ли ще попречи, както и досега не е пречела, в някои нейни страни членки да заплитат нови етнически или езикови “черги”, които нищо общо нямат с ценностите, стоящи в основата на тази уж обединена Европа. На фона на големите предизвикателства на световната икономическа криза или пък на парливия стар въпрос да стане ли или не Турция член на Европейския съюз; на фона на не толкова лесната интеграция на емигрантските малцинства, които не от векове, а от десетилетия само населиха доста европейски страни – някои нови/стари балкански “инженерства” (започнали в известен смисъл още по време на Османската империя), едва ли би заинтересувала особено Страсбург или Брюксел. Подобни въпроси не интересуват вероятно и повечето български депутати и евродепутати. А ако интересуват някого, това са само някои националисти - които, от която и народност да са, имат обикновено един “родилен дефект” - искат да изтрият, не да приемат различията. И макар че е пълно, от друга страна, с всякакви правозащитници, либерално мислещи и пр. и пр. – те, от своя страна не винаги могат да различат “зърното от плявата”. Борят се да няма двойни аршини, но сами понякога ги създават.

---------------------------------------
* http://www.dailymotion.com/video/xdplce_ilk-pomakca-haber_shortfilms

Инерцията на едно непознато за публиката начало

2010-06-05T10:18:00.000-07:00

“Вие привидно ще мислите, че картините, изграждани от мене, ще ви достигнат, отразяващи се във вашето разбиране. Страдания на моменти, красота на трагедия, нищожна стойност в моите обятия без стойност, насочено и праволинейно, все повече отдалечаващи се и разпадащи се в ритъма на неповторимост, неизчерпаем източник, театрално впечатление, изкуствена пристройка, така реално възприемана от вас и от мене на мястото на нещо друго, което е по-страшно поради своята незабележимост, невъзможност, отметната за сметка на едно възвръщане назад, по причина, недостигаща до съзнанието, и вие ще мислите, че картините, произвеждани образно от вас, ще ви достигат, отразявайки се във вашето съзнание в невъзможност да се обърнете към предмета. Леден поглед ви изстудява, Анека тегли своята дреха за гърдите си, погледът й тежко се снишава и затваря, сънят - смърт без граници... безредието на собствения ви език отразяващо безредието на езика ми... неуловим и отражаем, чувствителен като движението на светлината, създаваща очертания, тази липса на релеф, разграниченост, това еднообразие, покриващо фразата, подсилващо се от необичайната й настройка, смесени напеви, припеви, звукове, появяващи се на интервали, първобитни гласни, крясъци, следващи се в неразкъсани редици, униформени и заплашителни, в своя бавен, но сигурен марш, преминавайки по тръпнещите мостове, разстилайки се в равнината като народ, който воюва... […] Вие привидно ще мислите... Вие привидно мислите, че картините, разкривани от мене, ви достигат, отразяващи се във вашето и моето разбиране... Стрелки от часовник, преминаващи по циферблата за секунди, непреодоляващи собствената си двупосочност, тези миражи, насочващи ме...”

Това е цитат от текст, писан през 1968 г. от един 21-годишен български младеж, намиращ се по онова време в Клермон Феран. Думите в езика на този текст носят семантични проекции по начин, по който тогава, а и доста след това вероятно никой в България не е писал. Няма такъв текст в българската литература, не само по времето, когато е писан, а може би и въобще. Ръкописът, писан в края на 60-те, не е издаван, отлежава повече от четири десетилетия. И доживява да се превърне в книга едва днес, в средата на 2010 г., когато неговият автор, Русчо Тихов, е прехвърлил шейсетте.

През 1969 г. впрочем младият автор изпраща ръкописа си на 27-28-годишната Юлия Кръстева, защитила през 1968 г. докторат по семиология в Париж, и тя му връща отговор с оценката си. В писмо до него, носещо дата 2 март 1969 г., Кръстева казва:

“Българският език, още не познал законите на рационализма, още невежа за строгата логика на класицизма, очевидно се съпротивлява на всяко “писане”, което се стреми да “изработи” анти-рационалното: логиката на подсъзнанието (грубо казано). Фолклорните опити на Радичков да въведе с “черен хумор” някакъв своего рода “поток на съзнанието” са струва ми се нестабилна още база за това изграждане, което вие предприемате. С други думи, нашият език започва от “нула” и ако иска да е на равнището на века, трябва да руши от най-високото. “Трагична участ” може би, но и единствената теоретически и политически (да не кажа “морално”) възможна. Така че, нека “родната реч” да е изнасилена (деепричастия, сег. причастия, несвършващи фрази и пр.) – щом е, за да й се влее нова логика! […]
Напълно съм съгласна с “еротиката”, с “производствения процес”, със “съда над “Аз-а” и пр. На места ми се струва все пак, че le signifié тъпче на място повече, отколкото е нужно. Формализъм без солидно signifié е въртележка. Нужен е нов мит, а митът се гради с отломки от стари.”

Защо този текст, тази книга, чака толкова дълго?

Дали той наистина достатъчно е изпреварил времето, българското си време, че инерцията му би била достатъчна да покрие всички минали междувременно поколения и години? Дали някой от читателската или критическата публика ще види чрез този текст как някой от поколението, родено в България след края на Втората голяма война, е бил част от езиковите (и от всички други тенденции и търсения впрочем) на 60-те, от едно почти митично за Европа и света десетилетие? Пишейки на български, не на някакъв друг език; чупейки структурите точно на този език или минавайки през тези структури с риск за чупещите/счупвани сетива.

Изкушеният да види дали е така читател, бил той на 20, 40 или 60, може да се опита да намери тази книга. Изкушеният пишещ брат от което и да е поколение най-вероятно ще се учуди, че някой български автор е писал така през 60-те.

42 години по-късно Русчовата “Инерция” вижда бял свят, една от малкото или всъщност единствената, която е рискувал да опише.

-------------------------------------------
Русчо Тихов, “Праволинейна инерция”, Издателство “Парадокс”, С., 2010

-------------------------------------------
http://kulturni-novini.info/news.php?sid=64

Кутия сръбско “Виктори” или 40 грама тютюн

2010-05-20T07:59:00.001-07:00

Преди няколко дни видях един познат да свива цигара от вестник. Не знам дали на това парче вестник, с който неизвестно откъде доставен тютюн щеше да задими след малко, не пишеше случайно, че приходите от акциза върху цигарите в България са намалели значително, въпреки (или именно поради) поредното му увеличение. Нито дали не съдържаше примерно думите на министър-председателя, изречени пред трибуната на Народното събрание, че пушачите трябва да внимават повече какво пушат, да не купуват контрабандни цигари и пр., понеже така си играят със здравето си. Кой знае защо обаче вместо да си вземат поука, множество български пушачи продължиха да си купуват - в най-добрия случай - тютюн за цигари (също с висок акциз); или примерно сръбско “Виктори” (със сръбски бандерол); или украинско “Виктори” (без бандерол, куча марка); или тютюн “на черно”, с не особено ясен състав и произход.

Здравето на пушачите разбира се е последното нещо, за което днешните и тези преди тях управляващи са мислили. Не знам какво точно пушат депутатите примерно или какво пушат онези, които никога не биха си свили цигара от вестник. В България обаче има така или иначе достатъчно много пушачи, които НЕ МОГАТ вече да субсидират бюджета чрез непреки данъци (акцизи). И антипазарната и античовешка логика при ценообразуването на тази стока е видна за всички тях, само не и може би за онези, които взимат решенията. Последното, което можеше да стимулира въведеното от сегашния финансов покачване на акциза, е потребление, което гледа какви точно са нивата на катран и на никотин в тютюна, който купува и пуши. Но това така или иначе не засяга никого, освен самите пушачи, мнозинството пушачи – проблемът на давещите се е проблем на самите давещи се.

Зависимостта в тютюнждийската психология, която може да се разбере добре само от личен опит, предполага всъщност възможност за “разхлабване на примката”, за употреба на по-качествени или по-леки цигари, за намаляване даже на дименето, ако пушачът НЕ МИСЛИ непрекъснато за това по какъв начин точно и на каква цена може да си достави тютюн или цигари. Затруднението, което така или иначе обикновеният, не особено богат (или направо беден) пушач в България има със сегашните цени на тази стока, може да задълбочи, не да намали зависимостта му. И така, както се казва, “с един удар два заека”, да уцели по-добре и физическото, и финансовото му здраве.

Тези тютюнджийски неволи не променят по никакъв начин бодряшкия тон, с който г-н Дянков (и далеч не само той) продължава да прокламира “рeзонността” на сегашните стойности на акциза. (Вдигането на този акциз дълго бе обосновавано с това, че било европейско изискване, но след като доста “преизпълнихме нормите”, така да се каже, се поизхаби този “акцент”. Последно финансовият министър ни "утеши милостиво, че в следващите няколко години акцизът на цигарите нямало да се вдига.) Дянков вероятно и въобще няма да види защо точно е сбъркал, а г-н Танов, новият директор на митниците, ще продължи да се бори със значително увеличената контрабанда. И въобще държавен и чиновнически ресурс ще продължи да се хвърля в опит да пресекат тенденции, които в известен смисъл самото управление е създало.

Не знам колко точно струва обработката на тютюн за цигари, но разликите между изкупните цени на тютюна и цената на тютюна, който се продава легално в търговската мрежа, са наистина доста големи. С 40 грама тютюн човек може да си направи 55 цигари (така поне пише на пакета) и тези 40 грама струват почти колкото един кг (1000 грама) тютюн с високо качество или пък два-три килограма с по-ниско качество, в момента на изкупуване. И при все по-масовото легално купуване на тютюн, вместо купуване на готови кутии с цигари, държавата изглежда пак не губи част от своя законен акцизен приход. (Тя губи само усещането си за причинно-следствени връзки, включително и хабер за връзка, така да се каже, с т.нар. народонаселение. ) Ако на някого е изгодно производството на цигари в работещите още фабрики на “Булгартабак” да се свие още и “Булгартабак” да се купи максимално евтино, той също не губи, а печели, и то доста печели. Както може би и някои дребни посредници, които продават включително и краден от тези фабрики тютюн на всеки, който може да ги намери.

2208 киловатчаса по ЧЕЗ

2010-04-15T11:03:00.000-07:00

Напоследък в България доста се говори за т.нар. електроразпределителни дружества (ЕРП), за трите компании, които доставят ток в страната – чешката ЧЕЗ, австрийската ЕВН и германската Е.ОН. За това на каква стойност купуват тока от Националната електрическа компания (НЕК), на каква стойност го продават на потребителите. За условията в приватизационните им договори (сключени по времето на правителството на Сакскобургготски), които са доста благоприятни за тях – загубите по ел. мрежата в тези договори се считат за разходи – според някои експерти те са от около 12 %, а се водят за 20 %. (Тези 20 % загуби значели, впрочем, общо около 5 милиарда киловатчаса ел.енергия и ако се преизчислят в парична стойност, струват милиони левове.) Има и други доста благоприятни за дружествата клаузи, като например тази, че е заложено да работят с печалба от 16 %. Освен това държавата има миноритарен дял в тези дружества, т.е. само наблюдателен статут. Тези дни става ясно още, че 40 % от дейностите на ЕРП-тата са аутсорсвани.

Важно е да се уточни разбира се, че Националната електрическа компания купува от всички ТЕЦ-ове, ВЕЦ-ове и АЕЦ елекроенергия на миксирана цена от 90 лв. за mWh и след това я продава за 88 лв./mWh на ЕРП-тата, а те я продават на крайния потребител за 146 лв./mWh. (Към цената на тока се прибавя разбира се и цена за доставката, поддръжката на мрежи, подстанции и пр.) За петте години работа у нас трите ЕРП-та – ЧЕЗ, ЕВН и Е.ОН, не можаха да се споразумеят с НЕК за подписване на договори за продажбата на ток. До момента дружествата оправдават покупките си от НЕК единствено на базата на фактури.

На фона на тези общи данни, които не са изчерпателни, се изкушавам да цитирам данните от една конкретна месечна сметка за ток на един потребител на ЧЕЗ България. В тази месечна фактура става дума за 2208 киловатчаса ел.енергия.

==================================================================
—— Консумирана ел.енергия от 20.02.2010 до 23.03.2010 ——
СНАБДЯВАНЕ С ЕЛЕКТРИЧЕСКА ЕНЕРГИЯ от 20.02.2010 до 23.03.2010
ЕН 345099 п.ново п.старо разл. корек kWh ед.цена сума/лв/
Дневна 5700 4237 1463 1463 0.09331 136.51253
Нощна 2267 1522 745 745 0.05005 37.28725
Общо kWh: 2208
Добавка за зелена енергия (0.00212 лв на kWh): 4.68096
Акциз (0,00 лв на mWh): 0.00000
Обща стойност за снабдяване: 178.48074
РАЗПРЕДЕЛЕНИЕ НА ЕЛЕКТРИЧЕСКА ЕНЕРГИЯ от 20.02.2010 до 23.03.2010
услуга kWh ед.цена сума/лв/
Достъп до разпределителната мрежа 2208 0.00553 12.21024
Пренос през разпределителната мрежа НН 2208 0.04085 90.19680
Обща стойност за разпределение: 102.40704 лв.
———————————
Данъчна основа: 280.89
ДДС – 20.00% : 56.18
Стойност на сделката: 337.07
Сума за плащане: 337.07
Словом ТРИСТA ТРИДЕСЕТ И СЕДЕМ ЛВ. И 07 СТ.

================================================================

Както става ясно от сметката, стойността на 2208 kWh (1463 kWh дневна, 745 kWh нощна) е 173, 80 лв. Към тях се добавят 4.68 лв. за “зелена енергия”. Стават 178.48 лв. За пренос и достъп до разпределителната мрежа на 2208 kWh се дължат общо 102.41 лв. (За достъп – 12,21 лв.; за пренос – 90.20 лв.) Като се събере сумата за пренос и достъп със сумата от стойността на 2208 kWh, се получават (178.48 + 102,41) 280.89 лв. (От съотношението между двете суми излиза, че близо 37 % от общата сума на сметката е за пренос и достъп.) Към тези 280.89 лв., които се изписват като данъчна основа, се прибавя ДДС 20 % (56.18 лв.) и така се получава месечна сума за плащане от 337.07 лв.

В конкретния случай, впрочем, тези 2208 киловатчаса значат консумацията на ел.енергия за бойлер, малка готварска електрическа печка, малък хладилник, телевизор и за няколко електрически крушки. Т.е. ползването на ток за топла вода, готвене, хладилник, телевизор и осветление струва месечно на конкретния потребител 337 лв. Той няма перална машина, нито примерно съдимиялна, стои на студено в къщи и понякога си изключва бойлера с надеждата, че така ще икономиса потребление. Работи всеки ден за месечна заплата от 400-450 лв. и се чуди откъде да изкара някой лев допълнително, за да може някак си да покрие сметките за далеч не луксозния бит. Сметки, които разбира се въобще не са само за ток.

Някой би могъл да каже, че 400 лв./200 евро заплата е смешна сума. И разбира се би бил прав. Като се има предвид обаче, че минималната работна заплата в България е 240 лв./120 евро, а минималната пенсия – 136 лв./68 евро (средната – 270 лв./135 евро), цитираният пример не е частен, а достатъчно често срещан, и при всички случаи не е най-фрапиращият.

Как да обичаш родината без да мразиш държавата

2010-04-07T08:40:00.000-07:00

Няма как.
Няма как да обичаш държава, която е състояние на перманентна криза.
Няма как да обичаш държава, в която могат да се сменят кардинално политически и мирогледни системи, но все ти казват, че трябва да се мъчиш, да търпиш, че да дойде светлото бъдеще, което разбира се не идва.
Няма как да обичаш държава, в която, както казваше покойният Стратиев, е като велосипед, който има десет кормила, но няма педали.
Няма как да обичаш държава, в която винаги може някой неен “велосипед” да те блъсне по нанадолнището.
Няма как да обичаш държава, в която “велосипедът” се превръща често във “велорикша” - и някой трябва да я дърпа тази велорикша, да й дава от своята измъчена, насилвана много пъти енергия, за да може тя да върви.

И все пак...
Все пак кого, освен теб и такива като теб, има твоята родина?

ПРОБЛЕМЪТ НА МАКЕДОНИЯ НЕ Е В ИМЕТО

2010-04-06T03:23:00.000-07:00

Разговор с македонския журналист Виктор Канзуров

Виктор Канзуров е роден през 1971 г. в град Скопие. Следвал е философия в Скопския университет „Св. Кирил и Методий“. От 1999 г. е журналист във вестниците „Македонско дело“, „Вечер“, „Старт“, „Нова Македония“ и http://www.tribune-eu.com/. В момента е журналист на свободна практика. Неотдавна Канзуров влезе в остра полемика с министъра за българите в чужбина Б. Димитров.

- Миналата пролет, когато ви видях на една дискусия в София, бяхте доста по-мек. Сега изглеждате по-радикален.

- Не знам, може би някакъв друг сегмент, друго парче от моя характер е излязло на преден план. Това там беше просто една дискусия.

- Да, по повод изследване на Антонина Желязкова, Петър-Емил Митев и Горан Стойковски в Р. Македония и на полемики във в. “Култура”. Спомням си обаче как завършихте - с призив за съдействие за списание, което да представя историческата истина, общите корени и пр.

- Да, списание, което да покаже истината за историята. И не само за нея, и за настоящия политически момент.

- Преди време, доколкото знам, сте изпратил по мейл готов, страниран вариант на списанието до министъра за диаспората и до директора на Агенцията за българите в чужбина, но не сте получил дори любезен отказ.

- Това е най-малката обида. Ако Божидар Димитров не ми беше обещавал, че ще даде пари за това издание, въобще нямаше да споменавам този случай. По-голямата обида беше, дето каза, че в Македония нямам никакви проблеми с полицията и много хубаво си живея.

- Имате ли сега проблеми с полицията?

- Ами достатъчно е това, че ми подслушват телефона. А в миналото многократно съм имал проблеми. Впрочем, когато в речта си на откриването на бюста паметник на Иван Михайлов във Велес отправих критики към Божидар Димитров, от присъстващите на събитието имаше думи за оставка, преди да кажа, че искаме оставката му. Не че той ще я даде, просто искаме да престане да изпълнява тази функция. Нека си е иначе жив и здрав, 150 години да живее...

- Подиграват ли ви се още някои по-крайно настроени хора в Македония?

- Има хора, които се подиграват с всичко, те със себе си нямат мир. Десет минути след като са се подиграли с мен, може да се подиграят с другиго по някакви други причини. Не се сърдя на такива, но не мога да кажа, че няма неща, които да не потискат. Псували са ме на улицата, искали са и физическа саморазправа, има достатъчно заблудени хора, които смятат такива като мен за предатели.

- Вие самият кога осъзнахте българския си произход?

- Това е много труден и емоционален въпрос. Баща ми започна да ми говори за това, когато бях 16-годишен, беше голям шок за мен. Започна отдалече, не толкова открито, но в смисъл, че с българите сме много близки, имаме общи корени, трябва да се обичаме, не трябва да има омраза. Че историческото минало ни е общо, че преди време хората в Македония много са обичали България и са се чувствали като българи.
Баща ми е роден през 1936 г. в Леринско, в едно малко село Попадия, което не съществува вече. Бил е дете по време на Втората световна война, помни как всички в селото са чакали да дойде българската войска. Тя не е идвала като официална власт на тези територии, но по границите е имало български части. Западната част на Егейска Македония остава под гръцко административно управление, но там е имало чети, ръководени от капитан Калчев, основателят на българската доброволческа организация ‘’Охрана’’* . Освен това, което също е важно, след края на Втората световна война, по време на гражданската война в Гърция, по-точно в 1948 г., баща ми заедно с част от вълната бежанци, отива в Унгария. Цялото си образование получава там. Идва в Скопие през 1968 г. като 32-годишен, завършен, оформил се като човек.

- В същото време в училище сте слушал друго, предполагам.

- Да, съвсем друго. И моето осъзнаване не се случи за един ден, изведнъж, това беше процес. Мисля, че този процес не се разбира достатъчно в България или даже въобще не се разбира. Подобно нещо не може да се случи изведнъж. И трябва много внимателно да се подхожда към обикновените граждани на Република Македония, от които по-голямата част въобще не са виновни, че не знаят каква е била етническата идентичност - хайде да не кажем на техните предци, но поне на личностите, които са обичани от официалната македонска историография.

- Каква според вас би била по-добрата политика на България към Македония?

- По-добрата политика мога да я определя и само с една дума – пари, финансиране. Сръбската, гръцката, албанската пропаганди се налагат в Македония с големи пари, и то не от вчера. Докато България не иска да пусне, дето се казва, и жълти стотинки. И след като е така, аз, като македонски българин, който живее в Р. Македония, мога да кажа, че България няма право да се сърди за антибългарските пропагандни нагласи сред хората в Р. Македония. Впрочем, Р. Македония дава, доколкото знам, 500 евро месечно на Стефан Влахов-Мицов, който се представя уж като някакъв професор доктор, да работи в македонското посолство и да търси единствено за какво да се заяде. Той освен това е публицист и коментатор във в. “Време”, всяка седмица пише антибългарски глупости там. Това е от една страна. От друга - България трябва да разбере на кои хора в Македония може да разчита – дали на някакви сътрудници на сегашната и бившата Държавна сигурност; на някакви хора, които говорят, че са българи само в България, но не и в Македония и т.н.

- Защо българската държава не се довери, не помогна на Виктор Канзуров?

- Може би защото усеща, че съм самостоятелен, че някой не може да ме дирижира, да съм нечия маша. По-важното е обаче, че в България в момента няма интерес към македонския въпрос. Може би сред някакви хора, които не са на позиции, има, но в официалните среди - не. И изборите тук не се печелят с македонската тема.

- Виждала съм обаче много пъти, било то и по форуми или в сайтове на българи в чужбина, мнения, коментари, инициативи, свързани с македонската тема. Доста искрени редове, написани не от хора на официални позиции, но пък от хора, които въобще на са безразлични към Македония и към хората с българско съзнание там.

- От една част от българската общественост, от българските граждани и от българските емигранти има интерес, как да няма. Аз самият мога да бъда пример – много искрени приятели имам в България, много пъти са ми помагали. И когато ми е било най-трудно, и сега, за мен това са приятели за цял живот. Има разбира се и много хора, които имат македонски корени, а живеят тук, и те няма как да не са свързани с Македония.

- Нещата имат и друго измерение – ценностни критерии, според които ако обявяваш историята на съседите за своя и даже, че те са ти я откраднали, ако поддържаш език на омраза към тях и пр., не можеш да бъдеш добре приет в Европейския съюз. България изразява официални позиции по отношение на Р. Македония предимно в този контекст. Тя се намесва и директно в някои по-нашумели случаи - като този със Спаска Митрова например. Какво мислите, впрочем, за защитата на Спаска?

- В гевгелийския съд, в съдебния съвет, който решаваше това дело, имаше съдийка, която е кума на семейството на Воислав Савич, бившия съпруг на Спаска. Т.е. става въпрос за близки отношения между фамилии, което представлява конфликт на интереси. Нейните адвокати можеха да поискат по тази причина делото да се води не от гевгелийския, а от друг съд – в Скопие примерно или в някой друг град. Доколкото знам, има и други детайли от съдебното дело, които адвокатите на Спаска Митрова са могли да използват. Нито мен, нито мои приятели с българско самосъзнание, които имам в Скопие и други македонски градове, някой от България ни е питал дали бихме предложили някой адвокат, да съдействаме в нещо. Аз например познавам трима адвокати – две от които са адвокатки фактически, които биха поели този случай - гарантирам по-успешно, отколкото Ставре Джиков или Любомир Михайловски. Ставре Джиков специално е антибългарски публицист, фалшификатор на българската история и страхлив човек, конформист. Като държавен прокурор той ходеше предимно по коктейли и приеми, никакво дело не заведе срещу организираната престъпност. Може би някой в България се е доверил на това, че е изпълнявал прокурорска функция, но ангажирането на такъв човек за адвокат на Митрова показва само колко малко се познава в България македонската действителност.

- Мислите ли, че Спаска все пак ще си върне детето?

- А защо да не? Аз доколкото наблюдавах бившия й съпруг в предаването “Во центар” на Канал 5, където водещият Васко Ефтов го изкара като някакъв герой, който се е противопоставил на “мощната българска държава” – той ми приличаше на човек, който е под въздействието на наркотици. Някакъв посредствен, при това, човек, използващ между 10 и 20 думи в речника си и просто с клещи трябва да му ги вадиш. Не знам откъде-накъде той е по-подходящ от Спаска Митрова да се грижи за детето. Като знаем разбира се и, че в повечето случаи след разтрогване на брак детето се дава на майката.

- Не, то беше ясно, че процесът изобщо не е справедлив. А ВМРО в България, помага ли достатъчно за българите в Македония? Някои се съмняват, впрочем, че българското ВМРО-БНД и македонското ВМРО-ДПМНЕ заслужават да носят абревиатурата ВМРО.

- ВМРО-ДПМНЕ и другите, които са с този префикс в Р. Македония, нямат нищо общо с историческото ВМРО. И сегашното ВМРО-ДПМНЕ няма нищо общо с ВМРО-ДПМНЕ от 90-те години, от времето на Любчо Георгиевски. А тука ВМРО-БНД, според мен не се занимава достатъчно със съдбата на македонските българи и въобще за тази кауза. В смисъл, правят се от време на време някакви акции, но те не са достатъчни да свидетелстват за сериозна, целенасочена грижа. Те разбира се винаги казват: “Ако не сме в парламента, ако нямаме политическо присъствие в България, ако не участваме на избори, няма как да влияем на решенията и да вдигаме шум сред българската общественост”. Не казвам дали това е правилно или не, но ако аз бих бил в ръководството на ВМРО-БНД, бих правил политиката по друг начин. Бих влагал повече инвестиции в Р. Македония, които да са и за по-интензивен културен обмен.

- Колкото до културния обмен, има например един Български културен клуб (БКК) в Скопие, който подема различни инициативи, изявления и пр. Този клуб иска например да преиздаде дълго инкриминирания в миналото Алманах “Македония”. Той бе преиздаден в България, но в Македония до него все още почти няма достъп. Във връзка със Спаска Митрова БКК излезе също така с декларации, писа писма до европейски институции и пр.

- ВМРО-БНД преиздаде алманаха в България. Колкото до това той да стигне до повече хора в Македония, подкрепям напълно тази идея. Българският културен клуб в Скопие има, впрочем, уеб сайт, но няма офис, няма и клонове в други македонски градове. Клубът всъщност няма и бюджет, доколкото знам, и в този смисъл ръцете му са вързани.

- Какво стана, впрочем, с Мирослав Ризински, още ли е в затвора?

- Още е в затвора в Скопие, макар че понякога го пускат за уикенда в къщи. България – въпреки, че има договор между двете страни за трансфер, а той е с двойно гражданство – не успява да накара македонските власти да го трансферират. Мисля, че най-добрият вариант е за Мирослав Ризински да не се шуми, а българската държава да издейства някак македонските власти да го трансферират. Но и Македония има право да иска трансфер в подобни случаи.

- А има ли такива? Не. Да ви известно на някой от ОМО Илинден да са му спретнали нещо...

- Вероятно Македония го прави по по-хитър начин, защото и в случая с Ризински, и със Спаска Митрова по-скоро поантата тука в България е да се чува кои са хората, които ги защитават, а не дали са защитени.

- Не, не мисля, че това е поантата.

- На Божидар Димитров това му е поантата.

- Божидар Димитров е от няколко месеца министър за българите в чужбина. Преди това нямаше въобще такъв министър в българските правителства.

- Но той се появяваше винаги за македонския въпрос, беше просто дежурен.

- Не знам дали знаете, че имаше много интелектуалци тук, които непрекъснато го критикуваха, защото бяха, как да кажа, в другата крайност. Някои бяха толкова либерално мислещи, че смятаха патриотизма за изостаналост, нещо като провинциален комплекс, така да се каже. В тази връзка не мисля, че Божидар Димитров имаше кой знае каква конкуренция. А имаше и продължава да има достатъчно хора, които смятат, че България няма никакво право да се меси в Македония, че това са някакви наши комплекси, че Македония си е нещо напълно отделно и ние какво правим там.

- Да, разбирам, но ако вие бяхте наклеветена, че сте част от паспортната мафия, че посредничите за гражданство и че сте професионална българка...

- Изобщо не оправдавам това. Възможно ли все пак е някой да го е подвел?

- Не е изключено, но защо не се е извинил досега? И защо от Агенция “Фокус”, която тиражира неговите твърдения, не потърсиха и мен? И как бихте се чувствали вие - сложили сте си там главата в торбата - а тука, в тази държава, която обичате и която смятате, че поне някакво приятелско отношение би трябвало да има към вас, ресорният министър изговаря такива клевети?

- Няма да се чувствам добре разбира се.

- Освен това Божидар Димитров се опита да направи блокада по медиите. Обаждал се е в Нова телевизия и псувал редакторите, които допуснаха да гостувам в “Здравей, България”. Извинявайте, но според мен да критикуваш такъв човек въобще не е крайна позиция. Досега не съм забелязал нито един редактор, коментатор, журналист да напише някаква статия, в която може и мен да ме критикува, но да напише все пак, че Виктор Канзуров не е паспортен мафиот, не е посредник за гражданство, защото няма доказателства за това - не е подал документи за нито едно друго лице и самият той няма българско гражданство. Докато например, когато България призна Косово, някаква група български интелектуални излезе с публична декларация като съпротива на това решение. Което е тяхно право разбира се.

- Опитах се да ви кажа, че трудно някаква група български интелектуалци би излязла с някаква декларация за Македония или за македонските българи. Не знам дали разбрахте защо.

- Разбирам и смятам, че сте абсолютно права. И ние го чувстваме това като проблем.

- На откриването на бюста паметник на Иван Михайлов във Велес казахте, че най-големият проблем на Р. Македония не е в името, а в това, че не може да признае обективно историческия си генезис.

- Проблемът на Р. Македония е по-различен от проблемите на други бивши комунистически или псевдокомунистически страни. Защото главното съдържание на македонизма като водеща характерна черта на тази държава не е толкова в това, че той фалшифицира и краде чужда история, а в непрекъснатото му състояние на конфликтност. Македонизмът е еквивалент, синоним на конфликтност. За да съществува, той постоянно се храни с конфликти отношения със съседите. Най-много с България, но и Гърция, Албания и Косово - също. Пък и със Сърбия, но това е едно малко по-деликатно отношение на странна комбинация между сърбоманство, уж някакъв нов, античен македонизъм... По много начини този македонизъм е свързан с великосръбската идеология, неговото състояние на конфликтност е фактически придобито от нея. И управляващият елит във всички сфери – културни, писателски, политически, бизнес и пр. се нуждае от такава конфликтност, за да може да манипулира общественото мнение и да се явява като защитник на този македонизъм. А проблемът в България е, че тези, които се занимават с македонския въпрос, колкото и да знаят историческите факти, не живеят в Македония, нито са живели там по времето на т.нар. социализъм и от прехода насам, и просто не познават психологическата структура на македонизма. Впрочем, когато се позволява на хора, които сами по себе си освен с конфликтност, няма с какво друго да се появяват в медийните среди, те стават като някакви спаринг партньори на този македонизъм. Понякога имам чувството, че някакъв антибългарски център много добре дирижира обстановката - а това е Македония постоянно да е противопоставена на България и да няма почти никакво българско присъствие там. От всички съседни страни на Македония българското присъствие е несравнимо най-малко.
В Македония се случват много странни неща. Например в шовинистичното антибългарско предаване “Во центар”, за което вече стана дума, на пропагандиста (не мога да го нарека журналиста) Васко Ефтов се излъчва реклама на българската застрахователна компания Евроинс. Тази компания има представителства в Македония и в други държави. Аз разбирам и икономически интереси, и всичко, но с частна компания от друга държава такова нещо не може да се случи. Евроинс всъщност финансира антибългарската пропаганда в Р. Македония. Когато се обадих на Янко Николов, директор на филиала на компанията в Македония (Николов е от България, работи в момента там), той каза, че това е икономическият интерес на фирмата. Когато го попитах дали е редно да се дава реклама в предаване, което непрекъснато излъчва антибългарска пропаганда и антибългарски шовинизъм, повиши тон и отказа да отговори. Преди това този директор не изрази никакво желание да участва поне с реклама в едно списание, което ще се опитва да намери общите точки между България и Македония. Не знам дали можете да разберете точно в какво положение сме. Тука можем да влезем и в някакви теории за заговор - макар че аз въобще не съм привърженик на такива теории, скучна ми е подобна литература.

- Струва ми се, че съответните служби от другата страна по-добре си вършат работата. Повече енергия влагат може би, средства, усилия, хватки.

- По-добре си я вършат защото повече се интересуват от тяхната идея-кауза. Аз понякога се страхувам дали няма някаква уговорка - двете служби си играят много добре, във финансовите неща печелят и едните, и другите; и само ни подхвърлят някакви дребни “монети” за подкукуросване. Същата компания, Евроинс, рекламираше и може би още рекламира и във в. “Нова Македония” - вестник, който държи фронта на антибългаризма. Хайде, да кажем, че това е случайно, “Нова Македония” въобще не е най-тиражният и най-четеният вестник. Но когато от България няма никаква помощ за българите в Македония, за някакви техни културни прояви, когато не се правят опити български филми, български театри, български художници повече да присъстват там, повече писатели да се публикуват...

- Това ми напомня за един текст, публикуван в македонския вестник “Дневник” наскоро, чийто автор е писателят Жарко Куюнджиски. В него се казва, че е дошло време македонците да се отърват от своите комплекси и с научни средства да докажат на България колко бърка по отношение на миналото.

- Жарко Куюнджиски ми е приятел, но той хабер си няма от историята.

- Куюнджиски казва разбира се някакви нови, симпатични неща. Че досега македонците почти нищо не са знаели за българската култура, за българското кино, за музикалните групи в България; че знаят за българската литература толкова, колкото и за узбекистанската. Че предметът Българска литература късно е бил въведен в образователните стандарти. Че защо толкова се пънем към съседите нали, а не отворим повече портите си към тях. Споменава и, че Любомир Левчев щял да получи голямата награда на Стружките вечери на поезията, което е жест на приятелство от македонска страна. И че този жест би бил оправдан, ако някой македонски автор, пишещ на македонски език, получи най-високата литературна награда в България. (Такава няма, впрочем.)

- А дали някой ще заслужава?

- Това е отделен въпрос. Във всеки случай тази завъртяна, зле преподавана история, винаги ще пречи.

- Да, винаги ще пречи. То всъщност моята идея с това списание е бъдещите генерации в Македония да не бъдат вече толкова отровени с фалшива, пропагандна история.

- Как въобще би могло да се реши това, като то е стълбът на отделната македонска нация?

- Ами според мен какво лошо има ако се каже, че отделна македонска идентичност съществува от средата на ХХ век? Ще спре ли слънцето ако се каже? Това е реалното, обективното. И това не го казваме ние, българите, казва го световната историография. Всички специалисти за ХІХ, за ХХ век, даже и най-добронамерените към отделния етнически македонизъм, казват, че той съществува като идея от 30-те години на миналия век, и се реализира със създаването на македонската държава като част от югославската федерация.

- А какво мислите за македонските емигрантски организации в чужбина?

- Ами тези, в които членуват хора, емигрирали след Втората световна война, от вече създалата се република Македония, в по-голяма част вероятно са македонистки. И може би от тях, а още повече от организациите на егейските македонци (на бежанци след Гражданската война, по чието време Гръцката комунистическа партия вече има възможности за по-голяма македонистка пропаганда), е идеята за буцефалисткия македонизъм, античния македонизъм, който нищо странно да е подхвърлен и от гръцките специални служби просто като една постановка Гърция по-лесно да се бори срещу новата отделна македонска идентичност.

- Така или иначе спорът се пренася и в емигрантските среди. Някои емигранти от Македония смятат, че имат български корен, други – че са македонци, които нямат нищо общо с българите.

- Който както иска, нека си се чувства. Доколкото знам в МПО, Македонската патриотическа организация, защитават историческата истина. Това са семейства на емигранти, които са заминали някои може още от времето на турския период или преди Втората световна война и те защитават историческата истина. И вероятно не само те, има и други емигрантски организации. Дружество “Тодор Александров” в Брюксел например. Трябва да се направи някакво изследване на македонската емиграция, за да се види по-добре цялата картина.

- Една друга, пренебрегвана или позабравена тема, е свързана с Егейска Македония. Макар че Гърция отдавна е член на Европейския съюз, правата на славяномакедонците там, или не знам вече точно как ги наричат, не се спазват.

- Славяногласни.

- В Р. Македония има като че ли много повече интерес към тези хора, отколкото в България.

- След Втората световна война българската държава подписва някакви споразумения, според които се подразбира, че тя се обвързва да не иска никакви права за българско малцинство в Гърция. От 1964 г. имаше българо-гръцки споразумения; мисля, че и Тодор Живков е подписвал. И просто това е изтрито - не от паметта на българския народ - но официалната политика преди 10-ти ноември 1989 г. се опитваше да изтрие от колективната памет въпроса за съдбата на бежанците и за тези, които все още са българи там. В Беломорска Македония и в Одринска Тракия има още българи. Там също е имало етническо прочистване и репресии. И това се чувства и днес - ето например нашият сънародник Никола Стоянов от Воден има много големи проблеми - много пъти е бил бит на улицата, имало е кражби в неговия дом. Той се опитвал по законен път да получи позволение за огнестрелно оръжие, но властите не са му разрешили. След толкова побои, кражби и атаки към неговото семейство, жена му и детето му се принуждават да се преселят на друго място. Стоянов си купува на черно оръжие, за да може да се защити. И сега го съдят, осъден беше на 2-ри март, в деня срещу българския национален празник - което не смятам, че е случайно - и трябва да плати 8000 евро глоба, иначе ще бъде откаран в затвора. И ето например, Спаска Митрова се защитава, тя има и българско гражданство. Но гръцкият закон не позволява двойно гражданство. Стоянов има само гръцко гражданство, но все пак той е етнически българин. Не чувам политици от българска страна да се опитват да издействат нещо за него пред гръцките власти. И това дава храна на македонистите в Р. Македония да казват: “Ето, гръцко-български заговор” и “Ето, двойни стандарти”. Което е вярно, впрочем.

- Проблемът, който разделя двете страни не започва и не свършва с една или с друга личност. Той има достатъчно сложен исторически генезис, в който от едната страна се случват едни неща, от другата – други. Имало е и периоди, в които контактите са били почти никакви.

- Аз знам, че когато се създава една държава, тя си изгражда някакви козметични исторически нагласявания, някакви митологии. Аз всичко това бих приел в Македония – нова държава, македонизъм и т.н. Но просто в Македония се прекалява с антибългарския момент.

- Върху това се е извършило отделянето...

- Но трябва все пак да има някаква граница. Ето, ние можем да приемем, че в историческото ВМРО е имало идея за някаква македонска държавна идентичност, но някак си по друг начин да го направят. Не знам, дори за самият македонизъм е по-полезно да се честват общите дати в историята. Аз самият имам някаква граница - не мога да приема толкова гнусно фалшифициране. Продължаването на политиката на исторически фалшификации показва, според мен, колко дръзка е Македония към България, както и това, че няма ежедневна, постоянна българска политика към Македония.

25 март 2010 г., София

-------------------------------------

* Опълчение на българите в Егейска Македония по време на Втората световна война.

БЕЗ ФАНТАЗИЯ

2010-03-19T10:40:00.001-07:00

Преди много години на ъгъла на “К. Величков” и “Сливница” живеел художник, който мечтаел да види Париж. Той рисувал картини, които подарявал или продавал за “жълти стотинки”. Трети, сред които най-хубавите, унищожавал с ярост, реципрочна на натиска на средата, в която живеел.

Един ден този мъж, който имал много жени в живота си, срещнал момиче, което било в началото на пътя - с много здрава черупка и затворен вътрешен свят. Художникът отворил черупката и влязъл в това момиче и то влязло в него. Заживели заедно, било средата на 80-те.

Мъжът рисувал понякога и плакати с ликовете на Тодор Живков, Пеко Таков, Мако Даков и пр., за които му плащали повече, отколкото за картините. Правил агитматериали за система, в която такива като него просто нямало как да се впишат. Искал, както и мнозина други, да избяга разбира се. Най-накрая успял - отлетял за Франция като турист и останал като невъзвръщенец. И когато в едно градче се оженил за възрастна французойка; и когато я изоставил и отишъл като скитник да обикаля парижките улици; и когато бил сам и незащитен; нечия разбираща, мислеща го любов, го подкрепяла, както само любовта може да пази и подкрепя. Мъжът пишел мили,искрени писма. Обадил се по Коледа от един парижки автомат, за да каже на същото онова момиче колко много му липсва.

Минали години. В страната, в която празник бил 9-ти, но не и примерно 6-ти или 22-ри септември, станал преврат, ден след като паднала Берлинската стена. Не всички невъзвръщенци се върнали веднага, някои не бързали толкова. На ъгъла на “Левски” и “Шипка” – точно там, където двама души се разделили, те се срещнали пак след седем години. Любовта нито можела да се върне, нито се била примирила с изчезването си. И дори приятелството се преломило, не оцеляло под натиска на сложния сплит. Всеки тръгнал по своя си път.

Художникът, дошъл от “К. Величков” и “Сливница”, рисувал вече в парижкото си ателие. Част от картините продавал по интернет, чрез сайт за художници чужденци, дошли в града с митичния Монмартр. Веднъж в този сайт попаднала жена, която не търсела да купи картини, но с интерес ги разгледала. Не й се видели, между впрочем, “годни за унищожаване”. (Приличали по-скоро на лоши копия на онези, които художникът продавал в София през 80-те.) Нито любовта, нито изкуството били вече, изглежда, способни на отчаяние. Художникът обаче оцелял и животът му се подредил.

Какво станало после и защо въобще разказвам тази история, може би не е толкова важно. Може би най-накрая всеки, независимо къде живее, се уморява и буквално заспива до нечие рамо. Без обезателно да се интересува от “черупката” на другия. Без да залага себе си или да се губи заради някакви Бог знае къде отишли си чудеса, заради които художниците оцеляват, или пък оцеляват картините.

СПИСЪКЪТ НА СЕМЕЙСТВО N *

2010-02-23T04:22:00.000-08:00

Семейство N живее в полите на Витоша, далеч от комплексите с човечарници (както наричаше панелките един мой вече покоен роднина). Съпругът бизнесмен е един от немалкото нови български богаташи. Съпругата, дарила го вече с наследник, не е нито бивша манекенка, нито бивша фолкпевица, затова пък е дарена с амбицията да бъде идеална стопанка на дома. Семейството, което явно има добри приходи от някакъв, едва ли перфектен бизнес (такъв просто не съществува, особено в страни като България), има сходство в характерите по отношение на перфектно подредения, перфектно чист дом, перфектно изгладените ризи, перфектно излъсканите обувки и т.н.

Това тричленно семейство обитава дом с разгъната площ от около 1000 кв. метра, с няколко големи тераси, бани, спални, гаражи, зала за бодибилдинг, просторни холове и сервизни помещения. Френски прозорци, прекрасен панорамен изглед, джипове 4х4. Дрешници, пълни с тоалети, обувки, заемащи цели стелажи. (СОТ, няколко 120-килограмови бодигардове.) Семейство N има обаче един проблем по отношение на къщата си. Домашните помощнички, които наема, въпреки значителната конкуренция, дебнещата отвсякъде безработица и пр. «кой знае защо» не издържат дълго.

Госпожа N смята, че проблемът е в тях разбира се. Те все пропускат нещо или пък не им стига времето за едно или друго. Ако биха могли да се погрижат за всичко в тази прелестна и просторна, добре обзаведена къща, те биха изкарали едни нелоши пари. Защо си тръгват все пак, рискувайки да нямат средства за собствените си, макар и несравнимо по-скромни, нужди?

Списъкът

Това е автентичен списък с необходимите задължителни дейности по поддържането на дома на семейство N. Този списък ми попадна случайно преди време. Прочетох го с любопитство и с известно съчувствие към всички онези, на които е бил даван. (Ако изпитате известна умора, докато го четете, и не го прочетете целия, може и да разберете защо не се задържат помощнички при семейство N.)

“I. При необходимост – колкото пъти е нужно:

1. Почистване на камина;
2. Гладене – на първо място са бебешките дрехи, после са костюмите и ризите на... (следва името на съпруга – б.а.);
3. Пране;
4. Почистване и прибиране на носените обувки;
5. Чистене на плочките в сутерена (при нужда);
6. Изхвърляне на боклука от кухнята и от всички бани (3 на брой);
7. Подреждане и изтупване на възглавниците на канапето в хола, подреждане на самото канапе;
8. Кухня – избърсване, почистване (отвън) на шкафовете, керамичен плот, хладилник (разчистване и подреждане и отвътре), измиване на пода;
9. Почистване и подреждане на зеленчуците в хладилника – да са готови за готвене;
10. Миене на съдове, подреждане на миялната, ако има достатъчно чинии, а ако има чисти чинии в миялната – подреждане;
11. Подреждане на цялата къща;
12. Подреждане на дрешника (последен етаж).

ІІ. Два пъти седмично почистване на цялата къща:

1. Прахосмукачка – под – навсякъде;
2. Бани – измиване – веднъж седмично основно и веднъж за поддръжка;
3. Прах – забърсване;
4. Всички плочки на пода – измиване;
5. Забърсване на столове и маса за хранене (вън и вътре).

ІІІ. Веднъж седмично:

1. Тераси – метене, измиване, избърсване на парапети, включително площадката пред кухнята;
2. Почистване на фурната;
3. Смяна на кърпи и чаршафи;
4. Обиране на паяжини в цялата къща;
5. Почистване на кабинката на охраната – само след указание на г-н... /следва името на съпруга – б.а./ или г-жа... /следва името на съпругата – б.а./;
6. Забърсване на паркета.

ІV. Веднъж на две седмици:

1. Почистване пред вратите на гаражите и на фитнеса;
2. Почистване на контактите и ключовете със сприт и памук;
3. Таванско помещение – прахосмукачка и обиране на паяжини.

V. Веднъж месечно:

1. Миене на прозорци, врати, рамки и брави;
2. Почистване на шкафовете в гаража отвън, отвърте;
3. Подреждане и забърсване на шкафовете и отвърте навсякъде;
4. Забърсване на вратите на гаражите и на фитнеса – отвън, отвътре и отдолу;
5. Подреждане на гардероба за външните дрехи и обувки; махане на излишните закачали (ако е необходимо);
6. Чистене и подреждане на склада и шкафовете в мокрото и изхвърляне на всичко ненужно;
7. Плочки – стени – баня.

VІ. Веднъж на три месеца:

1. Лампи и градински лампи.

VІІ. Пролет и есен:
1. Каменен цокъл с препарат – къща и ограда;
2. Почистване с влажна кърпа на дървената ограда;
3. Вдигане на скарите пред кухнята и почистване под тях (ако има кой да ги вдигне);

VІІІ. Други задължения:

1. Метене на пътя;
2. Отваряне на вратата и посрещане на гости;
3. Записване на необходимите за домакинството неща (препарати, кофи, парцали и т.н.);
4. Оправяне на багаж след пътуване; почистване на чатни и куфари;
5. Почистване на количките на бебето; столчета, играчки;
6. Вденъж годишно пране на пердета, щори, завивки, калъфи, въглавници, платната на перголата;
7. Зашиване на нещо дребно, например копче.»

Какво толкова? – може би биха казали някои. Вероятно има не хиляди, милиони по-заможни семейства по света, които биха могли да изискват и изискват такива услуги от слугите, пардон помощниците, в дома си. Това обаче, което семейство N не разбира, е, че за подробни изрядно изпълнени услуги ще им трябва не една или дори две домашни помощнички, които да идват почасово два пъти седмично, а слуга/слуги, които непрекъснато да са на разположение.

Последното все пак може би това обичащо перфектната чистота семейство ще го разбере, макар и доста трудно. Дали обаче някой ден г-н N ще разбере например, че не е чак толкова нужно да си сменя обувките по няколко пъти на ден? Или пък г-жа N ще успее някога да си каже, че грижата за перфектния вид на къща, колкото прогимназия, могат да те превърнат в иконом на собствения ти дом? Който освен, че не разбира защо си тръгват слугите, може да се превърне и в човек, който гледа най-вече дали няма някое петънце по многобройните плочки, паркети, прозорци, тераси; дали винаги има свежи зеленчуци в хладилниците; дали винаги са чисти и подредени баните, спалните, гаражите; дали винаги са изрядно изгладени ризите и костюмите, и т.н. и т.н. И не толкова дали примерно не е "кацнало" в небето пред него някое облаче, дали слънцето е сменило вече цветовете на покривите на кварталите в дълбокия хоризонт, който се отваря пред къщата. Там, от склоновете на планината, приютила вече не един и двама перфектно уредени, перфектно устремени новобогаташи.

----------------------------
*Фамилията на семейство N не започва с буквата “н”, ако използваме кирилица. Семейство N e просто едно от всичките n на брой по-заможни семейства, които покриха със скъпи, големи сгради склоновете на Витоша.

----------------------------------------------------------
http://www.eurochicago.com/2010/02/spisakat-na-semeystvo-n/

ПРАВОСЛАВНИ? КАЗУСИ

2010-02-11T07:24:00.000-08:00

Първо частно православно гробище

Наскоро Знеполският епископ Йоан, викарий на Софийския митрополит, заедно с архимандрит Григорий, протосингел на Софийската епархия, осветиха в столичния квартал Бояна храма на първото частно православно гробище в страната. Храмът, чийто патрон е св. архангел Михаил, е бил построен за около година и три месеца, и е напълно завършен и изографисан (за това досега са отишли 2,5 милиона лв.).

Словосъчетанието “първо частно православно гробище” ми напомня малко за “ортодоксалната банка” на името на св. Никола, каквото беше учредена преди години, с участие на Св. Синод на БПЦ. Не знам какво стана после с тази банка, но във всеки случай епитетът “ортодоксална” не й отиваше особено. Подобно на това и частното “православно гробище” е малко като “частно православие”, което, прости ме Боже, е “възможно” само в някои аспекти – т.е. красива “частна” църква, добре подредено частно гробище, възможност да те опее някой владика, когато си идеш от този свят и т.н. За спасението на душите обаче нито частните “православни” банки помагат, нито частните гробища.

И така, докато за обгрижването на частни православни гробища изглежда няма никакви проблеми, за обгрижването на изоставени деца и бездомни хора, оставени на бедните плещи на отец Иван от Нови хан например, в неговия приют тип “дядовата ръкавичка”, може би ще помагат примерно... българските масони. (Имаше, във всеки случай, някакви подобни изявления от тяхна страна.)

Свети Иван или свети Йован

Покрай красивия, богато украсен храм, дарен на Софийската митрополия, в който новопредставлените по-първи жители на Бояна ще поемат в едни по-други селения, когато им дойде времето, се сещам и за един друг храм, намиращ се в едно малко, бедно село. В един край, който преди девет десетилетия е бил част от Софийската света митрополия, и който става част от друга митрополия и друга държава. Храм, който също е новопостроен, но продължава да е неосветен. За който, за нейна чест, Българската православна църква е дала пари. Храм, чийто патрон е св. Иван Рилски, и се намира в с. Паралово, Босилеградско, на няколко километра от границата с България. Българите, които живеят там, доживяла 90 години след един договор, сключен след края на Първата световна война в Ньои, да имат храм, в който един “непослушен” свещеник иска да служи литургии на родния им език.

Тези българи неведнъж са се обръщали за съдействие към владиците на Българската православна църква. Молели са за помощ, застъпничество пред “техните братя в Христа” от Сръбската православна църква, за да може храмът да бъде осветен. Всуе. Сръбският епископ Пахомий (в чиято енория е храмът в Паралово), който вече два пъти отказа да освети храма, бе придумван само от представители на светската власт – от министъра за българите в чужбина Божидар Димитров например. Пахомий обаче, както можеше да се очаква, би осветил този храм ако в него се служи само на сръбски език и ако служи свещеник, който е напълно предан на добре позната асимилационна политика над българското малцинство в Сърбия - на която политика, за съжаление, Сръбската православна църква съдейства напълно.

В името на “православното братство” между различните православни църкви българският патриарх Максим, митрополитите, Св. Синод на БПЦ запазиха, окачвано, мълчание, по въпроса с неосветения храм в Паралово. (Те си мълчаха, очаквано, и когато към тях се отправяха призиви по други поводи – като например случая с Македонската православна църква, която реши да “придърпа” към себе си името на известната исторически Охридска света архиепископия.) Отец Йоан, свещеникът на храма в Паралово, на когото до голяма степен е заслугата за построяването на този храм, беше обвинен от владиката Пахомий в непослушност към местния епископ, в неизпълнения на задълженията, в носене на нагръден кръст без благословия. Имаше и искания към името на храма в Паралово – да се напише като св. Йован, не като св. Иван, Рилският Чудотворец.

Според много местни българи обаче, ако отец Йоан би бил напълно послушен на епископ Пахомий, това би значело ни повече, ни по-малко да бъде послушен и на сръбските специални служби. “Сръбският епископ Пахомий няма морално право да се позовава на църковни канони, защото СПЦ в нарушение на всички канони и християнски принципи е дошла на окупирана българска земя, от която предварително са прогонени или избити българските свещеници, и не за да служи на Христа....” Това се казва в едно обръщение, изпратено миналата есен, от председателя на Културно-информационния център в Босилеград Иван Николов до Св. Синод на БПЦ.

Непослушният отец Йоан продължи да служи на български, охраняван по неволя, докато служи, от местни българи. Охулван и притискан от светската и църковната власт на страната, чийто гражданин е. Оказа се, освен всичко друго, че и днес един православен свещеник може да е поставен в казус, какъвто не би трябвало да има, поне в този век. За разлика от някои сръбски православни свещеници например, които служат на родния си език в населени места, които не са част от сръбската държава - имайки разбирането на съответните светски и църковни власти за техните права и пълната подкрепа, разбира се, на Сръбската православна църква.

За "единството на духа"

Отскоро, което разбира се е похвално, Българската православна църква има сайт (http://www.bg-patriarshia.bg/). В него между другото може да се прочете и изявлението на Св. Синод във връзка с неговата среща с бившия вече Западноевропейски митрополит Симеон, който Синодът отстрани в началото на декември м.г. със синодална наредба. В подкрепа на митрополит Симеон, между впрочем, наши емигранти, живеещи в различни краища на Европа, от различни енории на Западноевропейската епархия, написаха десетки писма. Поводът за тези писма беше точно отстраняването на митрополита, критиките към неговия викарий епископ Тихон (който според нашите владици твърде много се сближил с католиците), както и изпращането за временно управляващ Западноевропейската епархия на старозагорския митрополит Галактион. (Известен с това, че има агентурното минало, както и с това, че в разрез с каноничните правила на БПЦ произведе преди три години Слави Бинев за архонт в катедралата “Санта Мария Маджоре” в Рим.)

В изявлението на Св. Синод по повод срещата с владиката Симеон се казва: “С радост известяваме за братолюбивата среща на Св. Синод с Негово Високопреосвещенство бившия Западно- и Средноевропейски митрополит Симеон, състояла се на 18.12.2009 г. в гр. София, в сградата на Синодалната палата. По време на срещата бяха засвидетелствани любовта и грижата на Св. Синод за здравословното състояние на дядо Симеон, а така също и за душеспасението на богоспасяемата Западно- и Средноевропейска епархия. В края на срещата дядо Симеон получи заповедта си за освобождаване и взе обратно писмата, които той и Епархийският съвет са писали до Св. Синод след издаването на Синодалната наредба. Св. Синод изразява увереност, че дядо Симеон като монах и дългогодишен клирик на св. Църква ще прояви послушание и ще се съобрази и изпълни добронамерените решения и постановления на Св. Синод за благото на св. Църква и душеспасението на всички.”

Какво ни остава, освен да се надяваме, че по молитвите и благодарение на послушанието на дядо Симеон, Западноевропейската епархия ще излъчи в законен избор и срок владика, на когото, както на владиката Симеон, да повярват и да се доверят живеещите в диоцеза на тази епархия български емигранти. За такова доверие, между впрочем, не стига само традиционния благообразен изказ на висшия клир в официално приетите от него документи.

Такъв благ изказ има разбира се и в отношенията с другите православните църкви и в частност със Сръбската православна църква, за чиято неотстъпчивост и неразбиране към правата на православните българи, живеещи в Сърбия, вече стана дума. Както се казва в посланието на българския патриарх Максим до черногорския и приморски митрополит Амфилохий от 19 ноември м.г., по повод кончината на предишния сръбски патриарх Павле, владиците от двете църкви отстоявали заедно “единството на духа чрез връзките на мира”. “С особена признателност и дълбока благодарност си спомняме неговото (на патриарх Павле – б.а.) братолюбиво отношение в дни на изпитания за единството на светата ни Църква и повереното ни паство. Както с личното му участие, така и в общите ни трудове ведно с представителите на почитаемата йерархия на Сръбската православна църква отстоявахме „единството на духа чрез връзките на мира" (Еф. 4:3) за опазване чистотата на светата ни вяра и за добро свидетелство пред света.”

Както гласи евангелският израз, “по плодовете им ще ги познаете”, [Матей, 7:16]. Мълчанието на клириците, или пък официалните благи думи далеч не винаги са достатъчни за “опазване чистота на вярата” и за “добро свидетелство пред света”.

ПРАВО НА ОБУЧЕНИЕ ИЛИ ПРАВО НА ДАЛАВЕРА

2009-12-15T03:34:00.000-08:00

Вече няколко години в България се организират курсове по български език за учителите, работещи в гимназията и в основното училище в Димитровград (Цариброд). На тези курсове, които се провеждат в гр. Варна от преподаватели на Шуменския университет или неговия клон - ДИПКУ - Варна, отиват обаче твърде малка част от тях. Може би не всички служители, преподаватели и пр. от различни ведомства и институти в България, които по един или друг начин са свързани, ангажирани с тези курсове знаят, че в Димитровград българският език е почти изгубен. Казано накратко, и майките често не говорят на майчин език. Имало и може би все още има доста трудности, страх сред хората с български етнически произход в този град да си записват децата да учат т.нар. майчин език. Натиск, който далеч не винаги е открит, който е стар, напластен отдавна, така че тези родители далеч не толкова лесно записват децата си за подобно обучение. Другият проблем е, че и учителите в този град, както и повечето му жители, не владеят добре книжовните норми на българския език. И така, българската държава, Министерство на образованието и науката (МОН, или МОМН, както е сега) в частност, съвместно с Шуменския университет и Община Варна приемат за около две седмици някакви групи от Цариброд, които би трябвало да са съставени, поне в мнозинството си, от учители, от педагогически кадри в гимназията и основното училище в града.

На практика обаче не отиват точно тези, които би трябвало, а доста наистина случайни хора. На разноски на българската държава, и по специално на МОН (МОМН), до Варна пътуват и отсядат приятели, роднини, съседи, пазачи и пр. на хората, които организират тези курсове, които контактуват със съответните български ведомства и институции. Организаторът всъщност най-вече е директорката на гимназия "Св.св. Кирил и Методий" в Димитровград (Цариброд) Снежана Симеонова, която, за разлика от повечето си колеги в гимназията в Цариброд, добре знае български. Завършила е преди време Българска филология в Софийския университет. Но за курсовете за по-добро владеене на майчиния български език тя дори не уведомява предварително учителския състав, а прави списъците за това кой ще отиде на тях по свое усмотрение, пращайки на безплатна почивка всяко лято доста приятели, роднини, приближени, приближени до нея служители, роднини на приближените и т.н.

Това наранява, дразни разбира се учителите, които биха искали да усъвършенстват владеенето на български език, а нямат тази възможност. И макар че времената като че ли са други, променили са се малко или повече към по-добро, макар че като че ли политиката на натиск към хората с български етнически произход не е такава, каквато и била преди, това така или иначе са хора, които се страхуват, които знаят, че рискуват, ако се опитат да се оплачат открито. Въпросната директорка, заемаща между впрочем, този пост от доста време, неведнъж е оплювала България публично и те са били свидетели на това, но тя на всичкото отгоре е отличена през 2008 г. с грамота за опазване на националната самобитност от Държавната агенция за българите в чужбина. Това отличие е дадено на директорка, който дълго време не се интересувала особено от обучението по майчин език в съответното училище, нито е обезпечавала по-качествено ниво на преподаването му. А просто е съхранявала себе си, битието и кариерата си, в една наистина трудно отминаваща политика на асимилация на хората с българска етническа принадлежност в Димитровград.

И когато тези хора виждат, че дори и от българска страна, от страна на някакви български ведомства или служители не винаги има достатъчно адекватно, добре запознато отношение към техните проблеми; когато виждат, че хора, които най-малко заслужават, казано с други думи, въобще не заслужават, получават и награди от български институции, те разбира се се обезсърчават допълнително. Нито в Сърбия се оказва, че има на кого да разчитат, нито в България.

Получава се така, че когато се срещнат например държавните глави на Р. Сърбия и Р. България, когато например Борис Тадич и Георги Първанов обсъждат помежду си въпроси, свързани с правата на българското малцинство в Сърбия, с обучението по майчин език и т.н., никакви проблеми няма. Президентите на двете страни нямат разногласия по въпроса, имат или поне не веднъж са изразявали пълното си желание нещата в това отношение да бъдат в духа на цивилизационните стандарти на времето, в което живеем. В крайна сметка разбира се и Р. Сърбия има своите малцинства в други страни и също е заинтересована от това правата на тези малцинства, тяхното положение да бъде напълно в духа на едни общоевропейски ценности.

Но някъде по-надолу или по-надълбоко, извън официалния пласт на напълно коректни отношения, някои хора, служители, личности може би на местно ниво, ако не на централно, продължават някак си по инерция или по убеждение да се отнасят към обучението на майчин език на българското малцинство с манталитет на двуличие и скрито неприемане, който като всеки манталитет много по-трудно може да бъде преодолян. Или пък продължават да гледат на правото за съхранение на майчиния език и култура като на нещо, от което могат да се облагодетелстват, било то и чрез дребната далавера безплатна почивка на море. В България пък се оказва, че далавери от подобен тип някак твърде лесно минават за “чиста монета”. Тази двойна невъзможност за по-адекватно, по-честно отношение към подобни проблеми продължава да работи в ущърб на правата на българите в Димитровград. В ущърб на по-спокойното и свободно отношение към въпроса за обучението по майчин език сред родители и деца. В ущърб на това учителите да не се чувстват неудобно, че не са могли да придобият достатъчно квалификация, ниво на владеене на български език, а трябва да учат на него своите ученици.

-------------------------------------------------------

Курсовете в България за опресняване на български език за учителите от Димитровградско

Право на обучение или право на далавера

http://www.niubratstvo.info/index.asp?temi_i_komentari